Д-р Маргарита Тарейн е доктор по клинична психология в областта на аналитичната психосоматика на онкологичните заболявания. Специализира психоанализа и психосоматика в Париж.
От 2010 г. сътрудничи на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания в различни проекти, като изграждането на стандарти за психологична помощ, обучения на медицински специалисти и пациентски форуми.
Преподава към Софийския университет и Института за интегративна психотерапия и психосоматика в сферата на психоонкологията, психосоматиката и психотерапията при пациенти с тежки заболявания.
Основател е и почетен член на Българската асоциация по психоонкология. Д-р Тарейн завежда първия по рода си болничен Център по клинична психология, психоонкология и психосоматика в две от болниците на „Аджибадем Сити Клиник - Болница Токуда“ и „Болница-Младост“.
Към онкоболните пациенти е въведен нов подход. При постъпване за лечение всеки пациент преминава през психо-социален скрининг за оценка на неговите индивидуални потребности спрямо психичното му състояние, социална и семейна среда. Това дава възможност да се осигури персонализирана грижа за пациента и максимално съдействие в процеса на лечение.
Биологичната обратна връзка (биофийдбек) предоставя на всеки човек инструментите за промяна на физиологичната активност на собственото си тяло с цел подобряване на здравето, работоспособността и качеството на живот като цяло. Технологията се развива интензивно през последните години. Какво представлява биофийдбек и при кои заболявания помага, разговаряме с д-р Маргарита Тарейн.
- Д-р Тарейн, основният враг на съвременния човек се оказва стресът – всеки лекар от различните специалности го посочва като рисков фактор за отключване на едно или друго заболяване. Кои са червените лампички, които ни показват, че стресът при нас вече е започнал да подкопава здравето ни?
- Времето, в което живеем, оказва сериозен натиск върху нас. Животът ни е фокусиран върху постижението, а не върху преживяването. Стресът като че се превърна в трофей, с който се гордеем.
Мисля, че червените лампички са чувството за пресищане и умора, загубата на усещане за удовлетвореност, липсата на търпение, припряността, раздразнителността. Онези моменти, в които човек няма силите и психичната свобода да живее пълноценно. Когато усеща, че животът му е завзет от принуди и сякаш няма място за него самия в собственото му ежедневие.
Важен индикатор са и физическите неразположения – появата на различни симптоми, някои по-леки и преходни, или по-сериозни, като влошаване на предишни оплаквания. Изследванията на влиянието на стреса върху податливостта към болестни процеси доказват тази връзка и по отношение на тежките заболявания.
- В каква степен пандемията влоши психичното ни здраве? Кои са най-честите страхове в тази връзка, които допълнително подкопават здравето ни?
- Пандемията ни се отрази в мащаби, за които предполагам, че все още не си даваме сметка. Тя носи със себе си много съществен източник на тревожност и усещане за заплаха – непредвидимостта. Всяко нещо, излизащо от обичайните параметри, с които сме свикнали да мислим и извън познатите ни граници, е сериозно изпитание за психиката ни.
Страхът е от смъртта, от раздялата, от загубата на близките ни; от вината, че можем да заразим някого и това да доведе до фатален край. Мисля, че почти няма пациент, преминал през хоспитализация за ковид, който в една или друга степен да не е преживял сблъсък със смъртта. Ковид ни показа, че всички сме уязвими.
- Какво представляват биофийдбек и т.нар. аудио-визуално увличане на мозъчните вълни, като терапевтични процедури, и при кои заболявания и състояния намират приложение?
- Това са терапевтични процедури, при които с помощта на софтуерни програми и специално разработени устройства се постига немедикаментозно регулиране на функционирането на нервната система и неволевите процеси в тялото. В световен мащаб те намират широко приложение в лечението на симптоми, като хронична болка, умора, безсъние, повишена тревожност, депресивност, хипертония, затруднения в познавателните функции и др. Прилагат се от специалисти, обучени за работа с тях.
Д-р Маргарита Тарейн
- Как се провеждат самите процедури?
- По време на процедурата за биофийдбек тренинг за тялото се захващат специални сензори, които изпращат сигнали към монитор, който чрез звуци или светлини отразява сърдечната честота, дишането, температурата на кожата, изпотяването и мускулната активност. Така реакциите на стрес се визуализират непосредствено, в момента и със силата, с която възникват.
