Пред мен стоеше приятна, чаровна и енергична жена. Това, което я бе довело на консултация, бе болката, че за пореден път мъж я бе изоставил. И той (като предишните) не бе сметнал за нужно да говори с нея за решението си - съобщил й го с есемес. И той (като предишните) й беше казал, че нещата приключват тук и се е заблудила, че между тях е имало нещо повече. И той (като предишните) си бе избрал жена, която представяше за успешна и богата. Жената недоумяваше защо попадаше в едни и същи ситуации и как “печелеше” това пренебрежително отношение. “Когато мъжете ми съобщават решението да си тръгнат, го правят така, като че ли съм човек от по-нисша класа. Чувствам се като прислужница, на която господарят съобщава, че ще се сгодява за дукеса и вече не е добре дошла нощем в покоите му.”
Тръгнахме да търсим причините
Няма такова нещо като идеален човек и партньор. И тя не беше. Нито пък очакваше да срещне мъж като от корицата на гланцирано списание. Беше здрава, практична, красива жена. Умееше да си поставя цели и да ги изпълнява. Упорита и отговорна, завършваше поставените задачи в срок. Имаше чувство за хумор. Обичаше да се забавлява. Можеше да се смее, можеше и да плаче. Не прекаляваше нито с едното, нито с другото. Имаше богата колекция от знания и интереси. Можеше да говори умно и сладкодумно. Можеше да стои в тишина, можеше и на другия да я подари. Виждаше стойността на хората, ценеше ги. Не беше високомерна. Имаше реална самооценка. Познаваше страховете си.
За нея семейството беше ценност, искаше съпруг, дете и дом. Приемаше потребностите на жената в себе си и копнееше да ги удовлетвори. Ценеше мъжа и зачиташе приноса му като личност и партньор в семейството.
Но нещо стоеше между нея и мечтата й. Стана ми любопитно да разбера какво.
Започнахме работа. Търсехме ограничаващи вярвания и поведения. Изследвахме нагласи и отношения.
Един ден, през случайно разказан спомен, започнахме да разплитаме кълбото.
Когато бях девойка, често казвах на глас пред приятелките си: “Мразя мъжете!”. Изобщо не зная защо го правех. Не съм имала никаква видима причина. Когато учех в училището до седми клас, общувах нормално с момчетата, говорехме си естествено. С всяко от тях говорех на различна тема, защото те имаха различни интереси. Никога не са ме заплашвали, нагрубявали, присмивали или удряли. Играех с тях на улицата пред блока - разменяхме си кънки, велосипеди... После, в гимназията общувах по същия начин и със съучениците си.
Не ми хрумва защо повтарях: “Мразя мъжете!”.
Дали не съм искала да ги омаловажа, защото тогава нямах гадже? Дали съм се чувствала невидима, защото в новото училище съученици вече харесваха приятелките ми, а аз все още не бях получила любовна бележка с предложение за разходка в парка?
Тук тя пое дълбоко въздух, помисли, поклати глава и отговори: “Не, това предположение не откликва в мен.”.
Тогава реших да направя експеримент
Казах й: “Представи си, че сега се пренасяме в онова време. Ти си 14-15-годишна. Вървиш с приятелките си под цъфналите кестени и повтаряш: “Мразя мъжете! Мразя мъжете! Мразя мъжете!”. Но този път твоите приятелки те чуват и започват да те питат: “За какво толкова ги мразиш?”, “Какво са ти направили?”, “Взели ли са ти нещо?”, “Имат нещо повече от теб ли?”, “За какво им завиждаш?”, “Какво могат те, което ти не можеш?”.
Под натиска на въпросите откровенията избухнаха:
Мразя мъжа, защото е свободен! Той може да ходи, където си поиска, може да се разхожда къде ли не - да броди из гори, да скита по поляни, да качва планински върхове, да върви по пусти брегове и никой няма да го нападне или да му посегне. Мъжът може спокойно да се разхожда нощем, да се прибира, когато си поиска. Мъжът работи за повече пари от жената, може да построи дом, да си купи каквато иска кола, да я смени с друга, да си вземе мотор, да има и вила. Мъжът се черпи наляво-надясно с приятели. Почива. Забавлява се. Пътува. Мъжът физически е по-силен от жената. Съобразителен е. Хладнокръвен и спокоен е. Знае откъде да мине и как да поправи колата насред път. Не се притеснява, че утре шефът му е определил среща. Напротив, има нови предложения и иска да ги обсъди с него.
Той сякаш има време за всичко
Може да се прибере от работа, да хапне, да поспи, а после да стане да поработи и след като си свърши работата - пак да поспи. Мъжът може да закъснее с пет минути за работна среща, но никой няма да му се скара за това, напротив - ще го извинят. Мъжът може да ходи на лов, да се гмурка, да се катери, да скача от високо. Той може да се бие, да псува, да ходи по ръба между разрешеното и забраненото и това го прави още по-обаятелен и впечатляващ.
А аз? Аз съм жена! Не мога да работя за толкова пари, че да си купя дом и кола, не мога да пътувам колкото и където искам. Не мога да каня приятели на гости и да им осигурявам трапезата, когато поискам, защото трябва да се съобразявам с бюджета си. Не мога да се забавлявам така, както го прави мъжът, защото не съм в състояние финансово да осигуря за себе си такъв стандарт.
За да имам достъп до този начин на живот, аз трябва да се подчиня на мъжа
Да заживея в неговия дом, да ме кара със своята кола, да се съобразявам с настроенията и приоритетите му. Да го поставя на първо място. Да оставя на заден план желанията, мечтите, целите си, приятелите, хобито, интересите си. И да се съобразявам с него!
Когато имам мъж, той ще си живее живота, а аз ще гледам децата, ще готвя и чистя, ще се грижа за него и за дома. Няма да имам свободно време за себе си. Край на моя живот! Като родя децата, ще се върна на работа. В нея трябва да съм добра, а откъде ще намирам време и за това? Но дори да съм добра в работата си, пак няма да мога да печеля толкова пари, колкото мъжа и да съм му равностойна! Ето затова мразя мъжете. Защото аз съм жена и не мога колкото тях.
За да имам осигурен живот, трябва да се подчиня на един мъж!
Не мога да си представя, че ще се самообрека на това!
В семейството ти така ли беше?
Не!
От кого си чувала това за подчинението на жената?
Когато бях малка, често имахме или ходехме на гости. След като домакинята сервираше всички ястия едно след друго, жените тихо се отделяха от трапезата, отиваха в съседна стая и започваха да си шептят. Против мъжете говореха. Оплакваха се една на друга. В думите им имаше гняв, недоволство и унижение. Мисля, че много страдаха.
И ти, за да си съпричастна с тяхното страдание, за да им покажеш, че им съчувстваш, намрази мъжете?
Мхм...
Как можеш да изчистиш своята представа за мъжете от чуждата?
Не ми хрумва...
Можеш ли да кажеш на себе си: “Моята истина е друга! Аз виждам мъжете със собствените си очи!”.
Мога!
Борянка БОРИСОВА, психолог
