Петър Петров е магистър по психология. Работил е като психотерапевт в Терапевтична общност за лечение на зависимости “Феникс”, с. Бракьовци, близо до София. Член е на Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия (БАКПП). Като психотерапевт (под супервизия) се позовава на интегративни терапевтични подходи, включващи основно психоаналитични и когнитивно-поведенчески техники при работа с психологичните и психичните проблеми на хората. Повлиява изключително благоприятно проблемното функциониране през пубертета и юношеството през арт-терапевтични и имидж техники (през метафората на изображението) и когнитивни методи. Еклектичният подход (аналитичен и когнитивно-поведенчески в случая) дава шанс на пациента да се докосне до най-дълбинните си страхове - да преживее, но контролирано, тяхното повторение в терапията, и в крайна сметка да излезе от нея с чувство за не потвърждаване на първоначалните си очаквания, свързани с тези страхове - т.е. да ги надживее.
- Г-н Петров, какво е вдишването и издишването през погледа ви на психотерапевт?
- Вдишване и издишване... Напрежение и отпускане. Вземане, приемане и даване, отдаване... Нужно е само човек да се събуди за простите неща в живота си, които често са тънката червена нишка, разграничаваща здравето от болестта, нормата от патологията.
Вдишването е зареждането - вземането от живота, а издишването е подготовката за презареждането - даването, отдаването, подаръка ни към него. Да издишаш е като да се подчиниш на живота, като да се довериш на себе си. Метафорично, човешкият организъм притежава акумулаторна батерия с приблизителен живот 70-80 години. Вашата батерия е вашият бял дроб. Колко ще е продължителността на живота на вашата батерия не знам, но “производителят” (прости ми Господи) винаги е отпускал двайсетина години остатъчна мощност при правилна експлоатация.
- А как е в живота ни? Защо често задържаме дъха си?
- Приемаме енергията на реалността (напрежението е прекрасно - нагнетява ме и ме зарежда) и не издишваме емоцията, която тя поражда в нас (не мога да се отпусна, самонаказвам се). Не отдадената, задържаната емоция ще търси своето иронично повторение, за да поддържа динамиката в тялото ни през неосъществената (или частично осъществената) фаза на пълното издишване - динамика, която една паническа атака е в състояние да подсигури през интензивното катастрофално очакване за не-героичен, налудно-смъртен финал по отношение на нас самите.
- Как задържаната емоция ще се включи в поддържането на страховата динамика при хората, страдащи от панически атаки?
- През също толкова динамичната болка, следствие на катастрофалното ни мислене, разбира се. Динамична болка, която ще се стовари ненадейно върху нашето тяло. И в тази неочакваност се крие и страховитостта на поредната паническа атака.
Задавали ли сте си въпроса, кое ви кара да очаквате поредната си паническа атака (катастрофа)? Задайте си го! И, когато това се случи, и сте отново в ада в главата си, този път изкрещете я тази стискана въздишка. Изкарайте навън с гръм и трясък тази паническа атака! Починете си от нея най-сетне! Заслужавате почивка, отпускане, релакс. Заслужавате да са ваши реалности, а не ваши фантазии.
Напуснете я тази роля на жертва!
Не ви приляга. Издишайте ги най-сетне тези мисли за другите! Мислете за себе си! И не забравяйте, че другите също мислят за вас, но само когато имат нужда от вас. И това не е лицемерие. Просто не мислят като жертви. Не мислят като вас. Научили са се да издишат страха си и не са егоисти като вас, болните от себе си егоисти. И точно сега е моментът да издишате, за да ме опровергаете. Ако, пък, ви е трудно да се справите сами, потърсете помощта на психолог или психотерапевт - обучени сме как да реагираме своевременно и адекватно в такива ситуации.
- А ако не искаме да приемем паническата атака като сигнал за личностна дисфункция?
