Ива Захариева: Мама вярваше, че ракът е лечим - 13 години се бори!
Изпуснаха болестта й, защото 4 месеца нямаше никакво лечение
Ива Захариева е дъщеря на незабравимата Теодора Захариева - първата онкологично болна пациентка, успяла да осъди държавата за забавени лекарства. След тригодишна съдебна битка родената в Панагюрище Теодора накара Министерството на здравеопазването да й изплати 100 000 лв. заради прекъснато лечение и даде кураж на много други пациенти да отстояват правото си на достоен живот. През 2009-а с група съмишленици тя създаде Център за защита на правата в здравеопазването. Написа и издаде биографичния си роман „Аз бях болна... и се излекувах”. Теодора си отиде от този свят на 7 януари 2012 г. преди да навърши 46 години. Ето какво разказа за живота и борбата й нейната дъщеря Ива. Открихме я на медицински семинар, организиран от Федерация "Български пациентски форум".
- Ива, какво ви свързва с Федерация "Български пациентски форум"?
- Покрай майка ми съм навътре в нещата с борбата на пациентите.
- Какво помогна на майка ви да бъде толкова смела и борбена?
- Много неща. Тя вярваше, че може да промени нещата, че може да научи и другите да го правят. Винаги ми е казвала, че аз съм й давала сили и че в моите очи е виждала подкрепа. Тя четеше и книги, медитираше и т.н. Най-важното е, че успя сама себе си да убеди, че ракът не е нещо, от което можеш да умреш. Тя приемаше рака като пневмония. Казваше: „Аз ще оздравея, няма да позволя да умра, ракът е лечим.”
Проблемът при нея дойде, когато й направиха операцията на едната гърда. Тогава й казаха, че няма лекарства и после ракът отиде в другата гърда. Около три-четири месеца нямаше абсолютно никакво лечение. Тогава нещата станаха много сериозни. Това беше през 2003 г. Дълъг период от време нямаше лекарства за онкоболните. Разбра се, че просто не са провеждани търгове. Цялото министерство носи вина. Майка ми осъди министерството, което беше прецедент. Тогава започнаха да се завеждат много дела и нещата се подобриха. За съжаление повечето жени не дочакаха да чуят решението на съда.
- Как преживахте тежката диагноза на майка ви и изпитанията, през които тя премина?
- Когато за първи път й откриха рака, бях малка – на 7 години. Какво ли разбира едно дете на 7 години! Единственият въпрос, който ясно си спомням, че съм задала, е дали ще умре. Тя прецени за необходимо да седне да ми обясни какво е заболяването, какво ще се случва. Не е скрила по никакъв начин нищо от мен. Обясни, че мама е болна и трябва да я оперират, че няма да я има известно време. Обаче всичко ще е наред. Че ще взима едни хапчета след операцията, от които ще й опада косата. Но това не бива да ме притеснява, защото на нея пак ще й порасне коса и тя пак ще бъде хубава. Много харесваше моята дълга до кръста коса и обясняваше, че след като й опадне косата, ще й порасне друга, като моята – дълга и права, с моя цвят, ще си приличаме и двете ще бъдем като кукли.
Така по нейния си начин мама съумя хем да ми каже истината, хем да не съм стресирана и да не се повлиявам зле от мисълта, че тя е болна, че може да остана без майка. Как съм го преживяла, не знам. Но
никога не съм вярвала, че тя ще си отиде от болестта,
и до последно не вярвах. Мислех си, че ще премине и ще навлезе в ремисия, както всички други пъти. За съжаление не стана така.
- Колко години майка ви се бори с болестта?
- Точно 13 години.
- Теодора Захариева беше публична личност и нейната борба беше и за други пациенти. Одобрявахте ли нейната позиция?
- Одобрявах я, защото нейната борба беше каузата в живота й. Не го правеше, защото може да спечели нещо от това. Тя се чувстваше добре, когато помагаше на хората. Защото самата тя знаеше какво значи за един онкологично болен да няма лекарства. И когато е имало проблеми с онколекарствата, за нея винаги е имало медикаменти, за да й затворят един вид устата. Но тя казваше: „Не може да има за мен, а за другите да няма.” Ако в деня, в който тя трябва да направи вливка, за другите жени няма лекарство, тя отказваше вливането. Тя просто прие това за каузата на живота си.
- Като сравнявате времето, в което тя се бори, в което имаше сериозна криза в лечението на онкоболните, и сега, какво се е променило?
- Нещата са в някаква степен много по-добре, откакто тя надигна глава и прояви смелостта да се опълчи срещу цялата държава. Все пак се създадоха норми, които хората в министерството решиха да спазват. Но все още не е това, което трябва да бъде. Зная, че и в момента има проблеми с лекарствата, и не само за онкоболните. Така им се отнема правото на живот. Има болни, които си плащат лечението, защото лекарствата им не са включени в Наредба №34. Има още какво да се желае и ние се борим за това. Като цяло имам чувството, че в МЗ нищо не правят за здравеопазването. Не може да си позволиш да кажеш: „Тази седмица не можахме да направим търга за лекарствата.
