Доц. д-р Христо Хинков, д.м., е психиатър, директор на Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА). Занимава се с изследователска и методична дейност по реформирането на психиатричната помощ. В Закона за здравето е записано, че психично болните се лекуват при условия, равни с тези на пациентите с други заболявания. Само че обществото все още се страхува от тях и очаква тяхното лечение да е както в миналото - дългосрочна изолация.
Ето какво сподели по този повод доц. Хинков за читателите на в. “Доктор”.
- Доц. Хинков, има ли проблем в оказването на психиатрична помощ в условията на пандемия от Ковид-19?
- През пролетта най-често се обострят биполярните разстройства и манийни състояния, които водят до неконтролирано поведение. Такива хора се нуждаят от хоспитализация. Ако попаднат в психиатрична клиника и покажат грипоподобни симптоми, указанието е да бъдат насочвани към психиатричните отделения в многопрофилни болници (в България те са 19), тъй като там има възможност пациентите да се лекуват и от психичното, и от инфекциозното заболяване. Защото в психиатриите от общ тип няма възможност за консултация с интернист, с пулмолог, нито могат да се направят медицински изследвания.
- Чували сме са недостиг на психиатрични легла. В момента те заети ли са?
- Не бих казал, че има недостиг. Болните от тежки психични разстройства, като шизофрения, биполярно разстройство, тежка депресия или тежко личностово разстройство, са малка част от всички хора - само около 1,5 - 2%.
- Самото затваряне и изолиране на хората в момента не провокира ли психична болест?
- Затварянето на здрави хора, които не страдат от хронични психични разстройства, може да им повлияе зле. В крайна сметка, принудителното ограничаване на социалните контакти винаги води до повишаване на напрежението у хората. Има изследвания в световен мащаб, че се увеличава домашното насилие.
Възможни са изпадания в криза от липсата на контакти, особено при самотни хора и при такива, които поначало са по-раними и склонни към реакции на тревожност. При тях се развива целият кръг на така наречената “малка психиатрия”: невротичните разстройства, като тревожност, фобии, панически разстройства. Те може да се обострят многократно в условията на изолация
Проблемът в тази ситуация е, че тези хора не могат да бъдат консултирани на живо. Възможни са само някои консултации по телефона. Такива услуги (горещи телефонни линии, свързани с домашното насилие) съществуват към неправителствени организации.
В Националния център за обществено здраве и анализи имаме платформа за превенция на самоубийствата. Но това не е достатъчно. Живият контакт между пациент и терапевт не може да се замени с нищо.
Доц. д-р Христо Хинков
- Как трябва да се реформира психиатричната помощ, за да бъде тя съвременна и да не нарушава правата на пациентите?
- Болните с тежки психични разстройства не трябва да се изолират от обществото, не бива към тях да се подхожда различно от останалите пациенти в медицината. Психиатрията е медицинска дисциплина като всички останали. Ако човек е болен от бронхопневмония, той не се изолира от обществото. Но ако е болен от шизофрения, той е подложен неправилно на изолация, на стигматизация, на дискриминация. Това не бива да се прави.
Обществото трябва да разбере, че психиатричната помощ и услуги следва да се оказват в рамките на обикновените лечебни заведения. Трябва психиатрията да се интегрира в общата медицинска практика, лекуваща телесните заболявания.
Втората грешка, която се прави, е третирането на тези болни като неизлечими. Напротив, тези болни са напълно лечими. Съществуват многобройни примери на успешно лечение с помощта на съвременните фармакологични средства
Доказано е, че човек с диагноза шизофрения може да бъде напълно адекватен и интегриран в обществото. Когато заболяването се контролира със съответната медикаментозна терапия и социални услуги, човекът може да работи и да е пълноценен член на обществото. Така че тази безнадежност в миналото по отношение на хората с шизофрения, днес не трябва да съществува. Съвсем малка част от пациентите с тежки психични разстройства са невъзстановими и се нуждаят от постоянна грижа в институция - в класическа психиатрична болница.
Така че ролята на институцията няма да отпадне и в бъдеще, но трябва да бъде ограничена максимално. За съжаление, голяма част от психиатричните болници у нас се намират извън градовете, на отдалечени места.
- Какво трябва да се направи?
- Да се създадат мрежи от психосоциални и психотерапевтични услуги в общността, в близост до местоживеенето на хората с психични заболявания. Чрез тези услуги ще се поддържа самочувствието и медикаментозната терапия на хората с психични заболявания. Те не трябва да се изолират, да се изтръгват от мястото, където живеят, и да се запращат в психиатрични болници накрай света, където да остават до края на живота си. Това се случваше задължително в миналото.
За съжаление, и сега продължава да е практика, но трябва да престане. Трябва да се промени до голяма степен и манталитетът на психиатрите. Голяма част от моите колеги, за съжаление, продължават да мислят, че психиатрията е по-особена от останалите медицински дисциплини. Ще дам пример с финансирането на психиатричната помощ
От 15 години водим битка с гилдията да се промени начинът на финансиране на стационарната психиатрична помощ и тя да се интегрира с общата медицинска помощ. Както останалите медицински дейности се отчитат с клинични пътеки, така трябва да стане и с психиатричната помощ.
Когато едно психиатрично отделение в многопрофилна болница не се финансира по общоприетия начин, а от Министерството на здравеопазването, то носи загуби на болницата. Затова директорът на лечебното заведение предпочита да няма психиатрично отделение. Ако се изравни начинът на финансиране на стационарната психиатрична помощ с този на останалата медицинска дейност, това ще бъде сериозна крачка към интеграцията на психиатрията в общата медицина.
- Защо продължава практиката при постъпване на работа или в учебно заведение да се иска удостоверение, че човекът не е психично болен? Нали такъв регистър не съществува?
- Това е един от абсурдите в нашата практика. Дали сме предложение за промяна в Закона за здравето. Защото регистър на психично болните не може да съществува така, както е записан в сегашния закон. По наши епидемиологични данни около една пета от хората са имали някакви леки психични разстройства през живота си, като например потиснато настроение, лека депресия и др. Представете си една пета от българите с един преходен психотичен епизод през живота да бъдат вкарани в регистър и да станат обект на всякаква дискриминация.
Може да съществува само регистър на хора с опасно психично боледуване, опасно за себе си и за околните. Критерият за включване на пациенти в този регистър е да има съдебно решение за тяхното принудително лечение в психиатрична болница.
- Този реликт да се иска бележка, че не си психично болен, не отразява ли страха от психично болните в масовото съзнание?
- Да, това реликт, остатък от онова време, когато в психиатричната система имаше психодиспансери. В тях се водеше документация за всички хора, които са развили някакво психично разстройство. Сега такава документация не съществува в Центровете за психично здраве. Още повече, че не е редно да се дамгосва всеки човек, преживял някога психотичен епизод. Бележките, които се издават от психиатрите, са чисто формални.
И съвестта на психиатъра е чиста, защото той не вижда психично разстройство в момента. Но той не се консултира с никакъв регистър или с история на заболяването. Изискването на такива бележки говори само за страха у обществото от хората с психична болест и за нереформираната ни психиатрична система. Част от колегите психиатри продължават да виждат своята мисия в това да пазят обществото от психично болните. Не такава обаче е ролята на модерната психиатрична помощ.
Мара КАЛЧЕВА