Родители програмират децата си за цял живот

https://zdrave.to/semeystvo/roditeli-programirat-decata-si-za-cql-jivot Zdrave.to
Родители програмират децата си за цял живот

Ко­га­то сме мал­ки, на­ши­те ро­ди­те­ли меч­та­ят и ис­кат тех­ни­те де­ца да по­рас­нат и да се пре­вър­нат в здра­ви и пъл­но­цен­ни лич­нос­ти. Но чес­то, без са­ми да го же­ла­ят, те на­на­сят вре­да вър­ху дет­с­ка­та пси­хи­ка.

Ста­ва ду­ма за та­ка на­ре­че­ни­те ро­ди­тел­с­ки нас­тав­ле­ния. Чес­то ви се е на­ла­га­ло през дет­с­т­во­то си да чу­ва­те та­ки­ва из­ра­зи: “Ох, мъ­ко моя, ти...”, “Очи­те ми по­ве­че да не те виж­дат”, “За как­во ме на­каз­ваш, Гос­по­ди?!”, “Вре­ме е ве­че да ста­неш са­мос­то­я­те­лен, за­що се дър­жиш ка­то мал­ко де­те...”
 
Мо­же би не си спом­ня­те ни­то един от те­зи из­ра­зи, чу­ти от ро­ди­те­ли­те си. Но ид­ва мо­мент, ко­га­то тряб­ва да за­поч­не­те важ­на ра­бо­та, и вие из­вед­нъж си спом­ня­те не­из­ми­ти­те съ­до­ве, неп­рос­на­то­то пране, ин­те­рес­но те­ле­ви­зи­он­но пре­да­ва­не, вне­зап­но по­я­вил се апе­тит или за не­об­хо­ди­мост­та вед­на­га да се по­чис­ти до­мът. И като ре­зул­тат... в пос­лед­ния мо­мент от­ла­га­те важ­на ра­бо­та и за­поч­ва­те да правите нещо друго, но без удо­вол­с­т­вие.

Въз­мож­но е да се чис­ли­те към хо­ра­та, ко­и­то са спо­соб­ни да про­би­ят с гла­ва сте­на­та за­ра­ди друг чо­век, но да по­ис­ка­те не­що за се­бе си, не мо­же­те. Мо­же би ня­ма­те проб­ле­ми, ко­га­то из­би­ра­те по­да­ръ­ци за близ­ки и при­я­те­ли. Но да из­бе­ре­те не­що за се­бе си или за лю­би­ма­та, е не­раз­ре­ши­ма за вас за­да­ча.
 
Яс­но е, че ра­бо­та­та не е са­мо в ду­ми­те, ко­и­то сте чу­ва­ли през дет­с­т­во­то си, кол­ко­то в ре­дов­но­ пов­та­ря­щи­те се труд­ни за вас си­ту­а­ции, в ко­и­то се оказ­ва­те по навик от дет­с­т­во­то и про­дъл­жа­ва­те да по­па­да­те в тях ка­то въз­рас­т­ни.

С как­во е свър­за­но то­ва? Мо­же да се ка­же, че по то­зи на­чин у нас продължава да жи­вее за­ви­си­мост­та от ня­кой от на­ши­те ро­ди­те­ли. Той дълго ни е учил да се дър­жим точно по то­зи на­чин. Та­ко­ва не­яв­но ро­ди­тел­с­ко “обу­че­ние” е от­к­ри­то от аме­ри­кан­с­ки­те пси­хо­ло­зи. На­ри­чат го “ро­ди­тел­с­ки ди­рек­ти­ви”, ко­и­то се за­ла­гат у нас до шес­т­го­диш­на въз­раст.