Ама, какво пречи – ще го направим след един месец или два.” Да, ама за този месец ти обричаш хората на смърт. Специално за жените, които са болни от рак на гърдата и им се прилага скъпоструващо лечение, едномесечното прекъсване при тях означава лечението да започне от самото начало. Няма значение дали си правил вливания един месец, една година или девет години. Прекъснеш ли за един месец, ти започваш от нулата. И това нещо може да те убие.
Не можем да бъдем такава държава. Все пак
институциите трябва да работят за хората, а не против тях
Как ще очакват държавата да процъфти, когато обричат хората на смърт. Ще се окаже един ден, че няма кой да работи в тази държава. Никой не иска да остане вече тук.
- Споменахте на семинара за фрапантен случай, при който лекар съобщава диагноза изключително грубо. Какво имахте предвид?
- Не можеш да кажеш на един човек: „Не знам какво ще правиш. Имаш толкова разсейки на тумора, че светиш като крушка!” И после да излезеш от кабинета и пациентът дори не знае дали ще се върнеш, дали трябва да те чака, дали да отиде при някой друг.
Докторите трябва да бъдат на първо място хора. Не казвам, че трябва да съпреживяват съдбата на всеки един, но не бива да унищожават психиката на един човек, преди той да е разбрал какво му има. Един доктор няма моралното право да си позволява наглостта да се отнася с пренебрежение към човек с тежка диагноза и да му отнема надеждата.
Ще ви дам и положителния пример – проф. Тимчева, която беше лекуващ лекар на моята майка. Тя не би си позволила да каже и една дума от изречението, което ви цитирах. Проф. Тимчева винаги е намирала правилния начин да обясни нещата на майка ми и да не я остави да потъне в тъмнината на отчаянието. Тя казваше: Ти имаш това заболяване, но ние ще приложим това и това лечение, започваме от утре, за да постигнем тези резултати, за да си здрава един ден. Това трябва да се казва, а не: „Светиш като крушка – не знам какво ще правиш!” Че така обричаш този човек на смърт, преди да е опитал да се пребори за живота си.
На доктор, който е работил 30 години в тази система и е свикнал да казва нещата по този начин, е невъзможно да му промениш начина на мислене и начина, по който говори. Това нещо трябва да се хване в зародиш, още докато младите студенти учат медицина. На тях трябва да им се обяснява, че насреща не стоят безмозъчни същества, направени от ламарина, които могат да понесат всичко. А че това са хора, на които им предстои да научат нещо много лошо, много тежко, което не се знае дали ще могат да преживеят. Има хора, които отказват да си причинят всички тези страдания при лечението, страничните ефекти. Те просто лягат и се оставят да умрат.
Мара КАЛЧЕВА
- Ива, какво ви свързва с Федерация "Български пациентски форум"?
- Покрай майка ми съм навътре в нещата с борбата на пациентите.
- Какво помогна на майка ви да бъде толкова смела и борбена?
- Много неща. Тя вярваше, че може да промени нещата, че може да научи и другите да го правят. Винаги ми е казвала, че аз съм й давала сили и че в моите очи е виждала подкрепа. Тя четеше и книги, медитираше и т.н. Най-важното е, че успя сама себе си да убеди, че ракът не е нещо, от което можеш да умреш. Тя приемаше рака като пневмония. Казваше: „Аз ще оздравея, няма да позволя да умра, ракът е лечим.”
Проблемът при нея дойде, когато й направиха операцията на едната гърда. Тогава й казаха, че няма лекарства и после ракът отиде в другата гърда. Около три-четири месеца нямаше абсолютно никакво лечение. Тогава нещата станаха много сериозни. Това беше през 2003 г. Дълъг период от време нямаше лекарства за онкоболните. Разбра се, че просто не са провеждани търгове. Цялото министерство носи вина. Майка ми осъди министерството, което беше прецедент. Тогава започнаха да се завеждат много дела и нещата се подобриха. За съжаление повечето жени не дочакаха да чуят решението на съда.
- Как преживахте тежката диагноза на майка ви и изпитанията, през които тя премина?
- Когато за първи път й откриха рака, бях малка – на 7 години. Какво ли разбира едно дете на 7 години! Единственият въпрос, който ясно си спомням, че съм задала, е дали ще умре. Тя прецени за необходимо да седне да ми обясни какво е заболяването, какво ще се случва. Не е скрила по никакъв начин нищо от мен. Обясни, че мама е болна и трябва да я оперират, че няма да я има известно време. Обаче всичко ще е наред. Че ще взима едни хапчета след операцията, от които ще й опада косата. Но това не бива да ме притеснява, защото на нея пак ще й порасне коса и тя пак ще бъде хубава. Много харесваше моята дълга до кръста коса и обясняваше, че след като й опадне косата, ще й порасне друга, като моята – дълга и права, с моя цвят, ще си приличаме и двете ще бъдем като кукли.
