Историята на това състояние е любопитна и е изпълнена с интересни открития. Предсърдното мъждене е най-често наблюдаваната клинично сърдечна аритмия. Френският клиникопатолог Жан Батист дьо Сенак е първият, който допуска корелация между “бунтовно сърцебиене” и стеноза на митралната клапа.
Той публикува своя дългогодишен труд през 1749 г., бил е личният лекар на крал Луи XIV, а неговата работа остава забележителна в клапната патология и кардиологията до началото на 19-и век.
Следващото споменаване на тази аритмия е в 1890 г., когато чрез анализ на едновременно записани криви на артериално и венозно налягане шотландецът сър Джеймс Макензи демонстрира, че пресистолична α вълна не може да се види на югуларната флебограма по време на pulsus irregularis perpetuus - исторически медицински термин, използван за описание на непрекъснато хаотични, непредсказуеми сърдечен ритъм и пулс. Т
ой прави анализи на едновременно записани криви на артериалното и венозното налягане при коне.
Първият електрокардиографски запис на предсърдното мъждене е публикуван през 1906 г. от Вилем Ейнтховен (1860–1927), както вече вестник „Доктор“ писа. Ключовите прозрения на 20-и век относно патомеханизма и клиничната картина на предсърдното мъждене се дължат на учените Карел Фредерик Венкебах, сър Томас Луис, Гордън Мое и Мауриц Алеси.
Първият документиран ЕКГ запис на предсърдно мъждене е постигнат от холандския лекар и Нобелов лауреат Вилем Айнтховен през 1906 г.
Клиничната връзка между тази аритмия и напълно нередовен пулс е обяснена пунктуално през 1909 г. от виенските лекари Карл Юлиус Ротбергер и Хайнрих Винтерберг, и независимо от сър Томас Луис.
Изследователската група, ръководена от сър Томас Луис и виенските кардиолози, доказва, че феноменът „аритмия перпетуа“ (постоянно нередовен сърдечен ритъм) се дължи на предсърдно мъждене.
Денис МАРТИНОВ
