Д-р Иван Добринов: Зависимите в България са обречени на бавна и мъчителна агония

Зависимостта от алкохол, както и от наркотици, е тема, която не намира положителен отзвук в нашето общество. Може би по тази причина и медиите са склонни по-скоро да покажат негативната страна на този огромен проблем. И всички ние не си даваме сметка, че става дума за човешки съдби, предимно на млади хора, дори на тийнейджъри, както и на техните родители и близки. Има ли в нашата държава институции, здравни и социални специалисти, обществени организации и прочее, които да се поставят в защита на тези болни младежи? На тези и други допълнителни въпроси днес отговоря д-р Иван Добринов - психиатър в Държавната психиатрична болница в град Раднево, където е началник на Шесто мъжко отделение. Пациентите му основно са хора с хронична зависимост към алкохол и наркотици. Д-р Добринов е консултант към Сдружение “Майки срещу дрогата” - Пловдив и член на Сдружение за психосоциална рехабилитация и ресоциализация “ИЗБОР” - Стара Загора. Ще си позволим да добавим, че освен като наш консултант и събеседник по тези болни теми д-р Иван Добринов има кауза - да промени отношението към тези болни младежи и най-вече да помогне на самите тях. Той заяви преди време, че наркоманите трябва да се лекуват, а не да се пращат в затвора. Освен това предупреди, пак на страниците на в. “Доктор”, че комбинираният с други вещества метадон е чисто друсане, а не лечение. В крайна сметка, точно преди две години именно д-р Добринов беше този, който постави остро проблемите в психиатричните клиники пред тогавашното ръководство на здравното министерство, включително и за лошите условия и мизерното заплащане на специалистите в тях.

- Д-р Добринов, защо сякаш се заобикалят проблемите на наркоманите и алкохолиците - не само от обществото ни, но и от институциите?
- Защото да си наркоман или алкохолик е срамно. Зависимите добре знаят това. Всеки ден се сблъскват с отхвърлянето, неразбирането и страха на околните. Хората отвръщат гнусливо глава, докато ги подминават. Срамуваме се от отпадния продукт на консуматорското ни общество, не искаме да приемем реалните резултати от деградацията на ценностите си. Забравяме, че те са наши родители, деца, близки, приятели. Зависимите са белязани. В България те са обречени на бавна и мъчителна агония. Често чуваме мастити специалисти с назидателен тон да ни обясняват, че “те сами са си го направили”, докато на другите болни “им е от Бога дадено”, че “това не се лекува”, че “излекуван наркоман или алкохолик няма”. Нищо, че още през 1951 г. Световната здравна организация вписа алкохолната зависимост в Международната класификация на болестите. Нищо, че и днес всички разстройства вследствие употреба на психоактивни вещества фигурират в Раздел V на МКБ-10, по която всички лекари сме длъжни да формулираме и кодираме медицинските диагнози. Нищо, че в почти всички страни, включително и съседните, има ефективни програми за лечение. Ние не признаваме авторитети! Съдебната ни система най-често наказва зависимите, без да оценява болестта им, тласнала ги към криминални деяния. Така допълнително ги заклеймява като престъпници и усилва дискриминацията. В древна Гърция са изрязвали или изгаряли телесни знаци “стигмати” по телата на хората, които е трябвало да бъдат белязани като различни. И днес продължаваме същата практика, само дето технологията ни е малко по-цивилизована.

- Д-р Добринов, да, като общество не искаме да осъзнаем, че алкохолиците и наркоманите са болни хора, не искаме да го приемем, но къде тук са държавата, институциите?
- Периодично по медиите се чуват отделни гласове с призив за промяна на тази безумна ситуация. Но никой не ги чува. Нашите управници по неясни причини игнорират всеки опит за изграждане на система за обхват и лечение на зависими. Статуквото е свещено! Дебелоочието на “отговорните” служби е впечатляващо, дори за свикналите с абсурдите български граждани. Медицинските, социалните и правните институции упорито не желаят да поемат своята отговорност. От това страдаме всички.