Така по нейния си начин мама съумя хем да ми каже истината, хем да не съм стресирана и да не се повлиявам зле от мисълта, че тя е болна, че може да остана без майка. Как съм го преживяла, не знам. Но
никога не съм вярвала, че тя ще си отиде от болестта,
и до последно не вярвах. Мислех си, че ще премине и ще навлезе в ремисия, както всички други пъти. За съжаление не стана така.
- Колко години майка ви се бори с болестта?
- Точно 13 години.
- Теодора Захариева беше публична личност и нейната борба беше и за други пациенти. Одобрявахте ли нейната позиция?
- Одобрявах я, защото нейната борба беше каузата в живота й. Не го правеше, защото може да спечели нещо от това. Тя се чувстваше добре, когато помагаше на хората. Защото самата тя знаеше какво значи за един онкологично болен да няма лекарства. И когато е имало проблеми с онколекарствата, за нея винаги е имало медикаменти, за да й затворят един вид устата. Но тя казваше: „Не може да има за мен, а за другите да няма.” Ако в деня, в който тя трябва да направи вливка, за другите жени няма лекарство, тя отказваше вливането. Тя просто прие това за каузата на живота си.
- Като сравнявате времето, в което тя се бори, в което имаше сериозна криза в лечението на онкоболните, и сега, какво се е променило?
- Нещата са в някаква степен много по-добре, откакто тя надигна глава и прояви смелостта да се опълчи срещу цялата държава. Все пак се създадоха норми, които хората в министерството решиха да спазват. Но все още не е това, което трябва да бъде. Зная, че и в момента има проблеми с лекарствата, и не само за онкоболните. Така им се отнема правото на живот. Има болни, които си плащат лечението, защото лекарствата им не са включени в Наредба №34. Има още какво да се желае и ние се борим за това. Като цяло имам чувството, че в МЗ нищо не правят за здравеопазването. Не може да си позволиш да кажеш: „Тази седмица не можахме да направим търга за лекарствата.
Ама, какво пречи – ще го направим след един месец или два.” Да, ама за този месец ти обричаш хората на смърт. Специално за жените, които са болни от рак на гърдата и им се прилага скъпоструващо лечение, едномесечното прекъсване при тях означава лечението да започне от самото начало. Няма значение дали си правил вливания един месец, една година или девет години. Прекъснеш ли за един месец, ти започваш от нулата. И това нещо може да те убие.
Не можем да бъдем такава държава. Все пак
институциите трябва да работят за хората, а не против тях
Как ще очакват държавата да процъфти, когато обричат хората на смърт. Ще се окаже един ден, че няма кой да работи в тази държава. Никой не иска да остане вече тук.
- Споменахте на семинара за фрапантен случай, при който лекар съобщава диагноза изключително грубо. Какво имахте предвид?
- Не можеш да кажеш на един човек: „Не знам какво ще правиш. Имаш толкова разсейки на тумора, че светиш като крушка!” И после да излезеш от кабинета и пациентът дори не знае дали ще се върнеш, дали трябва да те чака, дали да отиде при някой друг.
Докторите трябва да бъдат на първо място хора. Не казвам, че трябва да съпреживяват съдбата на всеки един, но не бива да унищожават психиката на един човек, преди той да е разбрал какво му има. Един доктор няма моралното право да си позволява наглостта да се отнася с пренебрежение към човек с тежка диагноза и да му отнема надеждата.
Ще ви дам и положителния пример – проф. Тимчева, която беше лекуващ лекар на моята майка. Тя не би си позволила да каже и една дума от изречението, което ви цитирах. Проф. Тимчева винаги е намирала правилния начин да обясни нещата на майка ми и да не я остави да потъне в тъмнината на отчаянието. Тя казваше: Ти имаш това заболяване, но ние ще приложим това и това лечение, започваме от утре, за да постигнем тези резултати, за да си здрава един ден. Това трябва да се казва, а не: „Светиш като крушка – не знам какво ще правиш!” Че така обричаш този човек на смърт, преди да е опитал да се пребори за живота си.
На доктор, който е работил 30 години в тази система и е свикнал да казва нещата по този начин, е невъзможно да му промениш начина на мислене и начина, по който говори. Това нещо трябва да се хване в зародиш, още докато младите студенти учат медицина. На тях трябва да им се обяснява, че насреща не стоят безмозъчни същества, направени от ламарина, които могат да понесат всичко. А че това са хора, на които им предстои да научат нещо много лошо, много тежко, което не се знае дали ще могат да преживеят. Има хора, които отказват да си причинят всички тези страдания при лечението, страничните ефекти. Те просто лягат и се оставят да умрат.
Мара КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
Коментари