Даниела Стоянова е клиничен психолог, гещалт психотерапевт, фасилитатор системни констелации. Част е от първoто обучение за гещалт терапевти в България. Завършва висшето си образование в Международен славянски институт - гр. Москва, специалност - клинична психология.
Сертифициран гещалт терапевт е, след четиригодишно следдипломно обучение към Българския институт по Гещалт терапия (BIGT), по стандартите и изискванията на Европейската асоциация по гещалттерапия (EAGT).
Основни насоки в практиката й са осъзнаването на собствената отговорност, умението за пълноценно свързване със себе си и другите, причините, които са предизвикали определени трудности в живота ни, както и шансът да променим настоящето към по-хармоничен и пълноценен живот. Всяка болка има своя смисъл и носи в себе си шанс да разберем посланието на душата ни чрез нея за по-осъзнат и пълноценен живот.
Работи индивидуална и групова психотерапия през подхода на гещалт психотерапията като възможност за повишаване на личната осъзнатост, сензитивност и духовното израстване. В своята работа изхожда от позицията на гещалт идеологията, че “нищо в нас не е грешно, за да трябва да се премахва - нужно е единствено да се открие.”
- Г-жо Стоянова, с каква палитра от чувства се характеризира вината, която често изпитваме по различни причини?
- Едва ли има човек, който не познава усещането да се чувства виновен. Прилича на дълбоко и някак глухо страдание, съчетано с безсилие от невъзможността да променим ситуацията. Измъчва ни съвестта за начина, по който сме постъпили тогава.
Извиняваме се, молим за прошка, стараем се да спечелим отново другия, но вътре в нас нищо не помага. Понякога това е нещо, което сме сторили, а друг път е за нещо, което не сме направили. И при двете самообвинението ни може да се превърне в постоянен, разяждащ укор в главата ни.
Даниела Стоянова
- В кои случаи вината може да ни помогне?
- Да, вината може да има и здравословна функция. Ако например сега, докато си говорим, дойда и ви ритна без причина, а после се почувствам виновна, това ще е здравословната реакция на факта, че съм ви наранила, без да сте ми направили нищо лошо. В този аспект вината има и ролята на регулатор на човешкото поведение помежду ни.
Тук обаче говорим за един друг вид вина - нездравословната. За онова постоянно ехо, която не спира да кънти самообвинително в главата ни: “Как можах да се изложа на презентацията?”, “Как можах да не направя нищо, за да се защитя?”, “Как можах да нараня човека, когото обичам?”, “Как може да съм такъв егоист?”, “Как можах да не помисля за другия?” и др.
- Защо сме склонни да изпитваме вина?
- Вината е чувство, в което уж рационално знаем, че сме постъпили правилно, а въпреки това необяснимо защо продължаваме да се измъчваме и чувстваме тревога и паника. А друг път, едва след дадена наша постъпка, осъзнаваме, че сме можели да реагираме и по друг начин. В същността си вината е усещането, че сме направили нещо лошо.
За разлика от срама, който казва: “Аз съм лош!”, вината натрапчиво шепне: “Направих нещо лошо!”. Понякога с цялата паника, която може да донесе това усещане.
- Ясно осъзнато ли е чувството за вина?
- Често сме осъзнати за вината в нас, тя е толкова интензивно и мъчително чувство, че би било трудно да не я разпознаем. Онова, което често остава скрито обаче, е нашият, вътрешният критик. Осъзнаването, че когато изпитваме вина, в нас освен виновен има и обвинител (а понякога и извън нас.) Това е нашият вътрешен критик - психична структура, която постоянно ни критикува и обвинява, сравнява (уж под предлог да ни развива за наше добро), напомняйки ни колко зле сме постъпили: “Как можа?”, “Защо не го предвиди?”, “Как можа да се изложиш така?”, “Не направи нищо!” и т.н. и т.н....
- Осъждането задължителна съставка ли е на вината?