В тази сфера държавата на практика отсъства

Регулация на процесите няма, или по-точно виждаме смазващи корупция и цинизъм. Смъртта и проваленият живот на хиляди млади хора, почернените семейства, разрастващата се престъпност, болестите, проституцията, финансовите загуби и моралната деградация някак минават покрай ушите ни като суха статистика. Ако това не засяга моето дете, не ме интересува! А когато го засегне, се скривам в миша дупка, за да не разбере някой. Тогава трябва да осигуря огромен финансов ресурс, за да откупя безхаберието си, като плащам в някоя от малкото частни програми. Може дори да започна да им водя клиенти, та да ми направят отстъпка в таксите. Или да изнасям метадон на черния пазар, та да ми излиза по-евтино “лечението”...

- Д-р Добринов, това, което казвате, е страшно и жалко...
- Това не е всичко. Ако съм лекар и искам да си изкарам лесни пари, много примамлива е възможността да изписвам на наркоманите психоактивни субстанции за “лечение”: метадон, морфин, бензодиазепини и разни други вещества, с които човек може да се надруса. Понякога наркоманите се шегуват, че “д-р” вече не значи “доктор”, а “дилър”.

- Д-р Добринов, вие практикувате в такова здравно заведение. Периодично алармирате за многобройните проблеми. Каква е сега ситуацията?
- Работейки в ДПБ - Раднево, имам шанса и нещастието да виждам най-гнусните проблеми в задния двор на българската психиатрия. Хубаво е да има демонстрационни проекти, красиви отчети, пъстри реклами и най-нови чудесни лекарства. Хубаво е богати фармацевтични индустрии да осигуряват екскурзии на купени от тях “изследователи” в екзотични луксозни хотели. Но ако се сблъскате с реалността на пациентите в държавната психиатрична болница, ще ви се прииска да избягате колкото може по-далече и да не се обръщате.

- В предишен разговор сте споделяли, че в миналото се е работело по-ефективно с тези зависими. Защо се е прекъснала тази практика?
- Наркологията е особен дял от психиатрията. За наш срам

дългогодишните български традиции в тази област

са безвъзвратно прекъснати. Работата на видни български нарколози, като проф. Тодор Станкушев, д-р Васил Пеев и други, е напълно забравена. Ефективните вътреболнични терапевтични общности, създадени преди трийсетина години по чешки модел у нас, вече не съществуват. Не че не знаем на теория как се правят нещата, но при наличните ресурси, ограничения и абсурди, с това не би се справил никой. Пациентите със зависимост по различни причини не са в състояние да защитят сами интересите си. Те или се въргалят по паркове и канавки в неадекватно състояние, или се крият и стават жертва на скъпо платени шарлатани, които ги мамят. Близките са в паника и лесно се вкопчват във всяко красиво обещание за поредното чудо. Често те сами осигуряват средствата за наркотици и алкохол, за да “спасят” зависимия от вредните последици на болестта. Така само удължават агонията.

- Какви условия осигурява държавата, ако страдащият човек не може да си позволи частна програма?
- Впечатляващи! Порутени сгради с повредена канализация и падащи тавани. Недостиг на лекарства и грижи. Малоброен нископлатен персонал, който физически не би могъл да обгрижи големия брой страдащи. Липса на охрана. Унизително отношение като към хора “втора ръка”. Срам и тормоз.

- Аз знам, че вие не сте спирали да алармирате институциите, в т.ч. здравното министерство. Не се ли случи най-после някаква реакция от тях?
- В началото на 2014 г. наивно написах писмо до предишния министър на здравеопазването д-р Таня Андреева. Цитирах стандартите за лечение на зависими от 2004 г., които никой не спазва. Изразих надежда за съдействие и промяна. Получих доста арогантен отговор от националния консултант по психиатрия, в който твърдяха, че става дума за мои “виждания” и ми препоръчаха да се уча. Е, продължавам да се уча. Но има неща, към които нормален човек не може да привикне. Трябва да си много дебелокожо създание, за да устоиш на сблъсъка с безсилието, със страданията на болните и семействата им, със смъртта или инвалидизирането на млади и перспективни хора, с невъзможността да промениш нещо, с корупцията и кокошкарските далавери, с дебилното самодоволство на докопалите се до малко власт администратори. Дано никога да не се научим на това...


Яна БОЯДЖИЕВА