Милена Димитрова: Мислехме, че брат ми има цирей зад ухото - оказа се рак!

„Помогнете ми да спася брат си. Преди 6 месеца му откриха рак на слюнчестата жлеза, но българските лекари не могат да разберат как, защо и къде е източникът на коварната болест. Помогнете ми да събера средства, да открия клиника, където ще излекуват брат ми Пламен Ангелов Неделков, който е само на 34 години. Има и сметка, в която приятели, познати и непознати събират пари, за да спасят брат ми. Моля ви, нека да види как расте 6-годишната му дъщеричка”, през сълзи сподели болката и надеждата си Милена Димитрова, чийто брат Пламен е с неизяснена диагноза и неадекватно лечение.

- Милена, какво се случва с брат ви, споделихте, че има сериозен здравословен проблем?
- Пламен работеше в едно заведение по морето във Варна като охрана. По едно време започна да се оплаква от подуване от едната страна на главата, зад ухото. Стана като огромна буца. Много ми приличаше на цирей, кожата беше огъната, но не течеше гной. До последно мислехме, даже и него убеждавахме, че това е цирей и да не мисли лоши неща. Но Пламен явно си е усещал, че нещо не е наред, че тази подутина няма място там, зад ухото му.

- Кога и къде отиде на лекар?
- Преди шест месеца отидоха в болница „Св. Анна” в София. Там му направиха биопсия, като излезе резултатът, казаха, че е рак на слюнчестата жлеза. Светът се срина пред краката ни и животът ни се завъртя в омагьосан кръг – направо е ходене по мъките, от една в друга болница, от един лекар при друг специалист. Първо ни пратиха в онкологията, да го регистрират и да започнат терапия. Там отново му правиха изследвания, биопсия, скенер, оттам бяхме и в „Токуда” – пак изследвания.

И за всичко това плащахме от джоба си –

защото такива изследвания, пък и в частна болница, не се поемат от Здравната каса. Никой и досега не знае къде се намира основният тумор – от главата ли, от жлезите ли, от синусите ли, от някъде другаде ли, всеки лекар си правеше свое предположение. А брат ми с всеки изминал ден се влошаваше. Поне бяха единодушни, че няма метастази, ако това въобще можеше да ни успокои.

- А подутината растеше ли?
- Мястото стана като лоша рана, с много неприятна миризма. Правеха му превръзки, но подутината растеше и се разтваряше… През това време започнаха да му правят лъче- и химиотерапия – няколко сеанса изкара. И великите ни доктори в нашата изтормозена държава, вместо да попитат Пламен как се чувства, те да преценят какво е състоянието му, попитали съпругата му, която им казала, че няма и не вижда подобрение. И спряха химиотерапията…

- С какво се лекува в момента?
- Спряха и лъчетерапията – решиха, че не помага. В момента е на много силни обезболяващи медикаменти, подутината тече, въпреки че се правят промивки и превръзки.

- Това образувание може ли да се оперира?
- Никой лекар не говори за операция –

те не могат да открият къде е огнището, къде е първичният тумор

Само това зад ухото ли е туморът, или има нещо друго някъде из тялото на брат ми – отговор отникъде не идва, всеки вдига рамене. Пратиха ни в една болница да спрат кръвотока към подутината. Запуши ангеологът там веничките, но само от долната част, от горната продължава да се подхранва. Пламен едва изтрая тази интервенция, имаше много силни болки. Той ми обясни, че са вкарали в крака му нещо като малка стоманена нишка, преминала е през цялото му тяло, за да стигне до мястото на подутината зад ухото – през венички, кръвоносни съдчета, все болки.

- Как се чувства в момента Пламен?
- Вече не броя скенерите, през които мина – само при последния докторът изказа съмнение, че има разсейки в мозъка, другите нищо не откриха. Вече не знам на кой как да вярвам! Започна да губи ориентация, казва, че дясната си страна нито я чувства, нито вижда с окото. За много кратко време рязко се влоши и това много ме плаши. За няколко седмици, както се държеше, беше на крака, имаше някаква надежда, че всичко ще се оправи, брат ми тотално се срина и психически.

Сега не може да се движи

не става от леглото, краката го болят. Казва, че изпитва много силни болки в главата, като че мозъкът му ще се пръсне, нищо не вижда – вероятно туморът е засегнал очните нерви. Надявам се на някакво чудо – поне да разберат кое какво е и да започнат адекватно да го лекуват.

- Като си говорите, какво споделя брат ви?
- Ужасни неща… Споделя, че се вижда как си отива от този свят, как умира, как дъщеричката му и жена му стоят до урната му, облечени в черно. Усещал, че са му малко дните… На снаха ми казал да не се страхува и да не се притеснява – че ще се намери кой да им помага в живота занапред. Ей такива страшни неща ми казва! Много е млад, за да ги мисли тези неща, но това е реалността. Направо в „прекрасен” свят живеем – напрежение, нерви, безпаричие, работим на по няколко места, за да имаме хляб у дома и пари за лечението на брат ми. Никой обаче у нас това не го интересува…

- Споменахте, че всичките изследвания сте ги платили…
- За скенерите, за биопсиите – за всичко. Майка ни ходи с брат ми по болниците,

продаде къщата във Велико Търново, за да има пари да плаща

да покрива разходите. 2000 лв. му искат за петскенера, макар че е регистриран като онкоболен. Мама е пенсионерка, но работи в нотариалната кантора като хигиенистка, отделно се грижи за възрастна жена, за да може да си помага – иначе получава 200 лв. пенсия. Много е притеснена за брат ми, семейството му е без всякакви доходи, сега и брат ми не може да работи.

- Страхувате ли се за живота на Пламен?
- Да, страхувам се за живота му. Затова сега се опитваме да съберем пари, за да го заведем в клиника в чужбина, вероятно в Турция, поне да знаем точната диагноза и там лекарите да го излекуват. В това ми е надеждата… Отчаяна съм, защото българските лекари не могат да му помогнат. Много хора във Фейсбук ми изпратиха адреси на болници, сега превеждаме документите, за да ги изпратим.

Не само Пламен, но и много други болни хора, също и деца, са отписани от докторите ни, от държавата ни. Все се питам – защо?! Нима нямаме лекари, или болници, защо трябва да постъпват така с болните?! Грозно и унижаващо е да търсим помощ от обеднелите българи – защото, повярвайте ми, само такива хора ни помагат. В България може да се лекуват пациентите за по-малко пари, отколкото ни взимат по клиниките в чужбина. Нямам сили да се боря за живота на брат ми – ежедневно и аз си мисля, че краят може да дойде всеки момент… Нищо не искам за себе си – само той и децата да са живи и здрави!


Люба МОМЧИЛОВА