Нелекуваната рана води до много сериозни усложнения

Всичко започна съвсем безобидно. Преди малко повече от две години се ударих на желязната дръжка на вратата от дясната страна, отгоре на гърдите. Изпитвах болка известно време, но не обърнах внимание – помислих, че натъртеното и синината ще минат с времето. Около половин година след това обаче на мястото, малко изненадващо за мен, се появи малка рана с диаметър около сантиметър и половина, от която изтичаше течност с малко гной. Отново не положих грижи за лекуването й, очаквайки, че ще зарасне сама след време. Дори си помислих, че така е станало по-добре, защото ще излезе натрупаната течност. За съжаление постепенно, около година след появата на раната, тя започна да се разширява. Сега е с големината на дланта на ръката ми. Стремя се да я почиствам от гнойната течност, но е болезнено. Дори и областта около раната е чувствителна на допир. Очевидно, раната се е превърнала в „трудно зарастваща”. Не приех да я лекуват с облъчване, защото считам, че това ще има опасни последици за здравето ми. От друга страна, хирургичното решение също е невъзможно, заради ниското количество на бели кръвни телца в организма ми. Опитах да използвам някои мехлеми, предложени от местни лечители, но няма никаква положителна промяна – може би не съм попаднал на правилния човек. Ще ви бъда благодарен, ако получа съвет за лечение, включително чрез читателите на вестника. 

---

Помолихме за отговор проф. д-р Владислав Христов, който е началник на Втора хирургична клиника в „Пирогов”. Завършил е медицина в Медицинския университет в София през 1982 г. От 1982 г. до 1985 г. е ординатор в хирургичното отделение на районната болница в град Ихтиман. От 1986 г. става ординатор в IV хирургична клиника към „Секция по спешна хирургия” на „Пирогов”. От 1989 г. след конкурс е избран за асистент и последователно повишен до главен асистент през 1993 г. От 2002 г. е началник на II хирургична клиника към „Секция по спешна хирургия” на „Пирогов”. Председател е на Българската асоциация за лечение на раните. 

- Проф. Христов, кои рани се считат за трудно зарастващи?
- За трудно заздравяващи се считат раните, които не се затварят след четвъртата седмица от появата им. Хроничните и острите рани са сериозен проблем у нас. Българите, които се сблъскват с този проблем, са около 100 000 годишно. Това обаче са ориентировъчни данни, тъй като никой не води официална статистика.

- Вследствие на кои заболявания най-често се появяват трудно зарастващи рани?
- Най-често са при залежали се хора, пациенти с диабет, с инсулти, с нарушено кръвоснабдяване на крайниците. След оперативни намеси и битови травми също могат да се появят такива рани.

- Какви са съвременните методи, които прилагате при лечението на трудно зарастващите рани?
- Трудно зарастващите рани никъде вече не се третират с марли и йод. Прилага се съвременно лечение с нови превръзки. Те са най-различни по вид: сребърни, с мед. Технологиите на индустрията по отношение на превръзките се развива много бързо и те навлизат в практиката. При новите методи резултатите са много по-добри. В общия случай раните оздравяват по-бързо. Освен това не се налага непрекъснато и всекидневно обслужване. Те издържат 3-4 дни, което спестява разходи, грижи и труд. Резултатите наистина са доста по-добри, отколкото при класическите методи, познати от преди 50-60 години. Новите превръзки ги има вече и на българския пазар.

Съществуват и съвременни технологии, 

като вакуумната аспирация, например. Въобще развитието в България на тази лечебна насока е все още хаотично. Успокоителното все пак е, че навлизат и нови неща на нашия пазар. Досега всяка фирма обучаваше свои представители, но нямаше нито схема, нито протокол за лечение. Стремежът на Асоциацията за лечение на рани е именно да се сложи ред в това отношение.

- Какво е специфичното при тези нови превръзки, които препоръчвате за лечение на трудно зарастващите рани?
- Новите превръзки са много специфични. Например, сребърните, предлагани от различни фирми, се разминават по някои детайли, които обаче са определящи в оздравителния процес. Има специфичност, която трябва да бъде преценена от специалист. И затова нуждата от обучение на лекари и медицински сестри става все по-голяма, но принципно, а не фирмено или рекламно. Това е единственият начин да имаме все повече квалифицирани кадри в тази насока. Основният проблем в нашата страна сега е именно този. За щастие интересът към обучителените модули, които провеждаме, нараства. В Европа предимно дерматолозите са водещи. Ние сме хирурзи, но се захванахме с идеята, защото и нашата работа е свързана с въпросната проблематика. Хирурзите преди всичко оперират, но им се налага да се справят и с усложненията от оперативната намеса - острите рани. Ендокринолозите 

се борят с усложненията на диабета, 

съдовите хирурзи - с тези на хроничната артериална недостатъчност, на техните операции. Последните изброени са т.нар. хронични рани.

Острите рани са тези, които са предизвикани от самия човек. Те може да възникнат при оперативна дейност или от битови травми, от които се инфектира раната или не е лекувана правилно. Към хроничните спадат и декубиталните рани, т.е. когато човек се залежи. Това също е голям проблем. Настъпват при различни състояния, за които е характерно това, че хората не могат да се движат. Ако раната не се лекува или се подходи със старите методи, мъката за пациента е огромна. Може да се стигне и до по-сериозни усложнения.

- Какви усложнения?
- Това е инфекцията, отпадането на възможността на човек да се обслужва, да се движи, което в крайна сметка води до лош край. Хроничните, трудно зарастващи рани са сериозен проблем, засягащ около 2% от населението в световен мащаб.

- Докъде може да се стигне, ако раната не се лекува по подходящ начин?
- До огромни рани, които костват живота на болния. В крайна сметка, ако не се взимат мерки, те могат да станат животозастрашаващи.



Милена ВАСИЛЕВА