Най-добрият сред най-добрите. От санитар до топхирург и началник на Клиниката по хирургия в болница “Лозенец”. Отказва да работи в Америка, връща се у нас и оперира годишно стотици пациенти. С една цел - да помага. Това е хирургът първо поколение, вдъхновен от светила в медицината като проф. Александър Чирков - доц. д-р Радосвет Горнев, който стана Доктор на годината 2017.
Признат за светило в родната медицина, той има завиден опит в операциите на стомах и пластична хирургия, хирургия на черен дроб и панкреас, колоректална хирургия, пластично-възстановителна хирургия при хернии на коремната стена, хирургия на млечна жлеза при карцином на гърдата, хирургично лечение при диабетно стъпало, спешна и лапароскопска хирургия.
“Хирургията не е самотно занимание - това е екипна работа. Хирургът има ключова роля в лечението на пациента и затова медикът трябва да спечели доверието му, като покаже, че е наясно какво е нужно да се направи. А това общуване не трябва да приключва с края на следоперативния период”, обяснява за в. “Доктор” именитият хирург.
- Защо и кога решихте да станете лекар, доц. Горнев? Имате ли други лекари в рода си?
- Не, нямам други лекари в рода си освен един чичо, който е бил много добър кардиолог, но аз малко знам за него. Още като ученик знаех, че искам да стана лекар, и то хирург. Баща ми е архитект, може да ви се вижда много надалеч професията му от докторската, но има доста общи неща. С неговата прецизност в днешно време аз си чертая операциите буквално пред пациентите. Така им обяснявам какво ще се случи по време на интервенцията и какви са очакванията ни, как ще протече лечението им. Още в първите месеци на следването си започнах работа в Първа градска болница като санитар, после като медицинска сестра, като завърших, вече работех като хирург, като любовта и занаятът ми беше преподаден от д-р Румен Киров. Повярвайте ми, тежка и отговорна е дейността на санитарите, много неща зависят от тези хора, затова винаги съм им обръщал необходимото внимание и им отдавам заслуженото уважение.
Доц. д-р Радосвет Горнев
След като се върнах от специализация в Америка, започнах работа в болница “Лозенец”, като от 2008 г. съм началник на хирургичното отделение, където имаме най-невероятния и страхотен екип. Преподавам в Медицинския факултет на Софийския университет, обучавам специализанти, участвам и в трансплантационния екип на Правителствена болница. Тъжно ми е, че от 7 мои специализанти трима вече работят в чужбина, прекрасни лекари са, но животът ги принуди да търсят реализация навън. Сега тайно се надявам да дойде моментът, в който българските лекари по света ще започнат да се връщат в нашите болници да лекуват българските пациенти. Надявам се младите ни лекари да останат да работят у нас в полза на нашето здравеопазване и българските пациенти. Надявам се да има достойно заплащане за тях, както и за медицинските сестри.
- По колко пациенти оперирате, докторе, в седмицата? Успявате ли на всички да помогнете?
- Много пациенти оперираме седмично, на година това са 350-400 души. Но за нас не бройката е важната, а качеството на извършената интервенция. Това е основната работа на хирурга - да оперира. Освен планово ние извършваме и доста спешни операции. А тайната на всяка успешна операция е безрезервното доверие на пациентите ни. Преди няколко дни колегите бяха приели жена в много тежко състояние, която трябваше в бърз порядък да бъде оперирана
Само докато се събере екипът, тя вече беше консултирана с кардиолог, невролог, анестезиолог, беше подготвена и ние извършихме операцията, която, слава Богу, приключи успешно. Това не е инцидентен случай, за съжаление и въпреки напредването с големи крачка на медицината все още имаме такива спешни пациенти. При тях за нищо друго не си мисля, освен как бързо и точно да им помогна с животоспасяваща интервенция.
- Доц. Горнев, станахте много известен преди година, когато заведохте пациенти с рак на дебелото черво на постановката “Синята птица” в Народния театър. Как ви хрумна тази идея? Защо въобще го направихте?
- Идеята ми дойде още докато гледах предпремиерно постановката на гениалния за мен Мариус Куркински. Веднага реших, че това трябва да стане, точно тази романтична идея за синята птица, за доброто, за надеждата, за спасението на хората, която е много точна препратка към бялата лястовица от българската литература. С мои приятели решихме да подарим това преживяване благотворително на пациентите си с рак на дебелото черво. Идеята беше те да са в центъра на залата, на големия салон на Народния театър, а покрай тях да са техните близки, приятели, журналисти, лекари. Именно в “Синята птица” видях олицетворение на стремежа за щастие, на надеждата за спасение, видях връзката със съдбите на тези хора. Много искахме тези хора да усетят съпричастността на околните с техните проблеми.
У нас има силен дефицит на човечност, ще направя всичко по силите си това да се промени към добро. Търсенето на “Синята птица” е нашият приказен стремеж към спасението - и на душата, и на тялото ни. Ако някой я намери, нека я върне - всички имаме нужда от нея, за да сме щастливи. Синият цвят е символ на борбата с рака на дебелото черво така, както розовият с рака на гърдата.
Нито една болест не трябва да бъде забравена и игнорирана те са лечими, само трябва да бъдат открити навреме. Продължавам да твърдя, че хората, които се сблъскват с колоректалния карцином в България, се чувстват изолирани, дори вътре в семейството си. В много случаи техните близки смятат, че тази диагноза е присъда.
- Това ли е големият парадокс в България?
