Има ли пълно щастие?

Няма пълно щастие! Често чувам това изречение. Хората обикновено продължават разсъжденията си така: “Ако имаш пари, нямаш любов; ако имаш работа, нямаш щастливи отношения; ако имаш семейство, удовлетворяващи партньорски взаимоотношения и здрави деца, нямаш време за забавления и приятели”. 

Когато слушам тези думи, имам усещането, че на човек все нещо не му достига, за да е щастлив, все от нещо е неудовлетворен. Откривам и още нещо - като че ли човек иска да избяга от природата на нещата и не желае да приеме цялостта на преживяванията, взаимоотношенията  и ситуациите в живота си. 

И тук искам да кажа така: “Има щастие, ако си “отворим” очите и видим... мързела си”. Но... нека стигнем стъпка по стъпка до него.

Цялостта 
Представете си катинар. Служи за заключване. Осигурява сигурност. През зимата тялото му е студено (пръстите ни могат да се вкоченят, докато го отключваме), през лятото пък е топло (дори можем да се изгорим). Тежи. Може да се среже. Това са някои от характеристиките на катинара. Когато ми се налага да правя избор как да заключа някоя врата и да осигуря своята безопасност, вземам под внимание спецификите на средствата за заключване, вземам под внимание цялата информация и избирам. 

Когато сме в житейска ситуация обаче, някак позабравяме това. Някак не приемаме ситуацията такава, каквато е, в нейната пълнота, цялостност и съвкупност от части. Говорим, разсъждаваме, действаме, сякаш смятаме, че тя има само положителни или само отрицателни страни. Склонни сме да “режем” естествени части и съставки от нея, обикновено тези, които смятаме за негативни, неприятни, досадни. 

Няколко примера 
“Обичам да се грижа за семейството си, обичам да приготвям любимите на всеки ястия, но хич не ми е по вкуса и не обичам, даже се ядосвам, когато трябва да измия съдовете след това. Не може ли децата или мъжът ми да ги измият? Аз с толкова любов приготвих любимите им неща, а те не проявяват разбиране и ме оставят да върша това неприятно задължение!!!”.

“Толкова обичам малката си дъщеряяяяя!!!! Толкова е красива! Тя е бонбон! По цял ден мога да й се наслаждавам. Но майка ми и партньорът ми никак не ми помагат. Ходят на работа, гледат си живота. Е, осигуряват ми средства, разбира се. И само вечер или в почивните дни сменят памперсите, простират прането или пускат прахосмукачката. Как може да не ми помагат през цялото време? Аз трябва да правя всичко сама! Не ми остава време да се гримирам и облека красиво, за да изляза на разходка с бебето, а двете толкова обичаме чистия въздух...”.

“С партньора ми се разбираме чудесно, но той хърка ужасно!!! Не мога да спя! Докога ще трябва да говоря с него за това и нощем да го търпя?!”.

“Имам син тийнейджър. Не успявам да го вкарам в леглото преди полунощ. А иначе е здрав, умен, има ясна цел за живота си. И се справя сам.”.

“Детето ми е здраво, умно, надарено. През уикендите ходим на различни състезания и мероприятия, в които се изявява. Ох!!!”.

“Ядосвам се, когато трябва да си плащам сметките - не обичам да давам пари за глупости като ток, вода, телефон, интернет, храна.”.

“Бяхме на прекрасна почивка, всеки ден трябваше да ходя до плажа, но слънцето... Търсех плажни масла с висок фактор, сянка, разхлаждащи коктейли...”.

Отговорност. Нагласа. 
Самостоятелност. Пълнота, цялост. Зрялост. Различни гледни точки.

Не пресилвам и не олекотявам темата с примерите. Могат да ви се сторят крайни или повърхностни, но ние, хората, имаме склонност да се оплакваме, недоволстваме и не приемаме онези съставни части на ситуации, взаимоотношения и чувства, които не са по вкуса ни. 

