Детелина Стаменова е психотерапевт с голяма индивидуална практика. Редактор е на няколко книги, като последната от тях “Войната с храната“, разглежда сложните взаимоотношения на хората, преживели психологически травми, с храната.
Като експерт е участвала в много телевизионни и радиопредавания, като последното от тях е в проекта “Промени се” в предаването “Преди обед” по бTV. В личния си сайт поддържа блог, в който пише по различни теми, свързани с психотерапията и психологията.
- Г-жо Стаменова, подценяваме ли вербалното насилие, въпреки че имаме чудесна поговорка за случая: “Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя”?
- Поговорката е от приказка, в която случилото се е един път, а вербалното насилие е ежедневието, в което лошите думи стават незарастващи рани. Ако някой човек чуе стотици пъти, че е тъп, малоумен или нещастен, в кой момент ще повярва, че това е така? Ако ежедневно работата и усилията му са обезценявани, кога ще успее да повярва, че някога може да се справи сам? Да, подценяваме като общество вербалното насилие, а то се среща ежедневно - на детската площадка, където родителите питат децата си: “Ти малоумен ли си”, обидите са ежедневие.
Вербално насилие е дори и цялото обсъждане на външността на хората, което се прави често публично. Вербалното насилие обаче е страшно вътре в семейството - както по отношение на партньорите, така и на децата, защото едно дете, което не израства със значение за собствената си ценност, трудно приема ценността на другия. И оттук идват детската агресия към беззащитни животни или връстници. Вътрешната тревожност, която в зрели години може да се прояви като трудности при ежедневното психично функциониране или дори болести. Да, вербалното насилие е силно подценено, макар че се среща навсякъде - в семейството, навън сред хората, дори и на работните места или в училище.
- Какво се определя като вербално насилие? В повечето случаи приемаме такова отношение за нормално и като част от бита ни, но къде е границата?
- Вербалното насилие най-често включва поведение, при което хората са наричани с груби думи, унижавани са заради начина, по който се държат, изглеждат или се чувстват Също така, може да се използва и мълчание, за да бъдат наказвани околните - и това е вербално насилие. Всеки от нас може да се “изпусне” и да каже нещо гадно или обидно на някой друг. Разликата е, че след като човек е направил това и го осъзнае, отива и се извинява за поведението си.
Детелина Стаменова
Вербалните насилници не се извиняват, защото всъщност те напълно осъзнато използват тези думи (или мълчание), за да унизят и обидят другия. Това е тяхната цел.
Бих искала да не го приемаме за нормално това поведение и ми се иска границата да е много ясна. Работя с много хора с хранителни разстройства и повечето от тях са минали през един или друг епизод в живота си, в който са били обиждани заради тялото си. А това е много опасно в детска възраст и ранен пубертет, защото хората в този етап от живота си са чувствителни и страданието може да продължи години.
Смятам, че е опасно, че го приемаме за нормално и че го допускаме - а не би трябвало. Много добре разбирам процеса: защо се случва, от какво е провокирано, какъв е генезисът му, но ми се иска това да бъде променено. А може да стане само чрез нашите усилия. Ще дам пример.
Обичам да цитирам думите на Луиз Хей, че “всички сме жертви на жертви“, т.е. лошите думи и модели на поведение, които повтаряме, са тези на родителите ни например, които са били жертви на своите родители или на епохата, в която са живели. Ние обаче можем да променим това - не веднага, но с малки крачки - малко днес, малко утре.
Преди време бях написала един пост в блога си за думите, които можем да казваме на детето си, за да го окуражим, като “Правиш ме щастлив/а” или “Приятно ми е да прекарвам времето си с теб”. И една жена беше коментирала, че това са думи, които не са за деца, а за интимни партньори. Няма как да се съглася с това никога, защото, когато показваме на децата си колко ги ценим, така те имат по-голямо разбиране, че са стойностни и тогава границата за това да бъдат обиждани и да живеят във вербално насилие става трудна за прескачане от агресори.
