Имам един човек в живота си, на когото хем се радвам, хем се ядосвам, хем му завиждам. Той е работлив, свършва доста работа всеки ден, ведър и усмихнат е, от него струи радост ,енергичен е, а пък аз... Все ходя навъсена, в ума ми все се въртят купищата задачи, които не успявам да свърша докрай в поставения срок. Сега искам да съм честна пред себе си и да си призная, че каквото и да подхвана, все не му виждам края. Някога, когато бях студентка, не стигах до края на конспекта. Когато започнах да работя, поемах много задачи, защото не знаех как да ги извърша и докато ги работех, се учех. Днес обаче, знам какво да направя, за да се справя с поставените задачи, но пак не ги довършвам и това ми носи негативи. Какви ли? Ами... ще започна с лошото настроение, ще спомена раздразнението и недоволството и всичко това съпроводено с постоянно напрежение, безпокойство и тревога. Живея с усещането, че над мен е надвиснала опасност. Не искам да живея така!
- А как би искала? - попитах.
- Искам да си свърша работата, да ми олекне, да се забавлявам, да почивам, без да ми стои в ума тази “планина” от работа.
Откъде ли идваше идеята за тази “планина” от работа? Кой ли пръв й я беше показал? Висока ли беше? Стръмна? Бяха ли я изкачвали заедно, бяха ли стигали върха? Имали ли са екипировка? Труден ли е бил пътят им дотам? За какво ли са си говорили, докато са се качвали? Имало ли е почивки? Храна за подкрепа? Вода? Спирали ли са, за да отдъхват? Наслаждавали ли са се на гледката? А когато са покорили върха, спрели ли са да починат, да се поздравят и похвалят, или е имало устрем към нов връх?
За всеки човек, който въпреки знанията, уменията, компетентността и опита си, не може да изработи план и стратегия, за да свърши работата си докрай и навреме, причините са лични и е възможно да се крият на някое от тези места:
Неумение за планиране и определяне на приоритети. Тук могат да помогнат въпросите: Кое е важното за мен сега? Как мога да го определя?
Липса на позитивна нагласа, невъзможност за създаване на ведра настройка, оптимистична нагласа и приятна атмосфера за работа.
Липса на позволение да се почива след извършването на зададения обем от работа. Липса на разбиране, че почивката е нужна, за да се възстановят силите, да дойде прилив на енергия и желание за нова работна задача. Отпочиналият човек е вдъхновен и креативен.
Липса на преживяване за успех и радост. Наличие на усещане за безсмислие и безсилие.
Самозадаване на голям брой задачи, чието изпълнение е непосилно в поставения срок. Ако от десет планирани дейности човек реално може да извърши две, той се самообрича на провал и отчаяние от една страна, а от друга - увеличава обема на задачите за следващия ден. Висящите задачи “изяждат” самооценката, носят напрежение и тревога.
Липса на интерес
Ако работата, която сме си избрали, не е онази, за която “индивидуално сме пригодни“, то задачите ще са ни досадни, няма да имаме стимул да ги свършим, защото те не ни носят радост и вдъхновение, нито ни дават усещане за себеосъществяване, растеж и развитие.
Липса на мотивация. Тук можем да надникнем в модела си. Как са ни стимулирали, когато сме били деца - имало ли е похвала и награда? Възрастните давали ли са ни отдих, преди на ни поставят следваща задача. “Отделяли” ли са свършеното от нас от новата задача. Забелязвали ли са постижението ни. Давали ли са ни време за игра след свършеното. Празнували ли сме успеха.
В този ред на мисли е възможно да има и по-дълбока причина да нямаме мотивация, да изпитваме нежелание да свършим работата докрай - ако, когато сме били деца, са ни обещавали, че ще последва награда или почивка, след като приключим, а не са ни ги давали. Резултатът от това е, че днес, ние, вече възрастни, не се чувстваме удовлетворени, не забелязваме свършеното и постигнатото, не си даваме “глътка въздух“, не спираме, не си казваме: “Браво! Успях!“. А е възможно дори да се самоизтезаваме като си обещаваме, че ще направим нещо за себе си, но да не го правим. Тогава как да имаме мотивация и желание да стигнем до края?
Ако разпознавате себе си в последното, днес, от позицията на възрастен, може да смените модела с ново поведение така: “Когато свърша настоящата си задача в срок, ще се наградя като... (отида на кино, си купя..., пътувам до...).
Липса на енергия
Човекът, който работи неефективно, без стимул и резултат, стига до умора и изтощение и “замира” пред несвършената работа. Отчайва се, спира да работи. Не му и хрумва, че когато не прави нищо, силите на човек намаляват. Енергията му се изчерпва. На това място ще споделя с вас от опит, че няколко физически упражнения, танц или разходка възстановяват физическите сили на организма, а новите впечатления, получени от тях, дават енергията, нужна за довършване на работата.
Следващата причина можем да потърсим във вярванията си. Вярванията, както знаем, определят нагласата ни за живот, изборите, които правим, начина, по който общуваме, планираме, партнираме, живеем. Понякога сме скрили толкова дълбоко в себе си тези самосаботиращи нагласи или сме ги приели за абсолютна истина, че ни е трудно да ги видим, осъзнаем и изговорим. Как можем да открием вярванията, с които си пречим?
В работата на мен много ми помага следното упражнение. Записвам си няколко варианта на отговори на въпроса:
Как ще се промени животът ми в положителна посока, ако направя това, което отлагам (не довършвам)?“. А след всеки отговор добавям “но“.
Например: Ако напиша всички документи навреме, ще гледат на мен като на професионалист и отговорен човек, НО тогава ще ми дадат още задачи, ще ме затрупат с работа и ще ме използват, за да свърша работата и на другите членове от екипа.
Ако свърша зададената работа в срок, ще имам свободно време, НО няма да имам какво да правя с него, защото изпитвам чувство за вина, когато се забавлявам.
Ако свърша задачите си докрай, тогава ще ми се освободи време, за да уча (...), НО може да се окаже, че не ме бива за това. Тоест ще се проваля и ще се разочаровам от себе си.
Ако свърша задачите си докрай, тогава ще ми се освободи време, за да бъда с любимия/та, НО може да се окаже, че вече не ми е интересно с нея/него.
Честността при отговорите на тези въпроси, води до откриване на вярванията.
И за финал, нещо, което може би е в основата...
Когато не свършваме поставената работна задача в срок, изпитваме тревога. Сами се поставяме в тази ситуация. Какво ни кара да постъпваме така със себе си? Възможният отговор може да звучи така - нуждата да даваме живот на своята тревога.
Борянка БОРИСОВА, психолог
