Доц. д-р Калоян Стойчев, д.м., е началник на Втора психиатрична клиника на Университетската болница в Плевен и преподавател в Катедрата по психиатрия на Плевенския медицински университет.
През 2010 г. успешно защитава дисертационен труд на тема “Коморбидни тревожни и афективни разстройства при пациенти с вредна употреба на алкохол и с алкохолна зависимост”, за което му присъждат научната степен доктор.
Разговаряме с доц. Стойчев за проблемите на зависимите на работна среща на психиатри по въпросите на коморбидните състояния, която се състоя на 20 февруари в Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА).
- Доц. Стойчев, какви пациенти лекувате основно в практиката си?
- Клиниката, която ръководя, приема пациенти с тревожни, афективни и други психични разстройства, със или без придружаваща зависимост към алкохол, по-рядко към други психоактивни вещества.
Епидемиологичните проучвания от последните 30 години показаха, че както честите (тревожност, депресия), така и тежките психични разстройства (психози) много често се съчетават с проблемна употреба на алкохол или наркотични вещества. Такива са 30 - 50% от лекуваните в психиатрични стационари. Това е ежедневно срещан, сериозен и комплексен проблем.
- Слабост на характера ли е зависимостта от алкохол и от други вещества, каквото мнение битува масово в обществото?
- Това е голямата грешка, която все още доминира в представите на нашето общество. То разглежда зависимостта от вещества като морален проблем, като израз на безволие, лошо възпитание и т.н. В действителност през последните 30 години медицината категорично доказа, че зависимото поведение е сложно и комплексно невробиологично разстройство, което закономерно се развива вследствие на повтаряща се употреба на няколко класа вещества.
Детелина Стаменова: Обидите отключват депресия и зависимости
Нещо повече, генетиката, която също много напредна през последните няколко десетилетия, установи множество гени, които обуславят както риска от зависимост, така и от други психични разстройства - не само тревожни, афективни и психотични състояния, но и разстройства на хранителното поведение, личностови абнормности и др.
Едни и същи рискови генетични вариации обуславят предразположението към различни психиатрични синдроми, и то много често в съчетания помежду си у един и същи пациент. Затова на хората със зависимост трябва да се гледа преди всичко като на медицински проблем, като генетично детерминирано заболяване.
Доц. д-р Калоян Стойчев
При това тези пациенти са с комплексни нужди - както медикаментозни, така и психосоциални. Смятам, че в България и двете им потребности не са посрещнати задоволително, особено психосоциалните: от рехабилитация, от реинтеграция в обществото, от подкрепа за намиране на работа и т.н.
За съжаление и чисто медицинските им нужди се неглижират. Свидетел съм как колеги от общата соматична медицина гледат на тези пациенти като на предимно психиатрични и отказват да лекуват техните телесни заболявания - гастроентерологични, неврологични и др. А в много случаи соматичното съпътстващо заболяване е по-сериозно.
Или пък самите психиатри отказват лечение на психичната болест при съпътстваща зависимост. Ако например човекът е със шизофрения и алкохолна зависимост, казват: “Да, той се е пропил. Това е безперспективен случай”. Тоест не се и опитват да му окажат адекватно лечение.
Да не говорим пък за хората с чиста зависимост, които са съвсем пренебрегвани от психиатрите. Доскоро в нашата психиатрична общност зависимостта се разглеждаше като морален, второстепенен проблем.
Това показва, че както обществото, така и медицинската, дори психиатричната общност има още да се образова, за да се види същността на проблема и да се предложи адекватна грижа на пациентите със зависимост.
- Каква е адекватната грижа за зависимите в западноевропейските страни и в САЩ?
- Адекватната грижа включва достъп до специализирано и ефективно лечение, заострено внимание към коморбидните състояния и активното им търсене. При диагностициране едновременно на зависимо поведение и психиатрично разстройство се прилага комплексно лечение.
То включва терапия в различен тип лечебни заведения, терапевтични общности, групи за взаимопомощ от типа на “Анонимни алкохолици“. А паралелно върви и медикаментозното лечение.
Докато в България, ако правим лечение, то е предимно медикаментозно, симптоматично ориентирано. Не се предлагат достатъчно психосоциални модели на лечение и профилактика. Дори и специализираната психотерапия, която от десетилетия е стандарт в лечението на честите психични разстройства, не се реимбурсира от НЗОК и трябва да се заплаща от пациентите.
- На фона на масовия битов алкохолизъм в България кои на практика са зависимите, които трябва да се лекуват?
- Всички злоупотребяващи с алкохол трябва да се лекуват. Но в нашата страна нещата опират до културални особености и до нагласи, които пречат на тези хора да осъзнаят, че имат проблем.
По-образованите и квалифицирани пациенти осъзнават проблема и получават по-добър резултат от помощта. Вярвам, че ако започнем да информираме целенасочено общността, след 10 - 20 години общото ниво на критичност по проблема ще се вдигне и тогава може би ще намалее битовият алкохолизъм.
Европейците са предразположени към алкохолизъм
Това може да се постигне с различни политики - да се намали достъпът до алкохол, абсолютно да се забрани за подрастващи и строго да се контролира спазването на забраната, да се увеличи цената на алкохола, което неминуемо ще намали популярността му.
Плюс това трябва да се водят информационни кампании. Немаловажно е и здравните специалисти да преосмислят отношението си към зависимостите.
- При положение че един човек има генетична предразположеност към зависимости, той ще намери ли своята зависимост?
- Със сигурност в обществата, където предлагането на алкохол и други наркотични вещества е забранено (напр. арабските държави), случаите на зависимост са по-малко. Това показва, че зависимостите могат да бъдат контролирани чрез модифициране на рисковите фактори на средата.
В западните общества обаче, към които условно причислявам и нашето, където индивидуалната свобода и избор са основна ценност, налагането на рестрикции е по-трудно.
Затова профилактиката на зависимостите трябва да се прави чрез държавни политики, приети с широк консенсус и след внимателно планиране. Осъществяването им е бавен, скъп процес, с отложени във времето резултати, който при това изисква координирани, целенасочени и последователни усилия на различни институции.
Мара КАЛЧЕВА
