Повечето от нас избягват да казват “Не” в междуличностните си отношения. Когато искаме, но не казваме “Не!” обаче, възникват недоразумения, разочарования, негодувания. Не казваме “Не!”, за да не влезем в конфликт, но той избухва. Искаме другият да ни обича, съгласяваме се с него, но се ядосваме на себе си, че сме пренебрегнали своите желания, и се изживяваме като жертва. Искаме да сме щедри и да откликваме на нуждите на другия, а негодуваме, ставаме придирчиви и кисели и оставаме неудовлетворени. Казваме “Да!”, за да покажем, че държим на някого и го обичаме, но от липсата на смелост да откажем, преглъщаме ситуации, с които не сме съгласни.
Темата за границите, зачитането, авторитетите и уважението ежедневно застава в полето на взаимоотношения между партньори; приятели; колеги; родители и деца; деца и учители; деца, родители и учители. Желанието ни да казваме “Да!” е продиктувано от любовта ни към другия. Всеки от нас знае, че когато има любов между двама души, те често си казват “Да!”. Но какви са последиците от това “Да!” и защо ни е трудно да казваме “Не!”?
Да потърсим отговор на въпроса как да кажем “Да!” на себе си, без да нараним и обидим другия и без да се чувстваме жертви. Звучи интересно, нали? Обичаме да казваме “Да!”, защото това е послание, че между нас има любов и всичко е наред. Например на родителите им е трудно да казват “Не!” на детето си, защото искат да му осигурят възможности за добър живот и разгръщане на потенциала му. Но... дори бюджетът на едно семейство да може да “поеме” два-три сладоледа дневно, пакетче бонбони, билет за увеселителен парк, по-качествени дрехи, по-скъп телефон и т.н., родителите са изправени пред предизвикателството да научат децата да ценят стойността на вещите и услугите, да им създадат социални умения и да им предават ценностите си. Причините съвременният родител да не може да казва “Не!” са различни от тези на родителите му, които е трябвало да се справят с по-трудни условия на живот, с недоимък и с по-ограничени възможности. На нас днес ни е трудно да казваме “Не!” на децата си, защото
не искаме да ги разочароваме,
защото сме уморени, не ни се занимава, трудно ни е да бъдем категорични, не можем или не искаме да обясним с думи причината за отказа си, не искаме да влизаме в конфликт с тях. Обаче конфликтите и трудностите в едно семейство възникват тогава, когато членовете му не могат да си кажат “Не!” категорично и ясно.
Възможно е да ни е трудно да казваме “Не!” и защото не сме се научили на това в семейството, в което сме израсли, или пък в него не е било прието да се отказва, или пък никой не се е осмелявал.
Казването на “Не!” е свързано с лични граници и нужди. Когато казваме “Не!” сме отговорни за себе си и улесняваме другия.
Да кажем “Не!” изисква внимателно обмисляне, сериозен ангажимент, смелост и честност.
Йеспер Юл в книгата си “Изкуството да казваш “Не” с чиста съвест” казва: “Лидерството не се състои в това да се разпореждаш с околните, за да получиш това, което искаш, а в умението да представиш ценностите и целите си така убедително, че околните сами да пожелаят да съдействат”.
По отношение на родителството това звучи така: умението да отстояваме собствените си нужди, без да пренебрегваме тези на детето, ни дава авторитет, а на детето - сигурност. Детето се нуждае от тази сигурност. Когато родителят не знае какво да направи по отношение на детето си, той изпитва безпокойство, което се прехвърля на детето, и от това на родителя му е още по-трудно да успокои детето. Детето има способност да се настройва към родителя и това му помага да му съдейства, но когато родителят е несигурен и изнервен, детето не знае за какво да му съдейства.
До 18-тия месец на детето родителят го обгрижва и обслужва. Ако след тази възраст родителят не се заяви като лидер, детето продължава да очаква постоянно да му се угажда, защото до този момент от живота му любовта му е показвана по този начин. Настава объркване и в двете страни.
Обслужването и любовта не са едно и също
Ако родителят продължи с обслужването, детето ще продължи с изискването. Ако родителят продължи да пренебрегва собствените си нужди, ще се превърне в обслужващ персонал за детето. Така се губи всъщност общуването - не се създава общуване между личности със собствени нужди, чувства и граници. В тази ситуация децата се чувстват самотни и нещастни и свикват да използват околните. Добре е да запомним, че във взаимоотношенията си с децата (след 18-тия им месец) не сме в обслужваща роля. Когато децата по-често общуват с педагози или други професионалисти, които са длъжни да спазват етични норми и стандарти, рамки и правила, децата губят общуването и взаимодействието с “хора от плът и кръв”, а необходимостта от външни стимули и забавления расте. Откривате ли причината за желанието на децата за нови забавления, скъпи играчки, празненства и пътешествия на известни места? Липсата на непринудено и неподправено общуване на децата с родителите не им дава възможност да развият усет за границите и нуждите на другите. В общуването с родителите е необходимо да има яснота и повторяемост, както и търпение, докато децата усвоят различни умения за общуване и взаимодействие. Децата експериментират, докато стигнат до отговорите, които са им нужни, нуждаят се единствено от доверието и насоките на родителите си. Ден след ден децата усвояват това, което за родителите им е приемливо и е ценност. Критиките и порицанията на родителите
карат детето да се чувства глупаво
и неадекватно. Детето усвоява послания, когато те са ясни, а родителите са търпеливи и имат възможност за повторения.
В междуличностните отношения е важно да сме автентични, да се изразяваме ясно и да казваме на другия какви са нуждите, желанията и границите ни. Например: “Уморена съм и искам да си почина. Може ли да пазиш тишина половин час?”. Когато се изразяваме ясно, другият може да реагира с досада, страх, гняв, обаче ние не престъпваме границите му и не нараняваме достойнството му, не го обиждаме. Никой не обича да му се слагат определения или да бъде дефиниран по следния начин: “стаята ти е кочина”, “безотговорен си към уроците си”, “не можеш да се справиш сам”, “крещиш като дивак”. Не е нужно да говорим за другия, а за себе си. Той ще ни чуе тогава, когато проявим искрен интерес към него: “Какво ти беше най-трудно днес?”. Ще направи това, което искаме от него, когато му го кажем ясно: “Почисти масата, след като направиш сандвичи”. Когато говорим ясно и изразяваме чувствата си, не караме децата/партньорът/другите “да разопаковат” посланието ни, не ги поставяме в ситуация да се чудят какво им казваме с думите и какво с интонацията си, не ги караме да гадаят. Ясното послание казва на другия от какво се нуждаем и какво искаме от него. Детето чува родителя и разбира какво да направи. Когато говорим ясно и думите изразяват същността ни, повишаваме самочувствието си, а околните проявяват уважение и разбиране, защото езикът на любовта е личен.
Борянка БОРИСОВА, психолог
