Доц. Стоян Петков: От 13 години се боря със злокачествена анемия!

Доц. Стоян Петков от 13 г. се бори с болестта пернициозна анемия. Преди това 33 години е бил преподавател по електроника в Минно-геоложкия университет в София и е написал десет учебника. Сега той е 76-годишен и въпреки 92-процентната си инвалидност се обслужва сам, а жителите на столичния квартал “Княжево” го срещат, докато пазарува. За това как се живее с тази анемия и защо все още не е седнал на инвалидна количка доц. Стоян Петков разказа в интервю специално за MyClinic.  

- Доц. Петков, как ви откриха заболяването пернициозна анемия?
- Когато заболях, бях точно на 65 години - 10 дни преди пенсиониране. Както си изнасях лекциите, стана ми лошо пред черната дъска. Изведнъж почувствах някакво неразположение и седнах на банка при студентите, оттам продължих да преподавам. Едва си изкарах часовете. Това стана през 2003 г. Мислех, че е грип, но два месеца останах на легло вкъщи. Личната ми лекарка каза, че трябва да постъпя в болница и влязох в Пета градска болница в София. Хемоглобинът ми тогава беше 33 единици! Казаха на жена ми и на брат ми: “Ако го бяхте забавили още няколко часа, щеше да е свършил”. Лекуваше ме д-р Боцова, а началник на отделението беше проф. Мечков. Няколко месеца по-късно отидох при д-р Боцова и тя се учуди: “Стояне, ти ходиш! Гледай, всички болни от твоята болест тук са на колички”. Е, как няма да ходя, нали трябва хляб да си купя. Още като лежах в Пета градска, чух нещо много важно от един пенсиониран доктор: “Можеш да пиеш всякакви лекарства, но само ако се движиш, ще живееш.” 

- В какво състояние сте сега?
- Много мръсна болест се оказа пернициозната анемия. Означава злокачествена анемия и навремето е завършвала със смърт. Но са разбрали, че се дължи на атрофия на вътрешната обвивка на стомаха, заради което не може да усвоява витамин В12 от храната и го изхвърля с фекалиите. Затова 

се слага В12 с инжекции 

направо в кръвта всеки месец и това продължава доживот. А този витамин е важен, способства кислородът да стига до периферните нерви на крайниците. 13 години вече карам с тази болест. Слагам си инжекциите с витамин В12, но ми е трудно ходенето. Сега хемоглобинът ми е добър - 138, но ми остана слабостта в краката. Придвижвам се без бастун, без количка, но вървя съвсем бавно. Всички в “Княжево” виждат как се мъча. Това ми остана от болестта. Но се боря, сам се обслужвам, сам си пазарувам. Жена ми почина, сгази я кола. Голямата дъщеря живее в Америка, малката се грижи за мен, когато може. Не живеем заедно, но ме води по болници, когато се наложи. 

В ръцете съм силен, но от колената надолу чувствам непрекъсната слабост, силно изтръпнали, тежки. Все едно че се движа не върху моите крака, а върху протези. Непрекъснато падам вкъщи и на улицата. Благодарение на Господ не съм счупил нищо досега. Минах през всички симптоми на тази анемия - получавах припадъци, немотивирани разстройства, падания. Аз съм 92% инвалид, първа група. Но се поддържам, всеки ден играя гимнастика вкъщи с гири и с щанги. Навремето бях кънкьор и скиор - любител, обичах спорта. 

До последния момент карах колело, 

но изведнъж се сринах. Ако не играя ежедневно гимнастика, сутрин не мога да стана и да ида да си купя хляб. 

- Докторите обясниха ли ви какво е довело до заболяването при вас?
- Болестта е била в ход десетина години, преди да ми прилошее на катедрата. Едно лято тичах по брега на морето и изведнъж почувствах, че не мога да си вдигам краката. Дадох си сметка, че пернициозната анемия при мен се е получила от нелекуван гастрит и колит на млади години. Постепенно е атрофирала мукозата на стомаха. Стресът и натоварването също са повлияли. Имах много часове като преподавател. При норматив 360 часа на година, аз карах по 720 часа. Правих дисертационен труд. 

- Има ли някакво дефинитивно лечение?
- Тази анемия може да се излекува окончателно чрез трансплантация на стволови клетки. Но на моите години не си струва да се дават толкова пари, а и е трудно да се намери донор, с който да имам съвместимост. Ще продължавам да се боря, за да не бъда в тежест на децата.


Мара КАЛЧЕВА