Росен Барчовски: Майка ми почина от инсулт, татко е с два мозъчни удара от 2 г.!

Баскетболният треньор Росен Барчовски е роден на 16 август 1960 г. в семейството на легендите в този спорт Ваня Войнова и Цвятко Барчовски. Като състезател е играл за националния отбор и за ЦСКА. Започва треньорската си кариера в Португалия. Прави дубъл - титла и купа - с отбора на “Славия”, Купа на България с ЦСКА. Води на два пъти националния отбор. В момента е начело на “Рилски спортист”, с който през 2013 г. спечели три бронзови медала - в първенството, за Купа България и в Балканската лига. Специално за в. “Доктор” Росен Барчовски сподели как един професионален спортист и треньор може да живее здравословно.

- Г-н Барчовски, здравословно занимание ли е професионалният баскетбол за разлика от този за развлечение?
- Професионалният спорт е нож с две остриета. Аз страдах от болки в кръста. Имам дископатия. Няколко пъти като състезател съм получавал много тежки схващания и до ден днешен при някакво натоварване, настинка или нещо друго кръстът ми е проблем.

- Как сте се лекували от дископатията?
- Докато бях спортист, възстановяването беше тежко. Налагаше се често да прибягвам до услугите на чакръкчии. По-често неуспешно, но имаше един човек, който успя 1-2 пъти да ме закрепи. Спорно е това лечение, защото и като треньор много съм се сблъсквал с подобни проблеми при състезателите. Затова препоръчвам лекари, които умеят да правят мануална терапия. Лекарите работят с точни диагнози, с изследвания и чак след това прибягват до мануална терапия.

- Сега здрав ли сте?
- Общо взето съм здрав. Доскоро играех редовно футбол в махалата и понякога се обаждаха болките в кръста и в единия ахилес. Като състезател този ахилес ми се възпаляваше. Сега малко ме е страх на тези години да не се контузя. Около мен доста хора пострадаха. Помощникът ми в “Рилски спортист”, който е 20 години по-млад, скъса нелепо ахилес в приятелска игра на баскетбол. Та затова внимавам. Правя повече фитнес, плуване, леки бягания до пулс 150. За моята възраст такова спортуване е по-препоръчително.

- Преди време споделихте, че като състезател са ви открили аритмия. Как я преодоляхте?
- Да. Откриха ми излизане от ритъм, когато бях съвсем млад, на около 20 години. Беше функционално нарушение, лека промяна в сърдечната дейност. Установи се, че няма нищо опасно. Играх баскетбол и до ден днешен съм добре. Ама тогава много се стресирах. Не че ме интересуваше какво ми е на сърцето, а че може да ме спрат да играя. Това беше най-важното за мен.

Имам друга, много странна история като състезател със заразяване от хепатит А. През лятото на 1982 г. голяма група спортисти изведнъж се разболяхме. За щастие се оказа най-лекият хепатит. Бях с националния отбор на лагер в Дианабад. Една от готвачките е била заразена.

Трябваше да не играя една година. Не можах да издържа повече от шест месеца и започнах отново. Терапията беше само режим на хранене и някакви витамини. И, разбира се, да не пия алкохол. Хранех се на диетичен стол. Но от тази история няма да забравя един трагичен случай.

Докато бях в Инфекциозната болница в София,

до мен в стаята лежеше щангистът Белослав Манолов - световен шампион, мой набор. Когато отидох в болницата, той вече беше лежал близо месец. След 12 дни аз излязох в подобрено състояние, а той си остана. За съжаление след половин или един месец Белослав почина. Мислех, че е същия случай като моя, а се оказа, че при него има злоупотреба с медикаменти, което го беше ударило в черния дроб - хепатит и цироза. В ония години такива драстични случаи се криеха. За мен смъртта на Белослав беше шок. Две седмици бяхме легло до легло, станахме приятели. Бях потресен години наред. Не можех да го преживея.

Попаднах за два дни в интензивното отделение на “Пирогов”. Като млад треньор получих някаква тежест в гърдите. Един лекар се презастрахова и ме накара да остана в болницата, за да проверят дали не е нещо сериозно със сърцето. Оказа се, че ми няма нищо.

