Защитното поведение ни пречи, а не ни пази

В предишната статия ви разказах за защитните механизми. Това  са действията, които използваме, за да защитим своето достойнство и уважение. Това са онези неосъзнати наши действия, с които целим да запазим самооценката си, да отстраним тревожността, породена от осъзнаването на вътрешни конфликти. Когато се почувстваме застрашени и заплашени от определени събития в живота си (конфликти с другите и/или със себе си), тогава “откъсваме” от съзнанието си определени съдържания и ги изпращаме там, където си мислим, че няма да ни занимават и притесняват - извън съзнанието. В този текст ще ви представя и останалите.

Пренос
При преноса насочваме натрупаните в себе си преживявания към някой друг и той става наша невинна жертва. За такава избираме човек, който не е заплаха за нас и не може да ни засегне.
Формиране на реакция

При този защитен механизъм даваме превес и израз на едно от двойка амбивалентни чувства, например: любов-омраза, жестокост-нежност и т.н. Едно от изживяваните чувства остава постоянно неосъзнато, а другото засилва присъствието си в съзнанието. Заменяме омразата с любов, а жестокостта с нежност, но в действителност “изчезналото” чувство продължава да живее в подсъзнанието ни. Ако омразата и гневът са неосъзнатите чувства, то противоположното чувство, което ще осъзнаваме и проявяваме, ще е любовта. Това не означава, че нагласата за омраза и гняв е изчезнала у нас - просто сме я прикрили. 
Понякога формирането на реакция може да се изрази като нежелание да извършим неприемливи за другите действия и извършване на такива, които са приемливи за тях. 
Формирането на реакция може да се появи и като реакция срещу одобряваното действие - омразата срещу любовта, бунтът срещу подчинението. В случая определящо е какво аз схващам като заплаха. Към какво реагирам с тревожност. Ако се страхувам от омразата, защитният механизъм формиране на реакция ще постави под контрол това мое преживяване и импулсите, свързани с него. Ако се страхувам от любовта, тогава ще се опитам да контролирам самата любов. Проявата на нежност може да бъде форма на контрол на неосъзнавания импулс за жестокост. А зад проявата на гняв да стои неосъзнаваната ми нужда да се защитавам и браня от чувствата и фантазиите, свързани с любовта. Този защитен механизъм се появява тогава, когато човек изпитва чувство за вина и се опитва с всички сили да не признае истинските си подбуди. И всичко това протича несъзнателно. 

Изолация
Тук “откъсваме” определена мисъл от заобикалящите я други мисли. Така чрез разрушаването на връзките със съществуващите мисли се стремим да ограничим възможностите на тази мисъл да се върне в съзнанието ни. И така  тя остава “недосегаема”. 

Освен мисъл можем да “откъснем” и изолираме афект (силно, внезапно емоционално преживяване). В съзнанието ни се запазва споменът или събитието, но не и болезненият факт - него го изтласкваме.

Отменяне
Това са неосъзнати действия, чрез които се опитваме да отменим въображаемото зло. Ако съм ударила, може веднага след това да галя, гушкам, милвам, тоест да извърша действия, с които да се опитам да отменя извършеното от мен.

Отричане
Отричането обхваща дадено събитие и то се извършва чрез реално или фантазно действие. Смисълът на това действие е блокиране на определено впечатление,  идващо отвън - то не се е случило. Ако се страхувам от друг човек, мога да заявя (на себе си или на околните), че съм по-силен от него, дори, че съм най-силният. Блокирането може да се постигне и с преосмисляне - не отричам това, което се е случило, но снемам от него негативното съдържание (казвам си: “Не беше съвсем лошо.”), по този начин бягам от реалността. Чрез отричането се отдалечаваме от ситуации, които са дълбоко болезнени за нас и не ги “признаваме” за факт. Можем да създадем такъв защитен механизъм при внезапна смърт на любим човек - отричаме случилото се, въпреки, че то е реално.

Насочване срещу себе си
Когато изпитвам ярост към друг човек, но по някаква причина не я насочвам към него, тогава я насочвам към себе си. Тук може да има и неосъзната идентификация с другия, тогава като че ли си казвам: “Аз съм този, когото искам да ударя” (тоест - себе си).

Насочване срещу другия
Това са неосъзнати враждебни действия, насочени срещу друг човек. Чрез тези свои действия трансформирам собственото си преживяване и от заплашен се превръщам в заплашващ.

Компенсация
Тук това, което липсва в една област от живота ми, преодолявам с успехи в друга. Липсата на любов и взаимност в интимния живот, мога да компенсирам с постижения в професията и така онова, което смятам за свой недостатък/липса/провал/ непълноценност, прикривам с изтъкване на достойнства в друга област от живота си.

Сублимиране
Чрез него трансформирам потиснатите стремежи в желани действия. Неприемливите желания и подбуди опредметявам с различни съзидателни и творчески дейности. Ако ме е ядосал някой, вместо да му се развикам и да му кажа всичко, което мисля, мога да хвана боите и да освободя натрупания гняв и напрежение в рисуването на картина.

Дисоцииране
Чрез него запазвам самоуважението си като разделям случилото се от своето място в случилото се - това не съм аз. Приемам събитието, но не приемам своето авторство в него.

Избягването на отговорност за случилото се постигам с извинението: “Аз не мога да направя нищо”, “Аз не мога да контролирам събитията и да предвидя последиците”, “Нямах намерение”. Ето така с оправданието отхвърлям обвинението, а с разкаянието целя да получа прошка. Това е моят разказ за защитните механизми.  В ежедневието в различните ситуации от живота си ние можем да използваме едновременно по няколко от тези механизми. Защо? Защото си мислим, че чрез тях няма да усещаме болката, страданието... Но не е така... Колкото по-тежка и лъскава е бронята, толкова повече ни пречи и тежи, толкова повече бягаме от себе си и не чуваме гласа на сърцето си...

Какво да правим тогава? Да се погрижим за себе си, като позволим на психолог, консултант или терапевт да ни помогне. Защото животът е за живеене - на душата й е нужна волност, а на сърцето - искреност и свобода.

Борянка БОРИСОВА, психолог