Люба Цанова е индивидуален и групов психотерапевт от Велико Търново, с над 15-годишен опит. През 1997 г. завършва “Социални дейности” с втора специалност “Социална психология”, а през 2002 г. завършва Психология във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”.
В работата си използва EMDR (десентизация и преработка чрез очни движения), психодрама, интегративно дишане, когнитивно-поведенческа терапия и схема терапия. Провежда индивидуални и групови терапевтични сесии, включително онлайн, в Център за психологическо консултиране и психотерапия “Ариадна”, на който е и управител. Разговаряме с Люба Цанова за зависимостите и използването на схема от терапия, като начин за справяне с тях.
- Г-жо Цанова, какви методи използвате в работата си с хора със зависимости?
- Моята работа не е насочена специално към хора със зависимости. Но в практиката ми се срещам понякога с тях и тогава използвам схема терапия. Тя ми помага да открия причините за зависимостта. Схемата държи човека там, където някога е бил уязвим и лишен, и го кара да повтаря едни и същи поведенчески модели, които го държат празен, тъжен, гневен, слаб, какъвто е бил, когато се е случила схемата.
Самата аз съм била с хранително разстройство и знам, че това е свързано с периоди на насилие в живота ми. Чрез насилника или чрез преживян много силен стрес схемите се наместват в началото като наематели, но в един момент стават господари на нашия психичен дом. Ние вече нямаме място там, а гледаме самотни и слаби като деца, които не могат да се защитят.
- Как се случват тези схеми?
- Схемите са свързани с базови нужди. Ако човек получи твърде малко от което има нужда или твърде много, или преживее насилие, предателство, тормоз до 18-годишната си възраст, схемата се формира и става част от него. Една част от нас остава дете, на тази възраст, в която не ни е достигнала любов, сигурност, валидация, увереност. Колкото по-малки сме, толкова по-малко знаем за света и толкова по-травматично преживяваме нещата и ги отпечатваме в себе си. Така че най-страшни са схемите, които се отпечатват в нас в много ранна възраст.
Въпреки че аз съм близо 50-годишна жена, майка на две деца, психотерапевт и т.н., заедно с мен седи и моето вътрешно дете. Тоест там, където някоя от базовите ми нужди е била неудовлетворена, аз съм останала дете. В схемата са вплетени нашите емоции и емоционални реакции на непосрещнати нужди от детството. В нашата психика има и токсичен родителски модел
Това са думите, които сме чували от възрастните, когато нуждите ни не са били посрещнати. Или пък това са думите, които ние сме си казали от тяхно име, за да си обясним защо преживяваме болка. При определени ситуации, които напомнят на спомените ни от детството, тези думи се активират в нас и ние се чувстваме като малки деца – безпомощни, зависими, засрамени, сами.
Например аз съм много уморена и се прибирам след работа. Въпреки че съм добър човек и обичам децата си, но отказвам на малкия си син да ми разкаже нещо интересно за него. Неговата нужда от внимание и от това да приема емоциите му, да му покажа любов и грижа е нормална. Но аз съм уморена, защото съм човек и имам някакъв капацитет на възможности, и реагирам с раздразнение: „Моля те, не ме занимавай сега!“.
Ако това се случва често, е възможно детето да отпечата моята физиономия и думи, като си каже от мое име „Ти натоварваш хората. Ти си бреме“. Дори да забрави за това, след време в някои моменти, в които парньор или колега реагира така, той ще се почувства тъжен, изоставен, незначителен. Това е механизмът на схемите.
Когато физиономията ни е тъжна и се чувстваме сами, отделени в целия свят, това е нашето самотно, уязвимо дете. Може да имаме безсилно дете, което не вярва във възможностите си, или непрекъснато се страхува, че може да се разболее, че може да допусне грешка и тя да е фатална. Може да има и засрамено дете, с което е злоупотребено. Може да е свръхотговорно дете, което носи непосилни товари
Но поемаме една тежка отговорност, която се превръща във вечна неудовлетвореност. Имаме също като част от нас едно ядосано, недисциплинирано, импулсивно дете. Това се случва, когато е нямало възрастни, които да сложат граници на поведението.
Схемата е нашето вътрешно дете с непосрещната нужда и емоция от това, както и съответният тип „токсичен родител”, който наказва, изоставя, обвинява или изисква непрекъснато неща, без да се интересува от чувствата на детето. Тази схема пречи да виждаме хората от живота ни в реалната им светлина, а според схемата, която проектираме.
Люба Цанова
- Кои са най-честите родителски типове?
- Един родителски модел е наказващият, насилникът. Друг родителски модел ни обезсилва и върви с такива мисли, като „не можеш да се справиш, пак ще оплескаш нещата“. Тогава човек не може да преследва мечтите си, често се чувства провален. Когато си казваме „какъв съм тъпак“, това е схема, която се подиграва със съвсем нормални нужди на човека.