Оп­ре­де­лят се два­на­де­сет ос­нов­ни ди­рек­ти­ви или скри­ти “за­по­ве­ди”, ко­и­то не са яв­но фор­му­ли­ра­ни с ду­ми или с дейс­т­вия, но не­из­пъл­не­ни­е­то им во­ди след се­бе си поз­на­то­то чув­с­т­во за ви­на пред ро­ди­те­ли­те и до­ри се­га, ве­че ка­то въз­рас­т­ни, ние не мо­жем да обяс­ним то­ва чув­с­т­во.

ПЪР­ВА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ ЖИ­ВЕЙ!”

Във все­кид­нев­на­та реч ние се сблъс­к­ва­ме с нея, ко­га­то сме чу­ли от сво­и­те ро­ди­те­ли раз­д­раз­не­ни­е­то: “Вдън зе­мя­та да се про­ва­лиш да­но!”, “Не ми тряб­ва та­ко­ва ло­шо де­те”. Раз­ши­рен ва­ри­ант на та­зи ро­ди­тел­с­ка ди­рек­ти­ва са “въз­пи­та­тел­ни­те” бе­се­ди с де­те­то на те­ма: “Кол­ко тре­во­ги и ли­ше­ния ми до­не­се по­я­ва­та ти на бял свят!”

Скри­ти­ят сми­съл на пре­да­ва­не­то на та­ка­ва ди­рек­ти­ва е уп­рав­ля­ва­не­то на де­те­то чрез съз­да­ва­не в не­го на хро­нич­но чув­с­т­во за ви­на. От­на­ча­ло де­те­то, а след то­ва и въз­рас­т­ни­ят чо­век, в кой­то то се прев­ръ­ща, не­съз­на­тел­но взе­ма ре­ше­ние, че “аз съм ве­чен длъж­ник”.

От ед­на стра­на, та­къв род въз­пи­та­ние съ­дър­жа в се­бе си ня­как­ва пси­хо­ло­гич­на лъ­жа. Въз­рас­т­ни­ят ка­то че ли прех­вър­ля на де­те­то от­го­вор­ност­та за сво­и­те соб­с­т­ве­ни не­ре­ше­ни жиз­не­ни за­да­чи. От дру­га стра­на, де­те­то мо­же да ре­ши, че за май­ка му би би­ло по-доб­ре, ако то не съ­щес­т­ву­ва. Тъй ка­то са­мо­у­бийс­т­во­то е кра­ен слу­чай, а за де­те­то той е не­въз­мо­жен, то най-до­бър из­ход от та­зи си­ту­а­ция в дет­с­т­во­то са чес­ти­те трав­ми, а в би­ти­е­то му на въз­рас­тен - ал­ко­хо­лиз­мът и нар­ко­ма­ни­я­та.

ВТО­РА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ БЪ­ДИ ДЕ­ТЕ!”

Тя мо­же да се от­к­рие в из­каз­ва­ния, ко­и­то скри­то опис­ват със­то­я­ни­е­то “де­тин­щи­ни” ка­то ло­шо, а със­то­я­ни­е­то “въз­рас­т­ни” ка­то доб­ро. Кол­ко чес­то ви се е на­ла­га­ло да чу­ва­те от ро­ди­те­ли­те си, ко­га­то сте би­ли на 5-6 го­ди­ни: “Вре­ме е да бъ­де­те са­мос­то­я­тел­ни” или “Ти ве­че не си мал­ко де­те, за да...”

Ка­то въз­рас­т­ни ня­кои от нас за­поч­ват да за­бе­ляз­ват ня­как­ви осо­бе­нос­ти в се­бе си. На­у­чи­ли сме се да пов­та­ря­ме вър­ху се­бе си от­го­вор­ност­та за дру­ги­те. И... има­ме не­по­нят­на за нас са­ми­те вът­реш­на ба­ри­е­ра при об­щу­ва­не с де­ца­та. “Аз не знам за как­во да го­во­ря с де­те­то си.”