- За съжаление поради това, че нямаме система за масов скрининг, се сблъскваме с рака в стадий, когато е или нелечим, или много по-труден за лечение. Тези болни обикновено са хора в активна възраст, хора, които са извървели голямата част от житейския си път и са се отдали на обществото в максимална степен и когато те трябва да получат най-доброто за себе си като здраве, реално се оказват изолирани. Нашата идея е, първо, да се насочим към подпомагане на тези хора като подкрепа. И не става въпрос конкретно за парите, защото при тяхното лечение те трябва да се осигуряват от държавата, тъй като са здравно осигурени и заслужават да получат най-доброто за своето лечение. Но извън това лечение обществената подкрепа според мен е много важна.
- Диагнозата рак наистина ли е присъда?
- Тези пациенти наистина и от близките си, и от обществото ни като цяло се смятат за осъдени на смърт. Това обаче въобще не е така - в ранен стадий заболяването е лечимо. Когато заболяването е хванато в начален стадий, ние можем да постигнем пълното излекуване на тези пациенти. Това много искам да го разберат всички, защото у нас повечето от болните се откриват доста късно, случайно, в краен стадий на заболяването. Само при тези пациенти диагнозата е равносилна на смъртна присъда. Затова трябва да има повече съпричастност даже у най-близките, които и да търсят спешна специализирана помощ.
- Какво е рак на дебелото черво и кой е най-застрашен?
- Злокачествено заболяване, смъртоносно поразяващо лигавицата - това е най-общото определение. От тази онкологична форма страдат двата пола, преимуществено на възраст 40-60 г.
При заболелите от рак мъже тумор на дебелото черво има всеки втори пациент, първото място е на белодробните форми. При жените всяка трета пациентка с онкологично заболяване развива тази форма - след рак на гърдата и на матката. Ако не се открие навреме, диагнозата рак на дебелото черво означава преждевременна смърт. Най-често въпросът е колко ще живее един пациент и какво ще е качеството на живота му.
- Кои са най-честите причини за развитие на заболяването?
- На първо място е храненето с много месо и мазнини и с малко фибри, което предразполага към злокачествени изменения в лигавицата на дебелото черво. Следват генетичните фактори, които при благоприятни външни условия могат да причинят онкозаболяването. Също така и наличието на фамилна обремененост - ако в семейството ви е имало или има хора с рак на дебелото черво, заплахата за вас е няколко пъти по-голяма от нормалното. Рискови фактори са прекарани заболявания като колит, полипи, болест на Крон, както и затлъстяване, диабет, тютюнопушене и злоупотреба с алкохол.
- Какви са ранните му симптоми? Много хора се оплакват от нервен стомах, храним се с доста нездравословни продукти. Как бихме могли да разберем, че имаме проблем?
- Като рискови групи се определят хора, които имат роднини с подобно заболяване, хора, които са имали и преди доброкачествени заболявания на дебелото черво. Първите симптоми за рак на дебелото черво се появяват поне две години преди заболяването да започне истински да притеснява пациента. Тъжната истина е, че българинът или не си обръща внимание, или чака това да му се размине и търси помощ, когато вече е много късно или няма накъде. Помислете си например дали напоследък не сте необичайно отпаднали, да се изморявате лесно, непрекъснато да имате позиви за ходене по голяма нужда, а да не сте в състояние да изхвърлите каквото и да било. Подуването на корема, активното образуване на газове, без да сте променили обичайното си хранене, също са част от предупредителните сигнали на тялото. В подобни случаи човекът със здравословен проблем отива при лекаря едва когато види кръв в екскрементите си. За жалост това е вече във време, когато болестта е твърде напреднала.
- Каква трябва да е най-добрата профилактика на рака на дебелото черво?
- Ранното разпознаване на рак на дебелото черво гарантира по-дълъг живот. За профилактиката на този вид онкозаболяване - една от най-прогресиращите, агресивни форми с все повече жертви - трябва да има съответна държавна политика. Хората над 50 години трябва да си правят фиброколонскопия на всеки пет години, включително и онези, които се чувстват напълно здрави и нямат никакви притеснителни симптоми.
Въпросът за преживяемостта събира в себе си отчаянието и надеждата на човека с рак на дебелото черво. Всеки знае, че животът има начало и край, но през целия си живот се опитва да забрави единия детайл и се прави на безсмъртен. В този случай истината му се стоварва без всякаква милост - няма място и време за илюзии, за корекции на живота и навиците, за поправителен.
При рак на дебелото черво операцията е неизбежна. Дали тя ще е щадяща, или при по-голямо образувание ще се наложи драстично рязане и прилагане на алтернативни техники за дефекация с тръбички и торбички, хирургът определя след скалпела. Следват лъчетерапия, химиотерапия.
Разбира се, най-добре е човек да не се разболее и това до голяма степен зависи от поведението му - като живее и се храни здравословно, преодолявайки условията за провокиране на рак на дебелото черво. Най-сигурното поведение е профилактиката, при която едно ранно откриване на рака гарантира пълно излекуване или добра преживяемост.
- Какво бихте искали да кажете на вашите пациенти? И не само на тях - на всички българи...
- Искам да знаят, че ще продължа да правя това, в което намирам смисъл и начин да помогна. Една млада лекарка, испанка, веднъж ми каза, че щом си добър човек, е много лесно да си добър лекар. Смятам, че на мен ми е лесно да съм добър лекар. Нека да се грижат добре за здравето си, да търсят навреме помощ при специалист, да бъдат уверени, че ние, българските лекари, можем да им помогнем, че ние, българските лекари, не отстъпваме по знания и умения на колегите си по света. На вашите читатели и въобще на българите - бъдете здрави и много щастливи и през новата година.
Люба МОМЧИЛОВА