На базата на тази директна обратна връзка биофийдбек тренингът дава възможност за трениране на пациента в постигане на контрол над неволевите реакции на тялото, които се провокират от стресовите преживявания като част от терапията на редица заболявания.
Процедурите за аудио-визуално увличане на мозъчните вълни са неврорелаксационни и не изискват активност от страна на пациента. Посредством очила с вградени светодиоди и слушалки към мозъка се подават специфични светлинни и звукови пулсации.
С промяната на ритъма и други параметри на тази сензорна стимулация се насърчава постепенна промяна на мозъчната възбуда към състояния на дълбока релаксация, сън, спокойна концентрация или тонизиране на нервната система. Апаратът работи на различни програми, специфично насочени към конкретната симптоматика.
- Има ли място биофийдбек в практиката ви и при пациенти с онкологични заболявания?
- При онкоболните пациенти използваме биофийдбек за облекчаване на симптоми, като хронична болка, умора, безсъние, кондиционирано гадене и повръщане и повишена тревожност, свързана с медицински интервенции (например клаустрофобични реакции при провеждане на ЯМР, пристъпи на паника, свързани с определени процедури и т.н.).
Това помага да се намалят негативните ефекти на тези оплаквания върху качеството на живот на пациента и справянето му с лечението, като се избягва допълнително медикаментозно натоварване и се постига ефект, по-бърз от този, който може да настъпи от една психотерапевтична работа например.
При пациентите с други заболявания допълнително повлияващи се от психични фактори или такива с по-леки психосоматични оплаквания процедурите се използват за повишаване на осъзнатостта на пациента за телесните му усещания и реакции и регулирането на промени, като повишаване на пулса, кръвното налягане, учестено дишане и т.н.
Друго много съществено приложение на тези процедури е възможността за изследване на несъзнаваните телесни реакции във връзка с определени емоционални преживявания. Благодарение на тях можем непосредствено да отчитаме телесните промени, които настъпват във връзка с определени болезнени или тревожни мисли, спомени, асоциации и др.
- През какви състояния преминава човек, когато чуе диагнозата си – рак?
- Обикновено настъпва състояние, подобно на шок и объркване, и невъзможност да се мисли трезво. Нахлуват всякакви страшни мисли и болезнени чувства. Изгубва се чувството за сигурност, представите за живота са като разрушени. Появяват се силни усещания за заплаха, загуба и нестабилност. Някои хора казват, че след съобщаването на диагнозата не знаят дори как са успели да се приберат до вкъщи.
Или че са имали чувството за пълна загуба на почва под краката си, дори, че полудяват. В този момент човек има критична нужда от нещо, за което да се захване, някой, на когото да се опре.
Затова е толкова важно при съобщаването на диагнозата лекарите задължително да информират пациента за евентуалните възможности, колкото и неясни да са все още те, за да му дадат някаква обозрима представа за опора, за път оттук насетне – т.е. да предложат на пациента потенциалното нещо, за което той може да се захване.
- Кой е най-трудният момент за всеки пациент и защо?
- Най-критични са три момента – единият е този след диагностицирането на заболяването, преди началото на лечението. Това е моментът на неяснотата – изчакването на резултатите, събирането на мнения, търсене на болнично заведение, страховете от предстоящото лечение и т.н.
Другият критичен момент това е появата на рецидив или отчитането на прогресия на заболяването. Тук се появява отчаянието. Усещането на пациентите обикновено е за безсмислие на усилията им, за загуба на доверие в лечението и в себе си. Надеждата вече започва да изглежда като наивност.
Третият и най-критичен момент това е изчерпването на възможностите за лечение. Много ключов проблем в психичен план тук е усещането за изоставяне в пациента.
- Кога намесата на онкопсихолог, какъвто сте вие, е най-ефективна?
- През последните години с колегите ми, които работим в сферата на психоонкологията, се борим психологичната помощ да бъде не изключение, а съпътстваща част от медицинското лечение.
