Людмила Людмилова работи като психотерапевт констелатор. Преди това дълги години е учител по биология и химия и училищен директор. След като дъщеря й се разболява от анорексия, г-жа Людмилова учи психотерапия, енергийна психология, семейни констелации, за да помогне на детето си. През 2017 г. написва книгата “Болестта на пеперудата”, в която разказва за битката с анорексията.
“Тя беше основният ми мотив да започна да се интересувам от психология и алтернативни методи за лечение на болести на психиката. За щастие, срещнах много добри психолози и преподаватели като Анна Нуржан и Дмитрий Полещук, които ми дадоха нужните знания и умения, за да мога да помагам на хората”, споделя Людмила Людмилова.
- Г-жо Людмилова, каква беше вашата лична среща с анорексията?
- Дъщеря ми завършваше седми клас и й предстоеше да постъпи в езикова гимназия. Тогава беше пълничка и започна да спазва диети. Отначало всички я поощрявахме. Но в един момент видях, че не може да спре с диетите и стана по-тревожна. Вече бях сигурна, че има проблем.
Дъщеря ми се беше разболяла от анорексия, което установиха в Александровска болница в София. По онова време беше много трудно да се стигне до диагноза и лечение. Само ми се караха как съм допуснала това нещо, сякаш съм го искала. Търсихме помощ къде ли. Ходихме и на психиатър, но като излязохме от кабинета, дъщеря ми хвърли лекарствата – отказа да ги пие.
В крайна сметка й помогна психотерапията. Но за успешното лечение на анорексията е много важно да се установи навреме. Ние, родителите, се самозалъгваме, когато става дума за децата ни. То е от любов към тях. Мислим си, че лошото няма да се случи на нас. Само че и лошите неща се случват. Просто не трябва да си затваряме очите пред тревожните сигнали в поведението на детето. Когато нещо ни се струва странно и не го разбираме, трябва да направим консултация с психотерапевт.
- Хората с анорексия лесно ли осъзнават проблема си и склонни ли са да търсят помощ?
- Много трудно решават да търсят помощ. Това става обикновено, когато вече изпаднат в немощ. Но в началото се харесват, смятат се за победители. Усещат, че трябва да спрат, когато вече нямат енергия. Дъщеря ми казваше:
„Вече бях толкова слаба, че не можех да вървя Всичките ми органи отказваха. Тогава разбрах, че не мога да продължавам да си причинявам това нещо.“
- Ние, жените, редовно спазваме диети. А напоследък и мъжете. Защо само някои хора стигат до хранителни разстройства?
- Заболяват само тези, които са перфекционисти. Вместо да се задоволят да смъкнат 2 до 5 кг, те правят нещо драстично. Например момичето е високо 160 см и решава, че за нея идеалното тегло е 40 кг. Такива хора до такава степен се фокусират върху целта си, че нищо не може да ги спре и да ги изкара от тази мания. Животът им се върти в омагьосан кръг, както мишките, които тичат в колелото.
Разбира се, ако се направи навременна интервенция, може да се излезе от проблема. Затова и написах книгата „Болестта на пеперудата“. Казах си, че дори само на пет човека да помогна, все ще е от полза. Оказа се, че доста хора са я чели и продължават да я четат, защото в нея виждат, че има надежда.
Обикновено книгата се чете от родителите, защото децата с анорексия не могат веднага да осъзнаят проблема. Те тръгват с положителната цел да си подобрят вида на тялото, да изглеждат добре. Но прекрачват границата на здравословното и не могат да спрат.
Когато родителите прочетат книгата ми, те споделят, че у дома им е същото, което съм описала, и осъзнават, че трябва да се започне терапия. Всъщност в „Болестта на пеперудата“ описвам живота на семейството ни. Във всички семейства има някакви нарушения – обикновено някой не си е на мястото, отсъства, няма време, недостъпен е, а пък другият е самотен, тъжен. Децата, от своя страна, не искат да ни виждат във фалшиви роли. Парадоксът е, че родителите довеждат децата за терапия и казват: „Оправи го“.
