Животът на възрастните хора в съвременното общество, за съжаление, няма голямо значение. Сякаш са невидими, недооценени, в голяма степен се гледа едва ли не с насмешка на тях. Резултат от всичко това е процъфтяващият във всички страни т.нар. ейджизъм (възрастова дискриминация). Т.е., възрастният човек е виновен, че е доживял до достойна възраст.
Ако 40-годишен човек падне по стълбите и си счупи врата, полицията вероятно ще се заеме с разследване, но ако се случи на 70-годишен, ще го квалифицират като нещастен случай: загубил равновесие, изтърколил се по стълбите и умрял…
„Ако искате да ви се размине убийство, убийте този, от когото се очаква скоро да умре“, с горчивина иронизира подобни инциденти американският криминолог Джейн Манктън Смит.
Тя събира данни за депресиращите последствия от ейджизма, за това на какво насилие и рискове са подложени възрастните хора и че до този момент всъщност на никого не му пука.
Терминът „ейджизъм“ е измислен от американския психиатър и геронтолог Робърт Бътлър (1927-2010) през 1968 г. Това станало съвсем случайно. По това време той участвал в програма за придобиване на държавни жилища за възрастни хора и съвсем неочаквано и за самия себе си се сблъскал с яростната съпротива на местните жители. Те не искали в техните райони да виждат старци и то с ниски доходи.
Бътлър бил поразен от негативното отношение към възрастта, като в едно интервю изразил своето огромно разочарование: „Това е възмутително и много прилича на расизъм, фанатизъм, само дето е ейджизъм!“.
Неговото възмущение попаднало на първите страници на вестниците, а терминът пуснал корени и влязъл в историята. Цял живот той се опитвал да докаже, че отношението към възрастните хора в съвременното общество е несправедливо. Че процесът на стареене сам по себе си не е причина да се страхуваме било от инвалидност, било от слабоумие.
Тези „странични ефекти“ на преклонна възраст са предизвикани не от възрастта, а от болести, от лоши грижи и пренебрежително отношение към здравето. През 1975 г. той написал книгата „Какво е да си стар в Америка“, за която получил „Пулицър“ и де факто, тази книга създала нова парадигма за обсъждане на старостта. Бътлър направил всичко това в памет на своята баба.
Малкият Робърт е отгледан от баба си и дядо си в птицеферма в щата Ню-Джърси и живял щастливо и безгрижно детство. Когато бил на 7, дядо му починал и те останали двамата с баба му. Скоро започнала Великата депресия и баба му загубила фермата. Възрастната жена работела на няколко места, за да се изхранват и да даде възможност на внука си да изпълни мечтата си – да стане лекар.
Те изгубили почти цялото си имущество, живели в евтин хотел, но баба му, тогава на 60, никога не се предавала. Бътлър си спомня, че нейната решимост и готовност да „започва всичко отначало“ му помогнали да разбере, че във всяка възраст човекът може да има цел, към която да се стреми. Той често чувал от баба си, че животът е такъв, какъвто сам си го направиш.
Тя доживяла да види внука си доктор по медицина. Тази невероятна жена, нейната вяра в бъдещето на внука, нейната сила повлияли целия живот на Бътлър. Благодарение на нея той формулирал концепцията „да преразгледаме живота“, т.е., възрастните хора в променящите се обстоятелства да си поставят нови житейски цели както неговата баба, която била принудена да преоткрие себе си на 60 години.
Бътлър е първият, който дава определение на ейджизма: дискриминация и жестоко отношение, стереотипи, презрение и отвращение по отношение на възрастните хора. Уникално явление, защото ейджистът всъщност оскърбява своето собствено бъдеще, та нали рано или късно и той ще остарее (ако има късмет) и ще се превърне в стареца, когото сега ненавижда.
Всички цивилизовани хора порицават расизма. Към ейджизма отношението е нееднозначно, по-лекомислено. Приемат го за по-безобидно, въпреки че ейджистките убеждения могат да бъдат невероятно вредни.
Наистина ли 50-те са новите 30, а 60-те новите 40? Да, в днешно време възрастните жени и мъже изглеждат по-млади, имат повече амбициозни мечти и стремежи, не искат да вегетират в оставащото им време. Ускори се и техническият прогрес. Освен това здравословният начин на живот и пластичните операции и услуги превърнаха нашите 50 в новите 30, но в същото време съвременните технологии направиха нашите 30 в новите 50. И още: обществото старее, възрастните стават все повече. Много от тях едва свързват двата края и то навсякъде.
В последното изследване на британския Център за подобряване на стареенето се казва, че 73% от възрастните хора в страната са съкратили потреблението на електричество и вода с 39%. Принудени са да се ограничават в храненето, а почти половината не могат да си позволят да отидат на зъболекар.
Ейджизмът доведе дотам, че възрастните хора не получават необходимата медицинска помощ. Изследвания показват, че хора на 75+ с рак на млечната жлеза, колоректален карцином, остеоартрит на колянната става и други заболявания трудно получават хирургично лечение.
Възрастните хора системно биват изключвани от изследвания в областта на нови препарати и лечебни методи, независимо че много от заболяванията са по-разпространени в напреднала възраст. Това касае и психическото им здраве – признаците на депресия и тревога често се приемат за норма, за последствия от стареенето. Затова на старите хора с лекота назначават антидепресанти, без да се опитат да изяснят причината за тяхното състояние и да им помогнат, може би и за това да предотвратят самоубийство.
Едно от най-разрушителните проявления на ненавист към старостта е вътрешният ейджизъм. Заради тази неприязън към възрастните хора човекът започва да мисли, че е много стар, за да ходи да спортува, да учи или просто да живее. Въпреки това повечето възрастни хора не се чувстват стари, а по-младите не могат да го разберат. Те виждат само външната обвивка.
Ейджизмът е нашият инстинктивен страх от смъртта. Стремим се да се защитим, заобикаляйки домовете за стари хора и хосписите, общувайки с възрастни, дори и да са ни роднини. Ние се превърнахме в лицемери – на думи се прекланяме пред старците, но самите ние бягаме от старостта като от чума. Може и да ви звучи парадоксално, но с такова отношение към старостта съкращаваме своя живот средно със 7 години, както показват изследвания.
Яна БОЯДЖИЕВА
