“Здрав род - здрав човек”: Самонаказанието се среща често в родовата система

https://zdrave.to/index.php/saveti-ot-spetsialisti/zdrav-rod-zdrav-covek-samonakazanieto-se-sreshha-cesto-v-rodovata-sistema Zdrave.to
“Здрав род - здрав човек”: Самонаказанието се среща често в родовата система

Уважаеми читатели, във в. „Доктор” можете да четете статии в рубриката ни „Здрав род - здрав човек”, написани от Аида Марковска. Тя е холистичен и родов терапевт и преподавател, мотивационен оратор, евдемонолог (изследовател на щастието), човек с богат и съществен опит в холистичния подход към здравето на човека във всички негови аспекти.

От 2012 г. се интересува и занимава с терапия на рода и родовите потоци. Тя е основател на Школа за родова терапия „Задругата на родонавтите“. В школата от 2019 г. се обучават родови терапевти, които са призвани и мотивирани да преобразуват родовите травми в родови творчески импулси и така да се дава тласък на доброто и здравето в българските родове. Аида е откривател в прилагането на родова терапия чрез български етно- и обредни традиции, което се оказва изключително високорезултатно в подобряването на родовата ни орис. 

От 2009 г. Аида Марковска е рейки учител и преподавател в повече от десет различни енергийни и езотерични системи.

Аида Марковска има широка обществена дейност. От 2010 г. тя е в екипа на организаторите на Фестивала на здравословния живот „Здравей, Здраве!“ и основател на Ангелския фестивал в Пловдив от 2015 г. Често можете да я срещнете на фестивалите „Здравей, Здраве!“ в цялата страна, където изнася лекции и сказки по различни теми.

Повече за Аида Марковска и работата й можете да научите на нейния сайт: https://aida.bg/za-aida


Самонаказанието се среща относително често в родовата система. Психосоматичните състояния, които изпълняват функцията на самонаказание, възникват като реакция на негативно събитие, засягащо интересите, репутацията, живота и здравето на близки хора.

Най-често това са родителите ни, децата ни, баба и дядо или близък приятел от детството. Това означава, че пусковият механизъм представлява личното убеждение, че именно аз съм виновен за причиняването на вреда на друг и никой освен мен няма такава вина. 

Следователно заслужавам наказание, длъжен съм да „изкупя вината си“ и така да компенсирам последствията от вредата, която съм причинил. 

Разкъсан от такива мисли, човек е  склонен да се самообвинява, дори да се самонаказва. Самонаказанията са различни: самонараняване, самота, откъсване от любими неща и действия, бягство и криене, сдружаване с хора с престъпни намерения, самоунижение и т.н.

В действителност вината на човека за случилото се е субективно възприета. Той е участник в негативните събития, но в повечето случаи не и пряк виновник.

Трябва да се отбележи, че състоянието на невротична вина е възникнало и вече е съществувало ПРЕДИ негативното събитие, за което човекът се обвинява. То е родово обусловено и предавано в матрицата на рода като задача.

Защо враждуваме с някои роднини?

Невротичната вина включва елемент на принудително задължение и повишено чувство за отговорност.

Струва си да се спомене, че родителите, които са отговорни за живота на децата си, но също и наследниците, които са решили, че благополучието на родителите им зависи от тях, са по-податливи на самонаказание чрез болест. Спусъкът е бил натиснат в детството и пистолетът е чакал да бъде задвижен, а изстрелът - произведен…

На фона на най-силните чувства на вина, срам и дълг се появява и чувството на страх от очакването на неизбежното възмездие.  Тъй като истинското наказание никога не идва, човек самостоятелно активира програмата за изпълнение на чутите преди това заплахи.

