Дечко Овчаров: Печеля медали с ампутиран крак

Дечко Овчаров има две световни и две европейски титли на хвърляне на диск и на копие плюс още шест златни медала от турнири за Световната купи за хора с увреждания. Участвал е на три параолимпийски игри – в Атина’ 2004 (две 9-и места и едно 8-о), Пекин’ 2008 и Лондон’ 2012. От 2005 г. насам на всяко състезание печели медал с изключение на параолимпиадите, защото там сливат в една група атлети с различен коефициент на увреждане. На последните Световни игри Овчаров зае първо място на диск, трети места на гюле и на копие, а от световното първенство в Катар се завърна с бронзов медал на диск и лично постижение. Дечко Овчаров живее в Павел баня заедно със съпругата си и двамата си синове Данаил (3,5 г.) и Стефан (5,5 г.)

- Дечко, как получи физическото си увреждане?
- През 1988 г. пострадах тежко в автомобилна катастрофа, бях само на 8 години. Левият ми крак беше натрошен на парчета и се наложи да го ампутират над коляното. Катастрофата стана на околовръстното до Казанлък и ме закараха в казанлъшката болница. Оттогава съм с протеза. Онзи ден пак там ми направиха операция. Имах проблем със същия крак на мястото, което се свързва с протезата. Получил се е от натоварването, от постоянните удари на плътта с протезата. Трябваше да се изреже. Отдавна търпях това увреждане, но нямаше как да се премахне досега, за да участвам на важни състезания. След такава операция не трябва да обувам протезата един месец, докато зарасне мястото. Но сега моментът позволява, подготовката ми е повече силова – вдигане на щанги, отколкото хвърляния. В понеделник влязох в болницата, във вторник ме оперираха и в сряда ме изписаха. В казанлъшката болница има много добър лекар, на който се доверявам – д-р Раев. 

- Предполагам, че е било доста болезнено?
- Сложиха ми упойка в гръбначния стълб. Пет часа операция – чувствах се като при пареза, много зле, въпреки че не усещах краката. 

- Как се приспособи към живота с това увреждане?
- То може би 

ме направи по-силен като характер 

Защото животът в България е тежък не само за хората с увреждания, а за тях пък – още повече. Но неволята учи. 

- От колко време се занимаваш със спорт?
- Професионално от 2002 г., когато започнах с хвърляне на копие. Шефът на нашата спортна федерация Илия Лалов ме откри на един плувен басейн в Павел баня. Видя, че имам физиката и желанието да се състезавам. Борислава Гурева ми беше първият треньор до 2012 г., а след това започнах да следвам в Националната спортна академия и преминах при проф. Стефан Стойков – шеф на Катедрата по лека атретика. Тренирам на много места, където има условия – правя лагери в София, в Павел баня, в Казанлък, в Мадан. В момента съм наблегнал на тренировките за тласкане на гюле, защото от програмата на параолимпиадата в Рио през 2016 г. махнаха диска. До лятото трябва да се подготвя и да покрия квота за участие. За мен обаче е важно да печеля медали, а не просто да участвам.



- Има ли начин да смениш протезата, за да ти бъде по-удобна?
- За съжаление удобните протези са много скъпи. Най-добрите се правят в Германия. Там правят какви ли не чудеса. Някой ден и истински крак може да присадят. 

- Колко струват хубавите протези?
- От порядъка на 50 000 – 100 000 лв. Сумите са страшно големи за нашия стандарт и на мен не ми е възможно да отделя толкова пари за хубава протеза, която позволява нормално ходене. Но в Германия социалната политика е такава, че на хората с увреждания им раздават протезите. Аз нося модулна протеза, но ако я сравня с една модерна протеза, все едно да сравнявам трабантче с мерцедес. 

- Но за да се състезаваш, не ти ли трябва нещо по-специално?
- За хвърлянето на диск – не толкова, но за копието – да, защото трябва да бягам за засилването. 

Научих се да ходя 

общо взето, добре с протезите, които имам. Ако нямам някакви болки, ходя нормално с протезата. Мога и да бягам, макар че не е същото бягане като при здрав човек. 

- По състезанията идва ли лекар с вас?
- Само на параолимпиадата в Атина имахме лекар. Оттогава не съм виждал нито масажист, нито лекар. Няма пари за тях. А в другите отбори има всякакви специалисти и хора, които помагат на атлетите. Явно в другите страни политиката спрямо хората с увреждания е съвсем различна. 

- Какво правите, когато някой от вас се разболее на състезание?
- Ние сме си лекарите. Носим си лекарства и ги пием, когато се наложи. На световното първенство в Индия получих бъбречна криза. Много дълго пътувахме дотам и изведнъж започнаха адски болки. Към полунощ ме откараха в спешно отделение. Оказа се камък в единия бъбрек. Сложиха ме на системи, правиха ми инжекции. Изписаха ми някакви хапчета, бях като упоен, замаян. Що-годе спря да ме боли от тях, но тези хапчета те смачкват и не се чувстваш пълноценно. Въпреки това успях да се справя на състезанието и станах двоен световен шампион – и на копие, и на диск. 

- Като се прибра в България, как продължи лечението на бъбреците?
- Три години си носих този камък. На няколко пъти влизах в болница да го разбивам, опитах какво ли не и все не иска да се маха. Чак на връщане от световното първенство в Нова Зеландия по време на полета много ме заболя. Прибрах се вкъщи и тогава излезе камъкът. 

- Иначе здрав ли си?
- Като всеки човек и аз се разболявам понякога. Но колкото по-малко хапчета пия, ми е по-добре. Затова карам на чайчета. Малко или много спортът лекува човешкото тяло. Забелязал съм, че 

повече се разболявам, когато не тренирам

Затова според мен спортът е здраве.  

- Следиш ли за теглото си?
- Аз съм от тежките хвърлячи – колкото съм по-едър, по-добри са и постиженията ми. Разбира се, не трябва да прекалявам с яденето. Поддържам между 90 и 100 кг. Не спазвам диета. Хапвам си сладичко, обичам си месото. 

- Твоята колежка Стела Енева пие органични витамини и минерали. А ти добавяш ли добавки към храната?
- Да, когато съм в интензивна подготовка, пия аминокиселини, протеини. Те за нужни за активно спортуващите, защото храната не може да ни ги достави в достатъчни количества, а и защото тялото ни изразходва много полезни вещества. Ако не сипваш гориво, колата няма да върви. Така е и с хората.   

- Синовете ти спортуват ли?
- Все още са малки, костната им система не е още напълно развита. Затова не смятам да ги юркам от малки. Пък и няма да ги карам да правят нещо против желанието им, само ако на тях им е интересно. Но големият ми син иска да идва с мен да тренира. Спортът му харесва. Аз ще съм до него и ще го подкрепям, доколкото мога.


Мара КАЛЧЕВА