Людмила Людмилова
Само че има много неща, които самите родители трябва да оправят у себе си. И това е трудното, защото съм имала много успешни терапии до момента, в който трябва да се включи и бащата. Обикновено с детето тръгва майката, даже често майки започват терапия и тогава стигаме до детето. Известна е връзката между храната, детето, майката и болестта. Но когато бащата не иска да се включи в терапевтичния процес, майката се оттегля от страх, че съпругът ще я напусне.
При анорексията проблемът засяга всички и затова те трябва да участват. Не може само майката да лекува дъщеря си, ако тя вижда например баща, който също е на диета, постоянно стои пред огледалото и си гледа корема. Реално в семейството преди детето често и някой друг е на диета и също има хранително разстройство. За съжаление, проблемът ескалира при най-чистата душа.
- Какви са другите причини за анорексията и останалите хранителни нарушения?
- В днешно време децата са различни, имат големи претенции и желания. На тях им е много трудно в този свят. Понякога се сблъскват ценностите в семейството с тези в обществото. Децата не са подготвени за това, объркват се и започват да следват лъжливи идоли.
Същевременно родителите са много заети. Обикновено в такива семейства бащата постоянно работи и отсъства, а майката е поела ролята и на баща, и на майка. Децата, които стигат до анорексия, винаги са от семейства с много добро финансово положение, където всичко изглежда перфектно. Тези деца имат всичко и са презадоволени. В един момент те самите изпадат в перфекционизъм.
- На какви тревожни сигнали да обърнат внимание родителите?
- Когато децата се усамотяват, мълчат, страдат, родителите трябва да разберат защо това се случва. А не да открият изведнъж, че детето им гладува и е отслабнало драстично. Тогава да не хукват по диетолози, защото това не е начинът. Проблемът при анорексията не е в храната, а в главата. Родителите трябва да внимават също, когато децата им стават по-тревожни, по-изискващи, имат по-агресивно поведение.
При всички хора, които идват при мен за психотерапия, виждам как детето е водещо. Има закони в семейството – не може детето да играе ролята на родител, да изисква, да заповядва, да обяснява как да живеят собствените му родители. Това е основно нарушение в семейните констелации, което родителите не трябва да допускат. Защото тръгват динамики в семейството, които се развиват с годините и не могат да бъдат спрени от само себе си. Родителите виждат проблема твърде късно, когато вече не могат да търпят това положение и да се справят с детето си.
И по-рано родителите са забелязвали, но не са виждали проблем в това, че детето спира да яде някои храни, че спазва постоянно диети, че спортува с прекалена отдаденост. Анорексията обаче е напредвала. Забелязала съм, че хората се обръщат за помощ прекалено късно. Обикновено стигат до психиатър, който предписва хапчета, от които децата изглеждат дрогирани и неподлежащи на друга терапия. Трябва да се започне много по-рано, когато се видят поведенческите отклонения.
- Колко опасни са физическите последствия от драстично ниското телесно тегло?
- Много са смъртните случаи. Убедила съм се също, че всички момичета с анорексия нямат менструация. Помня едно 19-годишно момиче, което изобщо не изглеждаше като жена. Това са хора, които не смеят да пораснат, за да не наедреят. Подсъзнателно искат да си останат деца. За всички тези проблеми може да се работи в лична психотерапия.
Само че трябва да се започне навреме, а не когато всичко е толкова ескалирало, че с него може да се справи само хапчето на психиатъра. Обаче това не е лечение, а замитане на проблема под килима. Хората с анорексия остават цял живот на хапчета. Ако ги спрат, анорексията се връща. Тези хора имат травми. Травмите трябва да се намерят и да се преработят.
И това става при опитен в терапията на хранителните разстройства психотерапевт, а още по-добре и при психотерапевт констелатор. Тъй като човек с анорексия не живее сам в един балон и проблемът му не засяга само него. Има нещо неправилно в отношенията с майката или с бащата или пък проблемът е в отношенията в училище, защото в днешно време там сме свидетели на огромна агресия. Децата трябва да работят с психолог или психотерапевт, който да ги убеди, че те са стойностни хора, за да имат самочувствие и увереност в живота.
Мара КАЛЧЕВА
