Регулаторните системи при малките деца все още узряват и затова те действат като “резониращи камери”. Когато хората край тях са стресирани, детето отразява този стрес директно чрез безпокойство. В ранните си години то се нуждае от огледален подход - възрастните да назовават чувствата си и тези на децата, за да започнат малките да разбират собствените си вътрешни състояния. Всичко това става възможно благодарение на функционирането на т.нар. огледални неврони, които са разпръснати из целия мозък. Още на 40-ия час след раждането си бебето вече работи със своите огледални неврони. Защо децата, гледайки постоянно монитори, не могат да активират тези неврони - говорим с клиничния психолог Александра Петрова.
Визитка♦ Клиничният психолог Александра Петрова има 23 години практика в областта на индивидуалните терапии, работата с деца и тийнейджъри. Тя е сред създателите и основните двигатели на сайта e-therapy.bg, който съществува повече от 20 години. По Дарик радио води рубриката „Анализирай това“. |
- Как психологията обяснява блокирането на емоциите при децата заради постоянното взиране в екрана?
- Когато децата гледат екран, независимо дали е таблет, телефон или монитор, се изключва процесът с огледалните неврони и се блокира любопитството. Имахме преди години изследване в софийски детски градини. Много от 6-годишните деца не разпознаваха нюансите на емоция, да речем равнодушен и обиден или сърдит и разочарован. Усмихнат и ядосан ги познаваха, но нюансите не. Експресията се губи и децата много често отиват от гняв до крайна радост, а при тях и без това емоционалната регулация е трудна. А процесите като любопитство, съпричастност, улавянето на емоцията, действието според емоцията на другия са блокирани.
Затова все по-често виждаме деца, които или не могат да играят сюжетно-ролева игра, искат да играят сами, или са много бързо агресивни и груби, защото нещо не се случва на тяхното. И това е нещо, което много често води родителите в кабинета ми или при колегите. А хората, които работят в детски градини или в училищата в малките класове, т.е. първи, втори, трети, четвърти клас, изпращат децата и родителите при специалисти.
- Пречи ли дигиталният живот да се ориентират правилно в социалните отношения?
- Да, независимо дали сме на 40, на 50 или на 5 или на 10, разликата е, че възрастният човек има изградена вече активна невронна мрежа, която е свързана с рационалните процеси и може да потиска, да се осъзнава. А при децата това не се случва. Те нямат възможност да потискат импулса, да осъзнават в момента на импулса какво им се случва и са буквално без спирачки или задръжки заради устройството на зрелостта на техният мозъчен субстрат. И затова когато емоцията завладее детето и ако възрастният не може да я спре, вследствие на дигиталното се появява много бърза невронна умора.
Колкото е по-уморено детето, толкова по не може да се контролира и да възприема въздействие от средата и много родители са безсилни. Детето е агресивно вкъщи, детето е агресивно навън. Детето може да не е агресивно само когато има емоционална топлина, свръзка и някой се занимава с него индивидуално, за да може да насочи вниманието му, защото дигиталното устройство създава хаос в детския мозък, свръхвъзбудимост, труден сън, бърза раздразнителност, невъзможност да се отлагат желания, тираничност. Не зачита граници, не зачита чуждите потребности или страдания и буквално прави каквото си иска.
Александра Петрова
- Класическите детски игри, които практически подготвят за живота, са изместени от дигиталните игри. Но едно клипче може ли да даде същите социални умения?
- Това са така наречените сюжетно-ролеви игри, които ние всички, психолози и възрастни хора, много ценим, защото научават децата на търпение, на ролите, на емоционалното взаимодействие, на топлината и това е реалната експресия. Ако трябва да сме положителни, едно клипче може да научи детето на много знания, може да го научи на умения, но възрастният трябва да го насочи.
Има игри тип куиз, въпросчета, игри, които са свързани с откриване на нещо като задачки, които пак ще активират вниманието. Но ако детето просто стои и само избира клипчета и бъде оставено с електронното устройство, алгоритъмът така подбира, че прави точно това, от което има нужда младият мозък - бързи стимули, силна визия, силни звуци и това започва да върви едно след друго.
И както самите деца си казват, особено тези, които са 5-6 клас, то ние всички сме брейнрот - популярен интернет термин, описващ нискокачествено дигитално съдържание (като мемета, клипове), което води до „изгниване“ или влошаване на когнитивните функции, намаляване на вниманието и умствената активност често поради прекомерна консумация на социални мрежи и дигитални медии. Думата идва от английски ("brain" - мозък, "rot" - гниене) и описва състояние на „мозъчно гниене“.
- Защо се получава така?
- Това е нещо много сериозно. Брейнрот беше една от думите на 2025 година, тъй като процесът е много характерен за малките и за младите. Те потъват буквално във виртуалното пространство и без осмисляне наблюдават едно кратко и безсмислено съдържание. То завзема всичко, с което мозъкът може да разполага и блокира така наречената невропластичност, неврогенезата.
Спира развитието на интелекта, защото невропластичността, създаването на невронни пътища, е процес, свързан с ученето, с опознаването на средата. Това пасивно наблюдаване и любопитство се насочва именно в монитора, в таблета или телефона и тогава неврогенезата се стопира. За нас, възрастните, има една много основна задача - как да учим децата да използват електронните устройства, защото ние не можем да ги спрем. Това е прогресът.
- Във видеоигрите има много агресия, има убийства, а детето вижда, че героят после става и тръгва. Осъзнава ли, че такова нещо в реалния живот няма?
- Отваряте много важна тема – за чувството за вина, доброто и злото. Тази дуалност започва да възниква в човешкото същество, още когато е на 2-3-годишна възраст. Малко преди или по време на възрастта за игра. Когато има свърхстимулация от този тип, за който ние си говорим, добро и зло като понятия наистина трудно се усвояват, защото детето учи през това, което вижда, през това, което имитира и през емоцията. Когато едно дете изпитва силна емоция и свърхвъзбуда от нещо, което наблюдава, то иска да го повтори. Не защото непременно му харесва или защото го възприема като нещо добро, а понеже силното любопитство, което е засмукано от тези игри, от това, което наблюдава, го провокира да провери как може да се случва това.
- Може ли родителят да промени този процес?
- Детското любопитство, когато е активирано по нормалния за света начин, т.е. през игрите, през сюжетите, през общуването, през приказките, през историите, става креативно. Но когато е засмукано през видеоигри и през това, което се случва като агресия и като нещо, което тотално няма цензура, тогава детето отива да проверява малко като престъпник на местопрестъпление. И затова много възрастни хора и родители се учудват как може то да не осъзнава, че като удари другарчето си с играчка по лицето, ще го боли. Ами няма как да осъзнава. Нашата роля на възрастни хора е да обясним, да изградим първо съпричастността, за да дадем база на емпатията.
- Какви други поведенчески проблеми се създават по този начин?
- Много често по-големите деца признават пред мен, че е много трудно да си намериш приятели и е много трудно да вярваш на тези приятели. Дори доверието във всеки един момент вътре в тяхната среда, в средата на връстниците, е много трудно постижимо. От много ранна възраст, още от първи клас, те правят интриги, виртуален тормоз, изнудват, клюки си пускат... неща, които допреди 5-10 години не можехме да си представим, че едно дете на 7 или 8 години може да прави. Ако в детските градини се появи изкуствената хиперактивност заради свръхстимулацията, в ранната училищна възраст се появиха тежката манипулация и емоционалният тормоз, което доскоро беше абсолютна фантастика.
Магдалена ГИГОВА
