Стефан Данаилов: Живнах, макар че не виждам добре
Химията, която ми наляха заради левкемията, ме удари много
Харизматичният български актьор Стефан Данаилов, любимец на поколения българи, навърши през декември миналата година 73 лета, но посрещна за втора поредна година рождения си ден сам, без съпругата си Мария, която почина преди година и половина.
Напоследък Стефан Данаилов стои повече у дома, защото след тежкото си боледуване от левкемия трябва много да внимава за здравето си. Звездата от “На всеки километър” рядко си позволява да говори за личния си живот и съвсем се е затворил в себе си. “И преди не търсех хората, Мария се занимаваше с това, тя общуваше с приятелите ни” , откровен е Данаилов.
Легендарният актьор, който е преподавател в театралната академия “Кръстьо Сарафов”, разкри още, че му е трудно да разбира сегашните студенти, тъй като те отказват да четат книги, а предпочитат по цял ден да стоят пред компютрите. “Имат желание, но се е загубила духовността” , смята звездата. Ламбо не крие, че вече усеща годините си, тъй като не се чувства така енергичен като преди.
“Голям човек, обичащ, честен, директен, много обича студентите си и го показва. Даващ, чешит, с пиперлив език. Велик човек е...”, го обрисуват пък студентите му.
Дали големият актьор се е възстановил след битката си с тежката болест? Как се подготвя за новите си срещи с театъра и хората в него. Някогашният бате Сергей от сериала “На всеки километър” в един откровен разговор пред в. “Доктор” не крие, че все още здравето му е крехко, че все още не вижда добре и че предпочита да не излиза от дома си.
- Г-н Данаилов, вие сте човек с голямо чувство за реалност - от семейството ли идва или се самовъзпитава?
- Даденост е! Да знаеш доколко да си вярваш, че си голяма работа. Иначе е страшно - в един момент да решиш, че си всичко, и като паднеш отвисоко, да не знаеш кой си и къде си. Наскоро казах пред ваш колега, че в младините ми много трудно беше някой да го признаят за звезда, а сега звездоманията за нищо я нямат. Под път и над път си имаме рояци звезди - всеки трети у нас е велик.
- Не обичате да говорите за себе си, нито за болести...
- Доста често и преди, и сега близки хора ме укоряват, че с много неща съм се захващал - театри, халтури, филми, шоу програми. Работех денонощно, раздавах с удоволствие енергията си, мислейки, че правя нещо хубаво за хората, които ми отговаряха с неизчерпаема любов. Вече не мога да бъда такъв, затова и оскъдно общувам.
Всеки от нас си мисли, че ще е завинаги здрав. В интерес на истината, преди да открият левкемията ми, не съм боледувал. Рядко някоя настинка, и то зорлем “прихваната”, ме е оставяла за ден-два вкъщи. На млади години нямаш време да боледуваш. Не съм се замислял дали водя здравословен начин на живот, помня, че се хранех дори късно през нощта - животът ми на актьор удължава деня, не мога да спазвам часовете за обяд и вечеря. Пък и каквото имаше по хотелите, на снимачната площадка, с това се хранехме всички колеги, не само аз. Но ето че с годините
дойдоха и здравословните ми проблеми
Но напоследък живнах. Имам проблеми с очите, не виждам добре, вече не съм човекът отпреди 10 години - засмян, жизнерадостен, какъвто ме знаят хората. Химията, която ми наляха, ме удари много... Моля се на Господ малко да отпусне примката, да нямам всеки ден някакъв проблем, нещо да ме боли. Имунната ми система е срината и непрекъснато трябва да се пазя с нещо да не се заразя. Не ми харесва този мой живот...
- Преборихте коварното заболяване, но не и смъртта - тя покоси най-близкия ви човек...
- С Мария ме свързваха много дълбоки и истински неща. За мен тя не беше само съпруга, тя беше човекът, съзнателно застанал до мен, човекът, който винаги безусловно ме подкрепяше във всичко. До края на живота си ще нося в сърцето си болката по нея.
- Какво най-често си спомняте от “здравите” си години?