- Важно е да разпознаем тези две части, защото именно вътрешният критик е този, който осъжда и наказва другата част от нас, която и без това изпитва огромно страдание. Ставаме много жестоки със себе си, а понякога и с другия. Цената, която плащаме за вината, е самонаказанието. Когато се чувстваме виновни, сме склонни да се самонаказваме и дори самонараняваме. Понякога дори и несъзнателно - ако ви се случва често да се удряте случайно, да се спъвате или порязвате в ежедневието си, докато режете салата например, много е възможно това да бъде несъзнателно самонаказание.
И ако това ви се струва малко и не достатъчно към съжалението и разкаянието за онова, което вече изпитваме от постъпката си, като добавим наказването под различните му форми в живота си, картината започва да придобива застрашаващ оттенък...
- Какво може да направим, след като вече сме постъпили по определения начин, предизвикващ чувството за вина? Няма как да върнем времето назад и да поправим стореното...
- Важно е да имаме разбиране към причината, която ни е накарала да постъпим по съответния начин, което е много трудно, когато се самообвиняваме. Онова, което стои в дъното на вината е потиснат гняв и усещане за обида. Ето защо, преди да сме се почувствали виновни, обикновено е имало друго чувство - страх, срам, гняв, обида, агресия. Ако не успеем да го изразим към обекта, за който се отнася, а го преглътнем вътре в нас (ретрофлексия), не след дълго ще започнем да чувстваме вина. Тя е един от начините да изразим пасивна агресия, като нараним себе си, вместо другия.
И последно, да се приближим още малко по-близо... за онези от нас, които имат смелостта да погледнат под пластовете. Нещо, което може да ви се стори на пръв поглед парадоксално и вероятно шокиращо. Поне за мен беше такова, когато за пръв път преди време осъзнах дълбоката безсмисленост на тази емоция в живота ми, заедно, разбира се, с първоначалната съпротива и неприятно усещане, което тогава породи в мен. Вината е изключително интензивно и болезнено преживяване. Но едновременно с това е и празно преживяване...
- Защо е празно преживяване?
- Защото е вид “оправдание” да не правя нищо, тъй като съм зает да се измъчвам. Цялата енергия на това чувство е насочена към самотата на самосъжалението, под разрушителната форма на самокритикуване. Как обаче това ни помага да променим реално ситуацията? (Разбира се, има ситуации, които не можем да променим и все пак имаме избор да променим начина, по който гледаме на тях.) Изразходената в самообвинение енергия рядко дава плодотворен резултат в бъдеще, главно защото измества фокуса от онова, което действително се случва под усещането за виновност. С това не искам по никакъв начин да омаловажа нейната дълбочина и интензивност, а да обърна внимание, че посоката й може да бъде използвана към по-ползотворен и свързващ начин. Ако има нещо по-трудно от страданието, това е да остана в усещането за приемане: “Съжалявам. Поемам отговорност за онова, което направих. Научих много за себе си от него”.
- Кога чувството за вина може да се трансформира във външна агресия? Това балансира ли везните на равновесието при такива хора?
- Не е невъзможно, макар че рядко и трудно се случва чувството за вина да се изрази във външна агресия. Обикновено, човек не е в състояние да търпи повече болката, която си причинява, като се самонаказва и/или наказва другия. Ако това се случи контролирано и в безопасна среда, каквато е психотерапията, то трансформирането на вината в гняв е лечебен процес.
- Има ли хора, които не изпитват вина? Например смятат, че другите винаги са им виновни или отказват да поемат отговорност за действията си.
- Поемането на отговорност е изключително важна част от осъзнаването и духовното израстване на човек. Бих казала съдбоносна.
- От гледна точка на вашия личен професионален опит, коя е най-тежката, изпепеляваща вътрешно човека вина?
- Вината в сърцето на всеки човек е най-тежката. Не могат да бъдат сравнявани по важност. Най-дълбоки и болезнени чувства носят обаче страданията, свързани с екзистенциални теми като живот, смърт, любов, загуба на любим човек или дете.
Милена ВАСИЛЕВА
