Маргарита Тарейн: Някои лекари се държат цинично с онкоболните!

Маргарита Тарейн е доктор по клинична психология, защитила дисертация в областта на аналитичната психосоматика на онкологичните заболявания. Специализирала е психоаналитична психосоматика към Институт „Пиер Марти” в Париж. Има стаж и в екип за палиативни грижи в Университетска болница „Питие Салпетриер – Шарл Фоа” в Париж. От 2010 г. провежда обучения по психология за лекари и медицински сестри. Освен частна практика, работи безплатно с онкологично болни към една от столичните болници.

- Г-жо Тарейн, правилна ли е практиката да се крие заболяването от болния или от неговите близки?
- Има хора, които не искат да знаят. Те казват на лекаря: Кажете на сина ми и просто ме оставете. И това желание трябва да бъде уважено.

Голямото майсторство при съобщаването на лошата новина е лекарят да усети докъде може да стигне, доколко пациентът иска да знае. Лошото е, когато пациентът бива лъган, защото той усеща, че нещо се крие, и това го поставя в състояние на висока тревожност. Там, където нямаме информация, се наместват най-големите ни страхове. Зная хора, които бяха наистина облекчени, научавайки страшна диагноза. Преди това жената само повтаряше: „Аз си отивам, аз си отивам”. Но когато научи, стана бодра, сякаш не беше същата жена. В този момент сякаш се върна и желанието й да живее и започна да мисли за лечение.

Лошо е и когато се се прави заговор между пациента и лекаря, когато лекарят е помолен да не казва на близките. Обаче нещата се влошават и колкото по-дълго се крие, толкова по-трудно става да се каже истината. Не е вярно обаче, че истината убива надеждата. Парадоксално хората се чувстват облекчени, когато вече знаят.

Хората си мислят, че разстройваме близките си, когато им говорим за лошите неща, че трябва да ги разсейваме от лошите мисли. Истината е, че когато един живот е застрашен, пациентът не може да бъде жизнерадостен. Трябва тази болка да бъде изказана и споделена – това е начинът тя да бъде преосмислена и преработена от психиката. Наистина, когато има много силна болка и нещата са безнадеждни, хората се притесняват, защото винаги искат да дадат някакво решение, някакъв изход, да помогнат, да облекчат. Парадоксът е, че пациентите с тежки диагнози невинаги имат нужда от решение. Важното за тях е да бъдат чути. Достатъчно е дори да седнеш до този човек, само да го слушаш и да му кажеш – това, което се случва с теб, е ужасно.

- Как родителят да съобщи на децата си, че има тежко заболяване?
- Дори и най-малките деца усещат, че нещо става, усещат емоционалния тон. Проблемът не е в това, че детето ще преживее нещо неприятно, а да няма обяснение, да няма думи да го изкаже. Изказването на страха ни дава сили да се справим с него. Важно е информацията да се дава постепенно, а не отведнъж, и да бъде съобразена с възрастта на детето, да бъде максимално разбираема. Не трябва да се спестява истината, че нещата са сериозни, но винаги трябва да има надежда – че бащата или майката се лекува, че докторите се грижат за него. Детето трябва да има усещането, че когато има някакви въпроси, има кой да говори с него. Парадоксът е, че по-малките деца се справят по-добре, отколкото тийнейджърите. Може би защото

при малките представата за смъртта не е ясна,

нямат знанието, че тя е необратима. Хубаво е детето да може да разговаря и с някой доверен човек извън семейството, защото се притеснява, че може да разстрои родителите си. Друго важно е родителят да съобщи за болестта, когато е вече малко по-стабилен, когато самият той е започнал да се справя със ситуацията. Това не означава, че не трябва да си позволява да бъде разстроен пред детето. Може да плаче. Това показва на детето, че в живота се случват и страшни неща, но човек може да ги преодолее, да се бори с лошото, че има бъдеще. Затова е лечението – в един момент нормалният живот да се възстанови.