За какви заплахи говорим? Помислете, дали сте чували тези изрази:

- Ще ти счупя (откъсна, разбия) главата! – натиск в слепоочията, мигрена, главоболие от напрежение, пристъпи на паника и др.;

- Ще ти счупя (откъсна) ръцете (ръчичките), краката! - всякакви заболявания и травми на опорно-двигателния апарат, чак до парализа;

- Ще ти отрежа (изтръгна, подлютя) езика!  - Всичко, свързано с устата, езика, гърлото, включително и щитовидната жлеза;

- Проклет да си (проклинам те). - Тежка депресия, психоза, пристрастявания;

-  Иска ми се да си мъртъв! Да беше умрял! - всяко заболяване или поведение, което може да изолира човек от активно участие в обществото, болест, която изолира човек от хората, да функционира като затвор; пристъпи на затвореност и самотност.

Разбирате примерите, нали? Вероятно и вие можете да ги допишете, да ги доразкажете, да си спомните. Уви!

 В родовата терапия на самонаказанието основният акцент е върху изкореняването на вината, като се освети родовото й значение.  Невротичната вина води до самообвинения и самоунижение.  Тя израства от абсолютното убеждение, че само аз съм отговорен за всичко. Дори да няма пряка връзка между събитието и невротика, той ще си я измисли и ще я приеме за даденост.

По-често от другите хора към болестта на самонаказанието са предразположени тези, които от детството си са били принудени да изпълняват функциите на родител спрямо своите родители. Всъщност естественият детски егоцентризъм е най-благодатната почва за такива убеждения. Ето примери:

- Ако родителите ми се карат, то е заради мен – ерго, виновен съм; 

- Родителите ми се развеждат - това е заради мен, защото съм лоша дъщеря или лош син; 

- Баба е болна, защото съм лош ученик и тя се притеснява.

Детският ум създава прости логически конструкции. „Ако всичко лошо е заради мен, тогава моето наказание ще отмени ситуацията. Всички ще бъдат щастливи.  Ще ми бъде простено и ще мога да живея.“

Убежденията са дълбоко вкоренени и не се поддават на рационално и критично мислене.

Как да изразяваме себе си в рода и семейството по правилния начин?

Тъй като убеждението възниква в ранна възраст, най-лесният начин да му се повлияе е чрез проактивни техники, арт-терапия, използване на българска лечебна обредност (баене, лечение с билки, молитва и др.)

Основната цел на използването на подобни техники и метафори е да се подтикне човекът към самоопрощаване чрез разбиране на необосноваността и несправедливостта на наложеното му наказание – най-вече на наложеното самонаказание.

При това е нужно да се направи, без да се обвинява предтеча, родител или който и да е друг, различен човек или обстоятелство.

Невротичната вина винаги е лъжа, самообвинение и клевета срещу самия себе си. Всички световни религии смятат тези прояви за изключително негативни, осъдителни и неприятни за Бога.

Дори хора, които не са особено религиозни, много по-лесно преосмислят и отхвърлят невротичната вина, след като я погледнат през призмата на религията. Използването на езотерични метафори, макар и в хомеопатични дози, също дава добри резултати при работа с дълбоко вкоренени убеждения.  

Ако разгледаме невротичната вина през призмата на езотериката, тогава можем да твърдим, че чрез самообвинението човек отваря вратата за същности от низшия свят да навлязат в настоящото пространство.

Тъй като е вярно, че името на дявола е лъжа и всичко, свързано с нея, носи тъмната природа на разрушението. Осъждайки себе си, човек предотвратява възможността да накаже истинския виновник – злата, демонична същност.

Да затвори вратата към подземния свят, светът на тъмнината, където болестта е причинена от самия него, човек може само с помощта на искрена прошка и обич към себе си. 

Като носители на своя род, прошката към себе си е прошка и към рода, неосъждане на тези преди нас, разбиране на основанията им и вникване в реалността на тяхната среда, на социума, в който са вземали решенията си, на морала на тяхната епоха.

Това ни задължава като потомци да открием този морал и да го обясним за себе си, като „вярване от онези времена“.

Терапията на разстройства, причинени от самонаказание, продължава с това да си простим и да се научим да се отнасяме към себе си с любов и подобаващо уважение.

Аида МАРКОВСКА, родов терапевт

Горещи

Коментирай