От 2008 г. Вера Вулджева е от екипа на Фондация “Искам бебе”. Като координатор в Пловдив се е посветила да подкрепя хора с репродуктивни проблеми, за да стигнат без лутане и мъки до мечтаното родителство. Самата Вера се бори за това заедно със съпруга си Христо в продължение на 12 години. Нейната история завърши с щастлив край. На 6 януари - Богоявление, 40-годишната пловдивчанка роди здраво момиченце - Сияна. Разговаряме с Вера само две седмици след щастливото събитие за дългия и труден път към майчинството.
- Вера, какво заболяване е било причината за безплодието при вас?
- Оперирана съм от най-тежката форма на ендометриоза - четвърта степен. Това заболяване прави кисти на яйчниците и уврежда яйчниковия резерв. Когато ме оперираха през 2003 г., ми отрязаха яйчник и половина. Оказа се, че и маточните тръби не работят. Тогава започнах да разбирам, че ако успея да стана майка, това ще стане много трудно, а може и да се окаже невъзможно.
- Колко опита за ин витро оплождане направихте, докато се роди дъщеричката ви?
- Не зная точно. Когато стигнах до 11-ата ин витро процедура, вече спрях да ги броя. В началото започнахме с три стимулирани класически опити ин витро. Стандартно има стимулация, пункция, трансфер на ембрион. При някои от процедурите ин витро не стигахме до трансфер или до пункция. Понякога не стигахме дори до това да извадим яйцеклетка от фоликулите.
От 2008 г. ме пое д-р Стаменов. Той разбра, че останалото ми след операцията парче яйчник не функционира нормално. Въпреки че имам цикъл, реално
на 32 години съм в същинска менопауза
Нямам производство на естроген и прогестерон, фоликулостимулиращият хормон (FSH) беше много висок. Става въпрос за хормон, който се отделя повече, когато яйчниците работят зле. Оказа се, че съм за донорска яйцеклетка и се включих в програмата. Междувременно бях на хормонозаместителна терапия, която добре повлия на яйчника. Появи се надежда, че може да опитаме ин витро с моя яйцеклетка. Имах още един ин витро опит със стимулация, при който извадихме само една яйцеклетка. Тя се оплоди и след трансфера имаше положителен тест за бременност. В осмата седмица получих тежко повръщане, обезводних се сериозно и не можах да задържа бебето. А вече си беше ембрион със сърдечна дейност.
После продължихме с ин витро на естествен цикъл, понеже моят фоликулостимулиращ хормон е висок и не съм подходяща за класическа процедура. Идеята беше да се проследява цикълът и ако се открие случайно фоликул, да го наблюдаваме, да направим пункция и да се надяваме да извадим от него здрава яйцеклетка. Имах три празни фоликула.
- Веднага ли успяхте да износите плода чрез донорска яйцеклетка?
- Не, на втория път. От 2013 г. влязох окончателно на донорската програма, защото моето FSH стана 105. И на майка ми не е толкова високо. По принцип този хормон стимулира производството на фоликули. Но при над 12,5 Националният фонд спира да плаща за ин витро. Това е критерий, че над тази стойност ще е чудо да се извади яйцеклетка. А при мен не беше 12, а 105! Започнах да чакам ред за донорска яйцеклетка. В края на 2013 г. имахме първия донорски трансфер на две ембриончета. Успях да забременея, но още в шеста гестационна седмица направих обилно изкървяване и за два часа беше загубена бременността.
На 28 април 2015 г. направих втори донорски трансфер и общо осми за мен. С него забременях със Сияна - моята дъщеричка. А тя се роди на 6 януари - на Богоявление.
- Как успяхте този път?
- В нашия случай без медицината това би било невъзможно. От друга страна, аз се уповавах на това, че ако Господ реши, ще се случи. Защото при мен ситуацията е много тежка. Освен ендометриозата и проблемите с маточните тръби имам имунологичен фактор за безплодието.
Моята имунна система атакува ембриона
като чуждо тяло и се стреми да го отхвърли. Така че трябваше да преодолеем и имунологичния фактор. Тръбите освен че са запушени, на едната имаше хидросалпингс (възпаление, при което се изпълва с течност и набъбва) и миналия февруари направихме лапароскопска операция, за да я отстраним. Освен това имам и две хистероскопии на матката, за да се коригира. Отделно имах проблем с имплантирането на ембриона понеже лигавицата на матката беше тънка. Ендометриозата я уврежда.
От моето заболяване проблемите са комплексни.
Три пъти съм зачевала, което ми даваше надежда, че има вероятност да родя.
Много сили, вяра, постоянство, упоритост ми бяха нужни, за да може 12 години да вървя по този път. Имаше много препятствия и неуспешни опити. Най-много боли душата. По този път обикновено най-тежкото страдание е душевното, това да издържиш емоционално. Аз нямаше да издържа, ако по този път до мен не беше моят съпруг Христо. Той е страхотен човек и моя опора през всичките тези години. Ние сме заедно от 2002 г., семейство сме от 2003 г. Без него нямаше да се справя. Но вече си имаме прекрасна дъщеричка. Добре, че е той и сега. Когато Сияна не ме оставя да спя по цяла нощ, той през деня ми помага.
- Болезнени ли бяха всички тези процедури?
- При мен голямата болка беше през годините, в които живях с ендометриоза. В редки случаи болестта протича безсимптомно. При мен беше болезнен всеки цикъл, всеки месец. Дори имаше периоди, в които се чудех дали предпочитам да съм млада жена в менопауза с всичките й “екстри” - топли вълни, сухота на влагалището, смяна на настроенията, депресия, намалена костна плътност, но да не живея с болката. Така че донякъде бях калена в битката с болката, но
това беше изтощило нервната ми система.
Имам няколко болезнени операции. Възстановяването ми след операцията от ендометриозата (2009) ми отне около година, защото имаше сраствания с матката, с тръбата. Цветните снимки за проходимост на тръбите също бяха болезнени.
Не може да се каже, че ин витро процедурите са болезнени. Просто много често ходиш на лекар. По едно време бях свикнала два пъти в седмицата да пътувам от Пловдив до София.
Това обсебва целия ти живот
Ако се посветиш на борбата с безплодието, ако си упорит и отдаден, трудно се постига балансът да водиш що-годе нормален пълноценен живот. Бях си обещала, че ще направя всичко по силите си да имам дете. Исках, когато някой ден се изправя пред Господ и той ме попита: Вера, ти направи ли всичко по силите си, да кажа “да - направих всичко, което можах”. Наистина е трудно. Но и не трябва да бъде на всяка цена. Много важно е да си даваш сметка разумно кога да спреш. Ние с мъжа ми горе-долу вече бяхме решили, че е време да спираме. Защото това не можеше да продължава до безкрай.
Пожелавам на всички, които са тръгнали по този път, да имат сили и вяра. Защото медицината прави нещата донякъде, но има нещо свише, което да реши и детенцето да избере своите родители, когато му дойде времето.
Мара Калчева
Горещи
Коментирай