Ако из­пит­ва­те чув­с­т­во­то за ви­на, ко­га­то се опит­ва­те да си ку­пи­те не­що вкус­но или слад­ко, сла­до­лед нап­ри­мер, ще се убе­ди­те, че то­ва ро­ди­тел­с­ко нас­тав­ле­ние здра­во е за­сед­на­ло във ва­ше­то съз­на­ние.

ТРЕ­ТА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ РАС­ТИ!”

От­с­т­ра­ни из­г­леж­да, че ро­ди­те­ли­те се гри­жат за вас: “Ма­ма (тат­ко) ни­ко­га ня­ма да те изос­та­ви.” Но дет­с­ко­то мис­ле­не мо­же да раз­шиф­ро­ва та­ка­ва гри­жа ка­то: “Ня­мам пра­во да ста­на тол­ко­ва са­мос­то­я­те­лен, че да жи­вея без под­к­ре­па­та на ро­ди­те­ли­те си.”

Смята се, че въз­рас­т­ни­ят чо­век, по­лу­чил та­ка­ва ди­рек­ти­ва през дет­с­т­во­то си, ни­ко­га ня­ма да по­рас­не. Та­ки­ва хо­ра се чув­с­т­ват ви­нов­ни, “пре­да­ли” сво­и­те ро­ди­те­ли, ако нап­ри­мер се влю­бят. Чес­то та­ки­ва хо­ра въ­об­ще не мо­гат да съз­да­дат свое се­мейс­т­во или съз­да­ват, но про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят със сво­и­те ро­ди­те­ли до­ри при въз­мож­ност да се раз­де­лят. Те не мо­гат да си пред­с­та­вят “своя жи­вот без ма­ма и без тат­ко”.

ЧЕТ­ВЪР­ТА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ МИС­ЛИ!”

“Ти ли си най-ум­ни­ят!”, “Сти­га си фи­ло­соф­с­т­вал, за­ла­вяй се за ра­бо­та!” Те­зи, ко­и­то са по­лу­чи­ли та­зи ди­рек­ти­ва, чес­то из­пит­ват мъ­чи­тел­но чув­с­т­во, че “гла­ва­та им е праз­на”, ко­га­то тряб­ва да ре­шат ня­ка­къв проб­лем. Чес­то по­лу­ча­ват сил­но гла­во­бо­лие, ко­е­то пра­ви не­въз­мо­жен про­це­са на мис­ле­не. Те из­пит­ват дъл­бо­ко не­до­ве­рие към ре­зул­та­ти­те на ум­с­т­ве­ния си труд, чес­то пос­тъп­ки­те им са не­об­мис­ле­ни, ко­и­то пре­диз­вик­ват и у са­ми­те тях не­до­у­ме­ние как са мог­ли да нап­ра­вят то­ва.

ПЕ­ТА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ ЧУВ­С­Т­ВАЙ!”

Та­зи заб­ра­на се от­на­ся или към соб­с­т­ве­ни­те чув­с­т­ва, или към фи­зи­чес­ки­те усе­ща­ния. Да си спом­ним въз­му­ще­ни­е­то на май­ка си: “Как мо­же да се стра­ху­ваш от пе­пе­ру­ди­те. Та те не ха­пят.” Най-чес­то под заб­ра­на се оказ­ват емо­ци­и­те на гняв и на страх. Но от та­зи заб­ра­на те не из­чез­ват, а се раз­п­рос­т­ра­ня­ват вър­ху мно­го още “не­заб­ра­не­ни” обек­ти. Вмес­то да приз­на­ем пред се­бе си за­що и на ко­го се сър­дим, ние се драз­ним на сво­и­те близ­ки и пос­то­ян­но се чув­с­т­ва­ме раз­д­раз­не­ни.

Въз­рас­т­ни­те, ко­и­то са об­ре­ме­не­ни с ди­рек­ти­ва­та за заб­ра­на на фи­зи­чес­ки­те усе­ща­ния, чес­то стра­дат от пси­хо­со­ма­тич­ни за­бо­ля­ва­ния - би­ло то алер­гия, яз­ва на сто­ма­ха или миг­ре­на.