- Вашата професия е толкова инфарктна. Как се справяте с напрежението по време на мач?
- Най-странното е, че като по-млад треньор се поддавах на напрежението доста повече от сега. Нерви, кръвно налягане, психични проблеми. С годините и опита това нещо поотшумя. Всичко е до нагласата - човек се самовъзпитава в спокойствие и самообладание, осъзнава, че в крайна сметка това е само един мач и има много по-важни неща. Работата върху себе си дава резултат, ако е настоятелна.

Вторият фактор е режимът и спортът. Когато човек си изпусне килограмите, когато наруши режима или намали движението, това се отразява и на психическото състояние. Така че гледам да тренирам 3-4 пъти в седмицата, а в деня на мача задължително правя една тренировка, което ме прави много по-жизнен.

Една година за консултант на националния отбор, когато бях старши-треньор, дойде Светислав Пешич, който е с 10 години по-голям от мен. Тогава ми каза: За да съм на вашето ниво, по-младите треньори, трябва да съм добре физически. Той ме научи да избягвам въглехидратите. Съвсем малко хапвам картофи, хляб, паста, сладки неща, ориз. Когато тези храни се намалят чувствително, има резултат.

Моментално килограмите намаляват,

както и всички съдови проблеми. Разбира се, не съм привърженик на безумните диети.

- Как е баща ви? Оправи ли се след инсулта?
- Изкара два последователни инсулта. Първият беше много лек. Влезе в Националната кардиологична болница и там получи втори - по-тежък. Много ме беше яд тогава. Все си мислех, че там могат да се контролират нещата, но ми обясниха, че било Божа работа. Вторият инсулт му засегна десния крак и дясната ръка. Но да чукна на дърво, баща ми е абсолютно с акъла си. Две години след инсултите живее и се обслужва сам, макар със затруднени движения на десния крак и ръка. За неговите 80 години живее пълноценно и е много добре след това, което преживя.

Той е от онова поколение спортисти, които са свикнали на дисциплина, като войник. Изпълняваше на 100% всичко, каквото трябва. Редовно ходеше на рехабилитация и беше по-изпълнителен от младите хора. За възстановяването му помогна и волята му, защото той е голям характер. Може би това е най-важното. С него трябваше да започна. Всичко това го върна обратно в живота.

- А великата ви майка Ваня Войнова от какво почина?
- Тя получи тежък инсулт. Имаше проблеми със съдове, със сърце, с кръвно. Всичко на нервна почва. Почина на едно заседание на ръководството на “Славия” през 1993-а. В ония отвратителни години се опитваха да приватизират “Славия”, да откраднат стадиони, зали, площадки, басейни. Тези опити я вбесяваха. На едно от заседанията нервите й не издържаха, получи инсулт и почина на 59 години.

- Ходите ли на профилактични прегледи?
- Да, но не толкова често, колкото трябва. На шест месеца трябва да се ходи на профилактични прегледи, да се правят изследвания на кръв, на урина. А при мен е на две години. Следя си редовно само кръвното налягане и понеже около мен в отбора има медицински екип, се обръщам към него, ако имам проблеми. Осъзнавам обаче, че това не е достатъчно. В това отношение сме големи диваци. Нищо не пречи да ходя на 6 месеца на изследване. Понякога не го правя от липса на време, понякога - от страх да не ми открият нещо. Това е съвършена глупост.

- Какво е мнението ви за българското здравеопазване?
- Като всеки българин съм се сблъсквал със системата на здравеопазване у нас. 25 години не можем да влезем в правия път. Не става въпрос да стигнем Германия или Франция в здравеопазването. Нека да сме назад, но да сме на същия път и да ги догонваме. А ние не само че сме много назад, а и вървим встрани по някакви криви пътеки. Това ме дразни. Не мога да разбера как най-накрая не можа да се направи някаква стройна система с хоризонт от 10 години, да се каже “Тръгваме” и стъпка по стъпка, година след година да правим нещата, докато влезем в правия път. Иначе съм виждал и страшно добри лекари, и калпави лекари. Но българският лекар работи в ненормални условия - нито апаратура, нито заплащане, нито мотивация...


Мара КАЛЧЕВА