Нела Колева: Искам да разрешат евтаназията - трудно се умира всеки ден!

Нела Колева е само на 57 г., последните 7 от които са белязани от рядката болест пулмонална хипертония. Две години не е имала лечение, последните 4 се лекува, но терапията не й действа. Тя знае, че прогнозите за живота й не са добри, непрекъснато е до кислородния апарат, а маската е на лицето й... Всяко движение е свързано с тежка умора, не може да спи, защото няма как да си легне - задушава се. Въпреки това жената работи, пак с кислородната бутилка до бюрото. Не се отказва от живота, но съжалява, че евтаназията не е разрешена в България, че да може да се отърве от всекидневните мъки, когато вече и кислородът няма да е достатъчен, за да може да диша. Ето какво сподели за живота с тази рядка болест пред в. “Доктор” борбената ямболийка.

- Г-жо Колева, кога се разболяхте от пулмонална хипертония?
- През 2009 г. припаднах, закараха ме в болницата в Ямбол, в нашето интензивно успяха да ме спасят, кардиоложката е много добра и оживях. След това ме закараха по спешност във ВМА-София. Там лежах в интензивно отделение. Не ми казаха какво ми е положението, но още моята кардиоложка откри и ме изпрати със съмнение за пулмонална хипертония. След това ходих на коронарография в Плевен, защото започнах да се уморявам, да не мога да вървя, да се задушавам, вдигах много високо кръвно - 200 на 100! В Плевен ми казаха, че имам белодробна тромбемболия. 2 години ходих в белодробната болница “Св. София” в столицата, при доц. Максимов. Те ме лекуваха за белодробна тромбемболия, обясняваха ми, че не се лекува. Ползваха евтини антибиотици и други лекарства. Аз отивах зле в болницата и се връщах по-зле оттам.

Минаха 2 години, купих кислороден апарат за вкъщи, обаче се влошавах.

Правех кризи, посинявам, почернявам...

В “Св. София” в интензивното работи д-р Кирилова, на която казах като си тръгвах последния път, че това ни е последното виждане, защото не съм добре. Това беше през 2010 г., усещах, че се влошавам, че краят ми наближава. Тя тогава се обади в болница “Св. Анна” на д-р Костов, приеха ме там през октомври и се доказа, че болестта ми е белодробна артериална хипертония. Включиха ме на медикамент за инхалации, които действаха за около половин час и после пак си бях зле.

Но дойде краят на годината и от януари спряха лекарствата, защото лечението премина от МЗ към НЗОК. Тогава се запознах с Тодор Мангъров, който е председател на Асоциация “Пулмонална хипертония” и също е пациент. Той ми намираше лекарството за инхалации и ми го изпращаше. След това минах на платена от НЗОК терапия - вече 4 години е така, но няма никакъв ефект от нея. От 2011 г. през юни започна лечението. Или аз фактически съм 2 г. без лекарства и 4 г. с терапия, от която нямам никакво подобрение. Сърцето ми е силно белодробно.

- А сега как сте?
- Сега съм зле, не мога да кача дори няколко стъпала. Въпреки всичко ходя на работа, боря се. Там кислородната бутилка стои до бюрото ми, вкъщи имам друг кислороден апарат, за който съм вързана денонощно. Преди се изключвах за някой час, сега вече денонощно съм с маската, за кратко я свалям от лицето си. Отвреме-навреме правя кризи, не мога да дишам, посинявам, почернявам. В Ямбол ме взимат по спешност с линейка, в болницата ме включват на кислород и овладяват кризите.

Големи мъки са това

Би трябвало да разрешат евтаназията в България за такива болни като нас. Много е трудно умирането. Като риба на сухо съм, нещо страшно е. Не ме е страх от смъртта, а от мъките преди това. На 50 г. се разболях, сега съм на 57. Изведнъж започна задушаването, не можех да вървя, спирах...

- Искате да разрешат евтаназията, за да се подложите на нея ли?
- Ако разрешат евтаназията, ще се подложа. Даже мисля да пиша до Върховния съд, за да ми разрешат. Има много други хора, които се мъчат, не само с нашето заболяване. Това не е убийство, а е помощ към болния, да се прекратят мъките му. И без това аз съм на края.

Когато усетя, че нещата съвсем не вървят, искам да се подложа на евтаназия и спокойно да умра. Аз съм с 35% кислород в кръвта, но живея и ходя на работа. При 20% кислород в кръвта се умира. Наистина, моят съпруг много се грижи за мен, аз не мога да се изкъпя, никаква къщна работа не мога да свърша, не мога да се облека сама... И никога не съм го чула да се оплаква, а той също е тежко болен - имаше рак на бъбрека, махнаха го, другият спря да работи и сега е на хемодиализа. 40 г. сме заедно, но той е много борбен и все ми казва, че трябва да се борим докрай.

Затова търпя, но много е тежко заболяването, да знаете. От безсъние също страдам, цяла нощ не мигвам, аз не мога да лежа, затова и не спя. Непрекъснато съм на фотьойла, на дивана, седнала и кислородния апарат до мен - това е...


Маргарита Благоева