ШЕС­ТА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА -  “НЕ ДОС­ТИ­ГАЙ УС­ПЕХ!”

Тя се пре­да­ва от ро­ди­те­ли­те в те­че­ние на “въз­пи­та­тел­ни­те” раз­го­во­ри за то­ва, че те са би­ли при­ну­де­ни мно­го да ра­бо­тят, да се ли­ша­ват от всич­ко, са­мо за да мо­же той да за­вър­ши об­ра­зо­ва­ни­е­то си. В ос­но­ва­та на те­зи нас­тав­ле­ния чес­то стои не­о­съз­на­та­та за­вист на ро­ди­те­ли­те към ус­пе­ха на тях­но­то де­те. Този, кой­то е по­лу­чил през дет­с­т­во­то си та­зи ди­рек­ти­ва, обик­но­ве­но е мно­го тру­до­лю­бив и ста­ра­те­лен. Но та­ки­ва хо­ра ка­то че ли в жи­во­та ги прес­лед­ва зла съд­ба. Ра­бо­та­та, в ко­я­то са вло­жи­ли мно­го си­ли, се про­ва­ля по не­за­ви­се­щи от тях при­чи­ни.

СЕД­МА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ БЪ­ДИ ЛИ­ДЕР!”

Във все­кид­нев­но­то об­щу­ва­не тя се пре­да­ва с фра­зи от ро­да на: “Не се из­ви­ся­вай! Бъ­ди ка­то дру­ги­те!” Ро­ди­те­ли­те, ко­ито от­п­ра­вят та­ка­ва ди­рек­ти­ва, обик­но­ве­но са мно­го обез­по­ко­е­ни от чув­с­т­во­то на за­вист, ко­е­то те пре­диз­вик­ват по тях­но мне­ние  у дру­ги­те хо­ра. Що се от­на­ся до тех­ни­те ве­че по­рас­на­ли де­ца, те по­жиз­не­но ос­та­ват под­чи­не­ни как­то в ра­бо­та­та, та­ка и у до­ма. И до­ри ако пос­тиг­нат ня­как­во по­ло­же­ние в об­щес­т­во­то, все ед­но не са в със­то­я­ние да по­е­мат от­го­вор­ност за се­бе си в ед­на или дру­га си­ту­а­ция.

ОС­МА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ  ПРИ­НАД­ЛЕ­ЖИ!”

Пре­да­ват я ро­ди­те­ли, ко­и­то са­ми имат проб­ле­ми в об­щу­ва­не­то и виж­да­т в де­те­то си “един­с­т­вен при­я­тел”. В об­щу­ва­не­то със своя “един­с­т­вен” те по вся­ка­къв на­чин под­чер­та­ват не­го­ва­та из­к­лю­чи­тел­ност, не­го­ва­та раз­лич­ност от ос­та­на­ли­те, при ко­е­то ви­на­ги в по­ло­жи­те­лен сми­съл. Съг­ла­се­те се, че мно­го от вас в дет­с­т­во­то си сте чу­ва­ли: “Ти не си ка­то дру­ги­те.”

ДЕ­ВЕ­ТА­ТА ДИ­РЕК­ТИ­ВА - “НЕ ПРА­ВИ!”

“Не пра­ви то­ва сам - опас­но е. Аз ще го нап­ра­вя вмес­то теб.” Но­се­щи­те в се­бе си вли­я­ни­е­то на то­ва нас­тав­ле­ние из­пит­ват мъ­чи­тел­ни труд­нос­ти в на­ча­ло­то на вся­ко но­во на­чи­на­ние, до­ри на доб­ре поз­на­то­то - би­ло то пи­са­не на ро­ман, под­го­тов­ка на сед­мич­ния ба­ланс или... пра­не на бе­льо. И имен­но на тях ни­ко­га не им дос­ти­гат 24 ча­са в де­но­но­щи­е­то.