Границата е там, където думата започва да боли.
- Как се трансформира вербалното насилие в конкретно заболяване?
- Тук искам внимателно да подходим към въпроса. Хората са сложна материя и личното ми разбиране е, че всеки от нас е Вселена, която трябва внимателно да бъде разгледана. Категоричните думи и простите връзки крият риск от профанизиране на тази сложна тема. Няма такова нещо, че думата “тъпачка” ще доведе до една болест, а “идиот” - до друга.
Самата атмосфера,
която създават обидите, е стресова, преживяването е негативно и това предизвиква промяна във вътрешната биохимия на човека - независимо дали е мъж или жена. Емоциите и хормоните са силно свързани. Негативните емоции предизвикват отделяне на хормоните, тъй като и двете са свързани с мозъчните центрове. Ендокринната, имунната и нервната система са свързани една с друга, затова и никога не страда само едната. Когато страда душата ви, страда и тялото ви - дали ще бъде днес или с натрупване ще стане след време, както и по кой начин ще се прояви - това се вижда с времето. Потиснатите емоции много често се смята, че водят до отслабване на имунитета и затова хората, които живеят в дистрес (продължителна, разрушителна форма на стрес), по-често страдат от хронични заболявания и по-бавно се възстановяват, дори от настинки...
- Кои от заболяванията най-често са причинени от вербално насилие?
- Последните десетилетия се натрупват много научни изследвания, според които емоциите, предизвикани от негативни събития, създават хормонална среда, която влияе на имунната система по такъв начин, че жените страдат по-често от другите (които са в по-благоприятна среда) от рак на гърдата например. Изобщо онкологичните заболявания се вижда, че са много свързани с тревожността, а тя... идва от лошата среда. Абдоминалните болки, като синдромът на раздразненото черво или газоезофагиалната рефлуксна болест също се сочат като такива, които може да са провокирани от тревожността, предизвикана от такава семейна ситуация.
Едно дългогодишно вербално или емоционално насилие може да създаде у страдащия симптоматиката на човек с пост-травматично стресово разстройство. Когато едно дете е подложено на вербално насилие, това се нарича “синдром на тютюнопушенето за психичните болести“. Както пушенето води в дългосрочен план до развитието на много заболявания, така и обидите е възможно да отключат различни по вид, но сериозни психични проблеми като депресия; самонараняване; зависимости (алкохолна, наркотична, хазартна, хранителна); генерализирана тревожност и т.н. в зряла възраст. За това са правени проучвания на мозъчната дейност през последните години. Най-голямото изследване е на университета в Харвард.
- Ако жената осъзнае, че е жертва и сложи край на отношенията си с насилника, това ще я предпази ли от болестите на вербалното насилие?
- Осъзнаването често е болезнено, защото поставя въпроса “а как се стигна дотук”. Жената в един момент може да
осъзнае, че тя също е имала своята роля в приемането и толерирането на това поведение. А това никак не е лесно - да простиш на себе си, че си допуснал да бъдеш в такава ситуация, понякога да си простиш, че децата ти са били свидетели на една или друга сцена, която самата ти искаш да забравиш. Дали ще я предпази психотерапията? Тя не е ваксинация, но е терапия, т.е. лечение на тези рани.
В списание “Моre” миналата година беше публикувано изследване, чиито резултати показват, че жените дори да са се разделили с насилниците си преди 5, 10 или 20 години, и си мислят, че са затворили тази глава от живота си, на чисто телесно ниво това не се оказва така, защото болестите, от които страдат, са минали като травми в тялото им.
По това време излезе на български и книгата на Марио Ступинджа “Насиленото тяло”, която също потвърждава спомена на тялото.
Лекарите от изследването обясняват медицинските причини за повишеното ниво на специфични и тежки хронични болести при жертви на насилие с това, че никой орган не е защитен от стреса и той отравя цялото тяло. Насилието дори видоизменя ДНК на жените.