Защо? Защото е нужно да положим усилие, да усвоим или развием умение, за да се справим. Защото е нужно да бъдем честни със себе си. Когато отричаме, поведението ни е като на малко дете, което капризничи и не иска да приеме “задължителната” част. Показваме липса на зрялост, защото не приемаме пълнотата на събитията и взаимоотношенията. Показваме гняв и недоволство, не желаейки да извършим някоя част. Смятаме, че някои от дейностите на ежедневния живот са слугинска работа, принизяват авторитета и стойността ни. Считаме, че неприятности се случват само на нас и вече ни е втръснало от ролята на многострадална Геновева и смятаме, че е крайно време животът да ни предложи друга, задължително щастлива и, разбира се, главна роля. Самосъжаляваме се, искаме да прехвърлим своите тежести и товар върху друг и определено не желаем да извършим някакво конкретно действие. Искаме свободата и правомощията на човека “18+”, но не приемаме задълженията и отговорностите, присъщи за зрелостта .

Как да съотнесем тези разсъждения към една наистина трудна за нас ситуация? 

Трудна е ситуацията 
тогава, когато нямаме отработено умение за преминаване през нея. Нямаме все още автоматизирано, усъвършенствано умение, което е нужно, за да влезем, преминем и излезем от трудността. Когато го имаме, ситуацията вече не ни напряга, тревожи, “вади от равновесие” и не я приемаме като проблем. Е, разбира се, и тук може да проявим каприз, проявявайки гняв или раздразнение, питайки: “Защо ми се случва това?”. 
И моят отговор е такъв - понякога не е нужно да интерпретираме до припадък и да търсим причината, а просто да видим кое е това, което в тази ситуация обостря раздразнението и несигурността ми. Тук ценната информация ще си дадем, ако зададем на себе си въпросите: “С какво не искам да се занимавам сега?”, “Страхувам ли се от провал?”, (“Мисля ли, че нямам ресурс да се справя?!”), “Проявявам ли мързел?”, “По-удобно ли ми е в познатото, старо и сигурно?”, “Поддавам ли се на страха, самосъжалението или на натрупана умора?”.

Умението да приемаме живота 
в неговата пълнота... Метафорично ще го изразя така: всеки ден от нашия живот е пъстър букет - с уникални сортове цветя, някои от които имат бодли, други имат нужда от треви, за да изпъкнат, трети - нюанси от чувства, за да ни свържат с усещането за дълбочина и живот. Букетът ни е шарен заради разнообразието от случки, а цветята в него са с различна форма. За да можем да държим и носим в ръце букета си, за да можем да го занесем до вазата, в която искаме да го поставим, в него е сложена хартия, канап и крепежни елементи. И за да го опиша в неговата пълнота, трябва да кажа, че той тежи, понякога солидно. Но, когато вървим по улиците с него, “казваме” на останалите хора нещо такова: “Мен днес някой ме е почел, признал, оценил, възнаградил, аз се гордея с това! И аз на свой ред съм се признал, като съм приел букета. И ми е много приятно да забележите това!”.  

В живота си, в ценните и важни за нас взаимоотношения, ситуация или дейности само и единствено от нас зависи дали ще виждаме “канапа”, “хартията”, “тревичката” или уникалния сорт. Умението да виждаме и приемаме всички части, цялостта и пълнотата е индикатор за зрялост. Способността да преминаваме от едно чувство в друго, от режим на работа в режим на почивка,  от стрес в празник в рамките на един и същи ден също показва доколко сме пораснали. 

А ако все нещо ни затормозява, добре е да видим какво е това “нещо” и да потърсим професионална подкрепа. Нужно е още да си отговорим на въпроса: “Настоящата драма наистина ли е драма?”, дали не става въпрос за обикновен мързел и отлагане или за желание за привличане на внимание, хленчене, хвалене. В тези три неща няма нищо лошо, стига да не го правим често, а когато го правим, да е по приятен за себе си и за публиката начин. Следващия път, когато се разстроите и се разплачете, а няколко часа по-късно отказвате да се усмихнете, си припомнете, че една сочна торта не е такава без сухия блат.

Борянка Борисова, психолог