Тези инициативи бяха започнати много отдавна от Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания. Психологичната помощ има своето място във всеки етап от болестта – от диагностицирането, през активното лечение, до палиативните грижи. Всеки един от тези етапи изправя пациента и близките пред специфични трудности, справянето с които може да бъде значително подпомогнато.
- Чести ли са суицидните моменти при пациенти с онкологични, нелечими заболявания и в терминален стадий? Как да разпознаят близките, че човек се намира в такъв критичен момент от живота си?
- Суицидните мисли при пациенти с напреднало заболяване по принцип са редки и обикновено са свързани с лош контрол над симптомите. Най-често това са и поводите за изявяване на желания за евтаназия. Могат да се дължат също така на подлежаща депресивност или да бъдат провокирани от усещания за безпомощност, непълноценност и притеснения на пациента, че е в тежест на близките си.
Когато се появяват, те са по-скоро като мисли, които минават през ума или изказвания, които човек понякога подхвърля, но рядко се случва да се реализират в действителен суициден акт. Тези мисли понякога придружават страховете, свързани с болестта и процеса на умиране, т.е. те са нещо като успокоителен опит за запазване на контрол над смъртта.
Тук бих искала да подчертая, че напредналото заболяване не задължително е асоциирано с депресия, още по-малко със суицидни мисли и когато има такива оплаквания, те трябва да бъдат взети под внимание също както при здравите хора - като отделен проблем, на който следва да се обърне внимание.
В края на живота си много хора успяват да бъдат в добро разположение на духа. При всички случаи суицидните мисли алармират за недостатъчност, пробив в грижата към пациента в някакъв неин аспект – медицински (недостатъчен контрол над симптомите, липса на връзка с подкрепяща лекарска фигура, която за пациента е източник на сигурност и средство за намаляване на тревожността) или психичен – някаква липса в емоционалната връзка с пациента и адекватността към неговите потребности в този момент. С други думи, суицидните изказвания са зов за помощ.
- Как може психоонкологията да промени отношението на онкоболния към болестта му, към болката, към тоталния срив в живота му, свързан с безпомощност, зависимост от грижите на близките?...
- Появата на болестта предизвиква „счупвания“ в различни сфери от живота на човека, които са специфични за всеки пациент. Нашата работа е да открием къде точно е важното „счупване“ за отделния пациент и да му помогнем да поправи, да възстанови нещо около него – чрез осмисляне на своите представи, чувства или действия. Стремим се да ограничим обсега на усещането за срив, както казвате, да предотвратим неговото разпростиране и да подпомогнем пациента да открие възможностите си, да се върне към силите си, за да започне нещо отново да изгражда, понякога дори и по по-добър начин от преди.
- Оказва ли онкологичното заболяване разрушителен ефект върху личните и семейните отношения?
- Заболяването обикновено заздравява и задълбочава отношенията в семейството. Нерядко става повод стари конфликти да бъдат преодолени, хората да се срещнат по друг начин и да се сближат много повече. Но също така то може и да обостри дългогодишни проблеми. Болестта е лакмусът за взаимоотношенията – истината за тях излиза наяве.
- Как да се отнасят семейството и приятелите към близък с тежко онкологично заболяване?
- Най-важното, когато сме около болен или страдащ човек, това е да можем да бъдем съответни на неговото състояние и нужди. И да не ги бъркаме с нашите! Да сме до него там, където е той. Да го придружаваме, докато върви по пътя към доброто за него в този момент.
Да не се натрапваме, да не го изпреварваме. Понякога близките в най-добрите си намерения да помогнат всъщност могат да се окажат много неадекватни – да го притискат, да му натрапват ведростта и живота тогава, когато той се чувства толкова далеч от тях, да блокират изразяването на мъката и страховете му, да се отнасят с него като с безпомощно дете и т.н., и в крайна сметка от всичко това да го оставят напълно сам в преживяването му.
Тези неща са много чест повод за депресиите, свързани със заболяването. И ако искаме да разберем повече какво наистина му е на този човек (както и в другите ни отношения), трябва да можем да го оставим да говори - без да бъде прекъсван, назидаван или съветван. Да можем наистина да го чуем. Всъщност един много голям процент от самата психотерапевтична работа се състои именно в това.
Милена ВАСИЛЕВА