Много е важно също родителят, макар и болен, да продължава да бъде взискателен към детето, например да му проверява домашните, и да изпълнява ролята си на баща, на майка също така успешно, както преди да се разболее. За децата е изключително облекчаващо да виждат, че въпреки страданието, нещо от предишните отношения е запазано, че нещо стои стабилно.

- Как да се помогне на пациента с рак на простатата, чиято сексуална функция е нарушена и който вече не се чувства мъж?
- Самото лечение като че дава на символично ниво посланието: Ти не си мъж. Същото е и при жените с рак на гърдата – след мастектомия те вече имат усещането, че не са жени. Но тези хора трябва да осъзнаят, че това да бъдеш жена или мъж, не е от физически порядък. Да бъдеш жена или мъж е нещо, което надхвърля твоето тяло и сексуалността. Тази представа трябва да бъде преосмислена. Лошото е, че при болните хора самата болест сякаш изтрива всичко останало. В това е проблемът – болестта се разпростира върху всичко в живота на човека. Може да се помогне на този човек и в самото семейство, стига да има добра връзка между партньорите. Болният трябва да види, че неговият образ не е променен в очите на неговата съпруга или съпруг.

- Дайте пример с ваши пациенти.
- Една жена с рак на гърдата ми сподели, че ракът я е научил, че има още как да бъде жена, освен чрез едно красиво тяло. Но

това зависи от емоционалната зрялост

и е доста трудно да се приеме. На някакво ниво тази чисто физическа увреда дава доста сериозно отражение върху психиката.

- Ако мъжът смята, че мъжествеността му се изчерпва със сексуалната функция, това може ли да доведе до самоубийство и други тежки последици?
- Би могло, ако се съчетае с депресивност и с други психични проблеми, които са предшествали самото заболяване.

- Какви са хората, които търсят вашите услуги?
- Няма специфична група, но повечето са жени. Мъжете по-трудно се обръщат към психотерапия. Обикновено някой ги насочва да потърсят психологическа помощ. Или близките им са притеснени. Например някой им казва: Моля те, виждам, че не си добре, отиди заради мен. Или лекарите ги насочват. По-рядко сами се обръщат към нас. Дори ако не се лекуват в болници, в които има наши консултанти, може да се обърнат за помощ към нашата Асоциация по психоонкология. Имаме колеги и в други градове, не само в София. Търсим начин пациентът да бъде препратен към най-близкия психотерапевт в района, в който живее. Консултациите са безплатни или на съвсем ниска цена.

- Как съобщава българският лекар по принцип на пациента, че има онкологично заболяване?
- Трудно. Но това не се отнася за всички. Има лекари, които са изключителни и правят чудеса с пациентите си само от начина, по който общуват с тях. Но има и други, които се отнасят към болните с професионален цинизъм и понякога съобщават новината по изключително груб и безцеремонен начин. Това е тяхната собствена защита, защото е мъчително да работиш постоянно с много висока отговорност да не причиниш смърт. Но това грубо съобщаване на новината има много тежки последствия. Например момиче, което пита дали би могло да има деца след това заболяване, получава следния отговор: Какви деца?! Ако доживееш до 5 години, ще бъде цяло чудо! Или пък мъж споделя, че има болки. Казват му: Как няма да те боли – ти целият си в метастази! Такива отговори звучат ужасяващо и са недопустими.

Това не може да бъде хуманно отношение. То се запечатва и е абсолютен травматизъм за пациента. При самото съобщаване на диагнозата усещането е за наказание, за шамар от съдбата. И е ужасно, когато този шамар получиш от доктор, от който ти имаш нужда, към който отиваш с надежда, че ще се грижи за твоето здраве. Но от друга страна, някои пациенти стават доста агресивни, защото се чувстват уплашени и изпитват нужда да упражняват някакъв контрол върху ситуацията.

Много често лекарите се дразнят, че пациентите не помнят това, което им се казва и трябва да го повтарят доста често. Но в такова състояние пациентът не може добре да обработва информацията. Наистина е като оглупял – не може да чуе, не може да разбере.


Мара КАЛЧЕВА