- С родителите ми живеехме на ул. “Сан Стефано”, в центъра на града. Много приятели, близки, непознати ме спираха по улицата още след първото ми участие във филма “Следите остават” през 1956 г. - бях много горд със себе си. После, докато бях в казармата, смятах да кандидатствам история, но актьорът Иван Кондов, който вече беше съпруг на сестра ми, ме накара да пробвам във ВИТИЗ. И стана - хубави години бяха, прекрасни спомени имам, все пак аз съм живял много щастливо...
- Върнахте се на сцената след отсъствие, продължило повече от година...
- Върнах се,
уплашен как ще ме приемат зрителите
Това представление го играя вече 12 години, но се притеснявам колко ще ми стигнат силите. Отдавна не съм бил на сцена и не знам как ще покрия салона. Не искам да разочаровам очакванията им, иначе много ме радва, че хората ме искат и все още ми се радват. Винаги съм бил енергичен, емоционален човек, сега непохватността леко ме притеснява.
- Компромисен човек ли сте?
- Да, правил съм и правя компромиси. Лесно ми разминава някоя мимоходом казана дума или нарочно провокирана обида. Не се сърдя на никого - и в живота, и в политиката има хора, които съвсем несправедливо са ме атакували. Винаги съм им прощавал, такъв съм по характер. Сега, когато Мария си отиде от този свят, малко се срещам и малко разговарям с хората. Макар че обкръжението ми е от много качествени хора - добри лекари, малко, но добри актьори, имам приятели и в парламента.
Не пренебрегвайте профилактиката
“Хиляди са раково болните българи. И тези, които са с моя тип заболяване, на кръвта, с левкемия, са страшно много. Това силно ме притеснява. Дори си разрешавам на студентите си да говоря за тази болест, да ги моля, да изисквам от тях да си правят периодично изследвания, защото знам вече колко е коварна - точно когато си мислиш, че си в разцвета на силите и здравето, изведнъж се оказва, че не можеш да станеш от леглото, че нямаш сили да помръднеш крак или ръка. Така се случи и с мен - уж настинка, уж антибиотици, един, втори, но нищо, нямах сила да държа чашата с чай. Престанах и да се храня, постоянно се чувствах сънлив. Добре, че лекарите се сетиха да изследват цялостно кръвта ми - така откриха левкемията”, споделя с тревога, но и с надежда, че коварната болест ще спре да взима толкова много жертви Ламбо.
Люба МОМЧИЛОВА
Напоследък Стефан Данаилов стои повече у дома, защото след тежкото си боледуване от левкемия трябва много да внимава за здравето си. Звездата от “На всеки километър” рядко си позволява да говори за личния си живот и съвсем се е затворил в себе си. “И преди не търсех хората, Мария се занимаваше с това, тя общуваше с приятелите ни” , откровен е Данаилов.
Легендарният актьор, който е преподавател в театралната академия “Кръстьо Сарафов”, разкри още, че му е трудно да разбира сегашните студенти, тъй като те отказват да четат книги, а предпочитат по цял ден да стоят пред компютрите. “Имат желание, но се е загубила духовността” , смята звездата. Ламбо не крие, че вече усеща годините си, тъй като не се чувства така енергичен като преди.
“Голям човек, обичащ, честен, директен, много обича студентите си и го показва. Даващ, чешит, с пиперлив език. Велик човек е...”, го обрисуват пък студентите му.
Дали големият актьор се е възстановил след битката си с тежката болест? Как се подготвя за новите си срещи с театъра и хората в него. Някогашният бате Сергей от сериала “На всеки километър” в един откровен разговор пред в. “Доктор” не крие, че все още здравето му е крехко, че все още не вижда добре и че предпочита да не излиза от дома си.
- Г-н Данаилов, вие сте човек с голямо чувство за реалност - от семейството ли идва или се самовъзпитава?
- Даденост е! Да знаеш доколко да си вярваш, че си голяма работа. Иначе е страшно - в един момент да решиш, че си всичко, и като паднеш отвисоко, да не знаеш кой си и къде си. Наскоро казах пред ваш колега, че в младините ми много трудно беше някой да го признаят за звезда, а сега звездоманията за нищо я нямат. Под път и над път си имаме рояци звезди - всеки трети у нас е велик.
- Не обичате да говорите за себе си, нито за болести...