- Неприемането на една паническа атака като сигнал за личностна дисфункция, най-вероятно, ще предизвика нова паническа атака, серия от панически атаки, мисловни катастрофи, които психиатърът без проблем ще отдиференцира в конкретна диагноза. Известно ни е, че въглеродният диоксид е отрова за организма ни. Задържането му в белите дробове и последващото му транспортиране до главата ни през кръвта, опосредстват зараждането на един от основните симптоми в цикъла на почти всяка паническа атака - чувството за замаяност. Онова телесно усещане, скоро след което човек катастрофизира през мислите си до налудни или смъртоносни тенденции по отношение на него самия. Метафорично, склонни ли сте да приемете, че не издишаната отрова е всъщност вашият страх, който толкова свенливо пазите само за себе си? Страх, който винаги ще ви държи в напрежението на последното вдишване. Дали е предпоследно или последно? Страх, с който вече сте свикнали да живеете в няколко квадрата защитено пространство. Страх, който отдалечава и разрушава социалните контакти и е превърнал вечно очакваното мнение на другите за нас в единственото реалистично. Изобщо, в такава измислица сме живели досега, че не само ми иде да издишам всичко насъбрано, докато ме заболи белият дроб от пълното изчерпване на напрежението там, но ми се ще да го изкрещя това напрежение. Мощно и агресивно:
• Защо допуснах да живея в мазохизъм толкова време!?
• Толкова ли съм тъп, наистина!?
• Що за морал е, всъщност, който никога не е покривал моя ценностен ред!?
• Стига вече, омръзна ми да живея в консерва!
И изкрещявате това в ефира, в който всички останали го правят по своя си начин. Където всички останали реализират своето отдаване и подсигуряват през него последващия цикъл на вдишването, на живота. Вдишване и издишване, в живота съм, толкова е просто! И поляритетът в тялото и психиката е в баланс, и ние сме живи, само защото сме се научили, че когато вземаме, реалността очаква от нас и да отдаваме. Вдишване и издишване, просто е.
Да влезем в една фантазия, че имунната ни система е изградена от нашите правила и допускания. В нея обаче по някаква обективна причина, която откриваме в релационния терен на нашето детство (където се е случвало нашето възпитание), не е включена способността ни за пълно разреждане на белите ни дробове. Т.е., нещо там и тогава е възпрепятствало нашата спонтанност до степен да се страхуваме да я проявяваме и по-натам в живота си. Да се страхуваме дори да дишаме нормално, защото, виждате ли, това пак си е своеволие, спонтанност, авторитетният наказател ще ме санкционира. Затова, сега не напускаме фантазията си, нашата имунна система се бори срещу нас самите (автоимунен комплекс), защото мозъкът ни твърде отдавна е приел за норма не спонтанния начин на случването ни в реалността. И ще се защитава до край, защото основната функция на имунната ни система е да ни предпазва от посегателства върху личността ни. А такива се преценява, че са налице, когато проявената спонтанност се оцени от защитния софтуер на нашите правила като своеволие.
- Каква е ролята на страха при човек, попаднал в лапите на паническата атака?
- В един по-широк смисъл, смятам, че страховете ни са предиктор на почти всички познати болести. Дали на даден човек, страдащ от панически атаки, ще продължава да не му допада този психосоматичен аспект на развитие на симптома, на болестта? Не е задължително. Но как ще отговори тогава на въпроса, защо е диагностициран с паническо разстройство от толкова години вече? Защо не е съумял да се справи с паническите си атаки, за които безбройни специалисти от различни медицински направления са се произнесли категорично, че е в превъзходно телесно здраве? Защо? Защото е в съпротивата си да се излекува.
А, дали пък не е доволен от това да е в прожекторите на другите, защото така получава всичкото им внимание?
- Но цената на това внимание е болката...
- Е, боли, тревожността е много интензивна понякога, но това е цената на вниманието, което там и тогава никога не е получавал. Струва ли си да плащате тази цена? На жертвата? Човекът, който всички да съжаляват в болестта?
Разлейте се в тази емоция, отдайте й се напълно. Приемете болката й. Тя е вашата болка. И разкажете за нея. Разкажете, като държите нещо много просто в главата си: да дишам, докато разказвам. И да дишам, докато живея. И това ще е първата ви самостоятелна крачка към свободата на автономността. Тогава, излезте от тясното пространство на защитеното си място и погледнете към широкия екран навън. Реалността ви очаква, за да започне прожекцията на вашия филм. Отдайте й се, нека ви погълне! Темпото за справяне при всички е различно, но не се сравнявайте с никого. Вече не. Вече никой не иска това от вас. Защото сте свободни.
Милена ВАСИЛЕВА