Невролозите още работят върху уточняването на подробностите, но е ясно, че жените, които живеят под напрежението на домашното насилие, носят висок риск от хронични заболявания. Обяснението е, че помним всичко, дори, когато си мислим, че вече сме го забравили. Тези “минали работи” продължават да работят в подсъзнанието, в амигдалата, където стоят спомените ни. Те са като едно непрекъснато възпаление, което си стои сякаш невидимо в тялото, но жената започва да страда от не характерни за възрастта й болести на 40, а не на 60 години.
- Как психотерапията може да помогне в този процес на вербално насилие - болест?
- Психотерапията е сложен процес, при който се създава уникална атмосфера на довереност и един психотерапевт, обучен от сертифицирана програма и модалност, следва да знае какъв е подходът към дълбоките рани, за които стана дума в началото. Чрез знанията, които е придобил, психотерапевтът има за цел да е до пациента си, който сам внимателно да подреди тази обърната с краката надолу лична история, да намери здравите вещи, да поправи счупените и да изхвърли ненужните модели на поведение и вярвания. В това подреждане има често болезнени моменти, отчаяние, страх и болка. Мнозина се страхуват, че не биха могли да разкажат това, което са преживели, защото дори от спомена за спомена им се гади. Така психотерапията помага - чрез възможността човек да види себе си, да се извиси над историята си и да приеме себе си, като в същото време и промени онези неща, които са го спирали дотук.
- Търсят ли помощ жените, претърпели домашно насилие, или по-често се примиряват със съдбата си?
- По-младите жени са по-готови да вземат решение да прекратят едни отровни за тях отношения, но това до голяма степен зависи от личната им история, от подкрепата на рожденното им семейство. С всяка следваща година става все по-трудно една жена (или мъж!) да “избяга“. Причината за това е, че агресорът, (който не е задължително да е партньорът, може да е родител или дори дете) първо парализира жертвата си чрез обезценяването на мнението й, като така подкопава самочувствието и оценката й. Следват постепенна изолация от семейството, приятелите, финансови ограничения. След това усещането за дълбок и тъмен капан е все по-силно. Децата, мнението на околните, дори мисълта, че не можеш да се справиш с цялата финансова ситуация, срамът, особено срамът - всичко това е голяма пречка пред търсенето на помощ. Веднъж обезсилен, за човек бягството е много, много трудно, но не невъзможно.
- Имате ли впечатления доколко сериозен е проблемът с домашното насилие в България?
- По данните, предоставени от Български фонд за жените, всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие, което включва физически тормоз. В последно време имаше няколко фрапантни случаи, огласени от медиите на млади жени, убити от партньорите им, като преди това е имало многократни сигнали за проблеми в двойката.
Лично аз не съм срещала събрани данни по въпроса с вербалното насилие, но вероятно са много повече от тези 25%, за които се коментира публично. Наскоро се разгоря дебатът за Истанбулската конвенция, в която се коментираха и правата на граждани, жертви на насилие, и тогава, разговорът за “джендър” отмести фокуса от домашното насилие в друга посока. Но се надявам, че в скоро време темата и обещаните поправки и финансиране на места за настаняване на застрашени жени, законодателна защита и т.н., ще намерят място. Допълнително, ако законодателите вземат пример и въведат и законодателство, включващо и мерки срещу вербалното насилие, това ще е сериозна крачка напред за нас като общество.
70% от насилваните жени страдат от сърдечни проблеми
Някои от тях получават задълбочена астма, защото насилникът не им позволява “да харчат пари за глупости”, като инхалатори. Насилие е също така партньорът ти да определя каква контрацепция и кога да я използваш.
Жените, живеещи с насилник, често пушат и пият повече от средностатистическата жена, за да могат да се справят със стреса от случващото им се. Стресът води и до някои заболявания, които се “отключват” от психическото напрежение в такива връзки, като диабет, артрит (60% повече от средното) и високо кръвно налягане, сърдечен удар - 80% по-висок риск, двойно по-висок риск от депресия и главоболие.
Милена ВАСИЛЕВА