- Доста често и преди, и сега близки хора ме укоряват, че с много неща съм се захващал - театри, халтури, филми, шоу програми. Работех денонощно, раздавах с удоволствие енергията си, мислейки, че правя нещо хубаво за хората, които ми отговаряха с неизчерпаема любов. Вече не мога да бъда такъв, затова и оскъдно общувам.
Всеки от нас си мисли, че ще е завинаги здрав. В интерес на истината, преди да открият левкемията ми, не съм боледувал. Рядко някоя настинка, и то зорлем “прихваната”, ме е оставяла за ден-два вкъщи. На млади години нямаш време да боледуваш. Не съм се замислял дали водя здравословен начин на живот, помня, че се хранех дори късно през нощта - животът ми на актьор удължава деня, не мога да спазвам часовете за обяд и вечеря. Пък и каквото имаше по хотелите, на снимачната площадка, с това се хранехме всички колеги, не само аз. Но ето че с годините
дойдоха и здравословните ми проблеми
Но напоследък живнах. Имам проблеми с очите, не виждам добре, вече не съм човекът отпреди 10 години - засмян, жизнерадостен, какъвто ме знаят хората. Химията, която ми наляха, ме удари много... Моля се на Господ малко да отпусне примката, да нямам всеки ден някакъв проблем, нещо да ме боли. Имунната ми система е срината и непрекъснато трябва да се пазя с нещо да не се заразя. Не ми харесва този мой живот...
- Преборихте коварното заболяване, но не и смъртта - тя покоси най-близкия ви човек...
- С Мария ме свързваха много дълбоки и истински неща. За мен тя не беше само съпруга, тя беше човекът, съзнателно застанал до мен, човекът, който винаги безусловно ме подкрепяше във всичко. До края на живота си ще нося в сърцето си болката по нея.
- Какво най-често си спомняте от “здравите” си години?
- С родителите ми живеехме на ул. “Сан Стефано”, в центъра на града. Много приятели, близки, непознати ме спираха по улицата още след първото ми участие във филма “Следите остават” през 1956 г. - бях много горд със себе си. После, докато бях в казармата, смятах да кандидатствам история, но актьорът Иван Кондов, който вече беше съпруг на сестра ми, ме накара да пробвам във ВИТИЗ. И стана - хубави години бяха, прекрасни спомени имам, все пак аз съм живял много щастливо...
- Върнахте се на сцената след отсъствие, продължило повече от година...
- Върнах се,
уплашен как ще ме приемат зрителите
Това представление го играя вече 12 години, но се притеснявам колко ще ми стигнат силите. Отдавна не съм бил на сцена и не знам как ще покрия салона. Не искам да разочаровам очакванията им, иначе много ме радва, че хората ме искат и все още ми се радват. Винаги съм бил енергичен, емоционален човек, сега непохватността леко ме притеснява.
- Компромисен човек ли сте?
- Да, правил съм и правя компромиси. Лесно ми разминава някоя мимоходом казана дума или нарочно провокирана обида. Не се сърдя на никого - и в живота, и в политиката има хора, които съвсем несправедливо са ме атакували. Винаги съм им прощавал, такъв съм по характер. Сега, когато Мария си отиде от този свят, малко се срещам и малко разговарям с хората. Макар че обкръжението ми е от много качествени хора - добри лекари, малко, но добри актьори, имам приятели и в парламента.
Не пренебрегвайте профилактиката
“Хиляди са раково болните българи. И тези, които са с моя тип заболяване, на кръвта, с левкемия, са страшно много. Това силно ме притеснява. Дори си разрешавам на студентите си да говоря за тази болест, да ги моля, да изисквам от тях да си правят периодично изследвания, защото знам вече колко е коварна - точно когато си мислиш, че си в разцвета на силите и здравето, изведнъж се оказва, че не можеш да станеш от леглото, че нямаш сили да помръднеш крак или ръка. Така се случи и с мен - уж настинка, уж антибиотици, един, втори, но нищо, нямах сила да държа чашата с чай. Престанах и да се храня, постоянно се чувствах сънлив. Добре, че лекарите се сетиха да изследват цялостно кръвта ми - така откриха левкемията”, споделя с тревога, но и с надежда, че коварната болест ще спре да взима толкова много жертви Ламбо.
Люба МОМЧИЛОВА
;void(0);){kind=link}
Коментари