Например съм се доверила на някого, влюбила съм се, но той след една година ме е излъгал или ме е изоставил. Тогава вътрешното дете е предадено и изоставено, тъжно. Наказващият родител ни говори през мислите и си казваме: „Глупачка! Как можа да му се довериш?“, сякаш не е нормално да се доверяваш на хората. Не вярваме, че някой може да ни обича, без да ни нарани.
Има и изискващ родител, за който е важен само резултатът, който изисква от детето да предвиди всички грешки и никога не е доволен от постигнатото. Този родител не се интересува как се чувства детето, пренебрегва емоциите му и изисква да действа. Дете с такъв родител не е щастливо и живее живота си през „трябва“. Такъв родител създава схемата „безмилостни стандарти“.
Обвиняващият родител пък възлага толкова много отговорности, че те не са по силите на детето. Този обвиняващ родител доста често е част от триъгълника спасител – жертва – преследвач. Това е травмата, която обикновено присъства при хора със зависимости и при техните близки, които са съзависими.
- Каква е връзката на зависимостите със схемите?
- Има три начина за защита от болката, породена от схемите. „Замръзни” – да се подчиня на схемата. И тогава се държим в живота си все едно схемата е вярна. „Бий се” – държим се все едно е вярно обратното на схемата. Да речем, аз съм унижавана и имам схема за дефектност, в която моето вътрешно дете е уязвимо, засрамено, чувства се счупено и дефектно.
Ако съм контраатакуващ по отношение на схемата, се държа и мисля, че всички са дефектни, и ще им забелязвам кусурите, ще ги карам с поведението си да се чувстват дефектни. Ако използвам стил за справяне „Бягай”, ще избягвам ситуации, които могат да събудят схемите ми или чувствата ми от тях.
Една от защитите е свързана със зависимостта За да се измъкне от болката от непосрещнати нужди като дете, човек започва да се дрогира, да преяжда, да пие, да залага и т.н. Вътрешното му дете се чувства изоставено, лишено от любов и в него има толкова болезнена празнина, сякаш е мъртво. На мястото на тази празнота идва демонът на зависимостта.
Има пет непосрещнати емоционални нужди, чрез които се случват схемите. Първа е нуждата от здрава привързаност (някой да ни дава безусловна любов, грижа, храна,закрила, който ни се радва). От тази непосрещната нужда се случват ранни маладаптивни схеми, които могат да стоят в дъното на зависимостите.
Втората нужда е от здрава автономност, идентичност и компетентност. Човек да вярва в себе си, да греши и да се учи от грешките си като нещо нормално. Ако обаче са ни товарили с твърде големи за възрастта ни отговорности, или сме много протектирани, или пък възрастните са били много критични към грешките и възможностите ни, може да се формират маладаптивни схеми, свързани с нарушена автономност.
Третата нужда е да изразяваме емоцииите и нуждите си. Четвъртата нужда е от реалистични граници и петата нужда е от спонтанност и игра. Когато имаме сигурност, предсказуемост, любов, граници, тогава може да бъдем силни и да бъдем себе си.
- Как една схема влияе на живота ни?
- Има тежки схеми, с които е много трудно човек да се справи сам. Като деца имаме нужда от това родителят да ни брани, но той самият е бит като дете, крещи ни, удря ни. Тогава може да формираме схема „недоверие и злоупотреба“. Обикновено на схемата реагираме с подчинение, държим се все едно схемата е вярна. Тогава намираме партньори, колеги, шефове, които се държат като родителя насилник. Може да избягаме от ситуация, която ни активира схемата, за да не злоупотреби някой с нас. Може и да се държим свръхкомпенсаторно – обратно на това, което е в схемата. Например имам схема за дефектност, но изисквам перфекционизъм
Схема „изоставяне, нестабилност“ също може да породи зависимост. Ние не очакваме авторитетите да продължат да ни дават любов, грижа, подкрепа, харесване. „Той сега ме харесва и обича, но знам, че утре ще стане нещо и той ще ме изостави.“
Схемите стоят съхранени в нас със спомените от детството и когато нещо наподоби ситуацията, формирала съответната схема, ние я активираме. Всъщност схемите са лъжи, на които вярваме и се подчиняваме. Затова е добре да се обграждаме с хора, които не се вписват в схемата. Не трябва да се затваряме в себе си, а да търсим помощ. Затова терапевтичните общности са толкова добри за справяне с проблемите със зависимостта, а груповата работа е много мощен инструмент за промяна. „В криза оцелява този, който е в група”, е казал Морено.
Мара КАЛЧЕВА