ДЕСЕ­ТАТА­ ДИ­РЕК­ТИ­ВА -  “НЕ  БЪ­ДИ САМ СЕ­БЕ СИ!”

Тя се из­ра­зя­ва в два ос­нов­ни ва­ри­ан­та. Пър­ви­ят - в не­до­вол­с­т­во­то на ро­ди­те­ли­те от по­ла на де­те­то - ча­ка­ли са мом­че, а се е ро­ди­ло мо­ми­че. Вто­ри­ят ва­ри­ант се из­ра­зя­ва в из­каз­ва­ния от ро­да на: “Ста­рай се да при­ли­чаш на...”, “За­що при­я­те­лят ти мо­же, а ти не мо­жеш?”

Та­къв чо­век пос­то­ян­но е не­у­дов­лет­во­рен от се­бе си и жи­вее в със­то­я­ние на мъ­чи­те­лен вът­ре­шен кон­ф­ликт. То­ва во­ди до деп­ре­сии.

ЕДИ­НА­ДЕ­СЕ­ТАТА­ ДИ­РЕК­ТИ­ВА  -  “НЕ  СЕ ЧУВ­С­Т­ВАЙ ДОБ­РЕ!”

Ако ро­ди­те­ли­те са го­во­ри­ли в при­със­т­ви­е­то на де­те­то си: “Не­за­ви­си­мо че има­ше ви­со­ка тем­пе­ра­ту­ра, той оти­де на уч­или­ще и е из­ка­рал шес­ти­ца на кон­т­рол­но­то”, ка­то въз­рас­тен чо­век ве­че при не­го дейс­т­ва та­зи ди­рек­ти­ва. От ед­на стра­на, той смя­та, че бо­лест­та прив­ли­ча вни­ма­ни­е­то на всич­ки към не­го. От дру­га стра­на, в очак­ва­не ло­шо­то са­мо­чув­с­т­вие да по­ви­ши це­на­та на вся­ко не­го­во дейс­т­вие. Всич­ки поз­на­ват слу­жи­те­ли или ра­бот­ни­ци, ко­и­то на ра­бот­но­то си мяс­то неп­ре­къс­на­то се оп­лак­ват от гла­во­бо­лие, а ко­га­то им пред­ла­гат да си оти­дат у до­ма, упо­ри­то ос­та­ват да ра­бо­тят до­ри и след ра­бот­но вре­ме.
  
Как­во все пак да се пра­ви, ако те­зи про­тив­ни ме­ха­низ­ми пре­чат за са­мо­ре­а­ли­за­ци­я­та в жи­во­та? Да се опит­ва­те да про­ме­ни­те ро­ди­те­ли­те, да изяс­ни­те с тях то­ва, как са ви въз­пи­та­ва­ли през дет­с­т­во­то, е съв­сем без­пер­с­пек­тив­на ра­бо­та. Прос­то ре­ше­те, че от то­зи мо­мент имен­но на вас при­над­ле­жи пра­во­то да нап­ра­ви­те из­бор - да вър­ши­те или да не вър­ши­те как­во­то и да е.

При­дър­жа­не­то към ди­рек­ти­ва­та ви е по­мог­на­ло, ко­га­то сте би­ли ма­лък и за­ви­сим, да се прис­по­со­би­те към изис­к­ва­ни­я­та на въз­рас­т­ни­те и сво­бод­ни­те хо­ра, ко­и­то, без да ис­кат ва­ше­то съг­ла­сие, са ре­ша­ва­ли вмес­то вас, из­пол­з­вай­ки бе­зус­лов­на­та ви лю­бов. Но се­га по­ло­же­ни­е­то се е про­ме­ни­ло.

Въз­рас­т­ни­ят сте вие. Помислете!...

Горещи

Коментирай