Епидемичната обстановка, в която живеем от почти три месеца, наложи да спазваме разстояние от 1,5 - 2 метра помежду си. Отразява ли ни се това и как?
Темата за хората и пространството поставя културният антрополог Едуард Т. Хол през 1963 г. Той изследва как хората използват пространството в междуличностната комуникация и въвежда понятието “проксемика”, като използва латинската дума “проксема”, която означава “близост”.
Хол представя пространството около нас в четири зони, които определя като интимна, лична, социална и публична. Авторът разказва, че нашето интимно пространство има периметър от 15 до 50 см. Него пазим за себе си и за онези, с които споделяме тялото си.
Това е пространството за прегръдки, целувки и шепот. Тук допускаме най-близките си - деца, партньор, родители и скъпи приятели. Това е пространство, което ревностно пазим, защото в него общуваме със себе си и с онези, които обичаме.
Досещате се какво изпитваме, ако живеем в голям град и ни се налага често да бъдем в претъпкан автобус, метровлак, улици с интензивно движение на пешеходци. Постоянното присъствие на непознати хора в интимното ни пространство ни носи дискомфорт, раздразнение, тревожност, дори може да го приемем като нахлуване, нападение, натиск, заради което да проявим агресия.
Кризата като възможност за развитие
Следващият периметър от 50 см до 125 см, Хол определя като лично пространство. В него допускаме близки приятели, членове на семейството, роднини, хора, които са ни приятни, както и такива, към които проявяваме интерес и искаме да опознаем. Тук взаимодействаме чрез докосване, ръкостискане, подаване на предмети, доверителен разговор, но не осъществяваме интимен физически контакт.
Третата зона, тази от 1,25 м до 3,6 м, се определя като социална и в нея общуваме и взаимодействаме с колеги, делови партньори или непознати. Това е зоната на любезното социално-приемливо поведение.
Последната зона, тази с дистанция над 3,6 м, е за лекторите, публичните говорители и политиците и се нарича публична.
В контекста на тези факти, нека поразсъждаваме върху въпроса: “Какво е за нас личното пространство?”. Възможност за уединение, покой, почивка, търсене на отговори, вземане на решения. Увереност, че “има място за мен на този свят”, неприкосновеност, защита.
А сега да помислим: “Какво ни дава дистанцията?”. Дава ни нужното лично пространство. Дава ни време и място за себе си. Отдалечава ни от мислите, грижите, тревогите, въпросите, радостта и щастието на другите. Редуцира нежеланото общуване.
Дава ни възможност да се свържем със собствените си преживявания, да обърнем внимание на най-важните за нас хора и да държим на разстояние тези, с които нямаме или не искаме да имаме близки отношения. Помага ни да преустановим връзките без съдържание. Дава ни възможност да открием кой/и са истински важните за нас хора, с които искаме да създадем близост.
А как реагираме на условието да не се струпваме на едно място?
Може би това е едно от трудните за изпълнения изисквания. Когато човек е подложен на стрес, когато няма предвидима перспектива за настоящето и бъдещето, тогава инстинктът му за съхранение го води при групата, в която търси принадлежност и сливане, за да оцелее.
Темата за дистанцията отново навежда мислите ми в посока, в която те често отиваха в дните преди карантината - за нуждата и зачитането на личното пространство, за уважението и поведението ни в общуването, за това да не нахлуваме в света и чувствата на другия “с кални ботуши”.
В “предишния ни начин на живот” често бях участник в срещи, в които липсваше изслушването и чуването, имаше прояви на незаинтересованост, смесваше се лично с професионално, имаше безцелно говорене, дори такова, което показваше липса на предварителна подготовка по темата на срещата, демонстрация на “бързам, имам други ангажименти” или други прояви на важност. След което естествено следва нахлуване в личното пространство в извън работно време, защото екипната задача трябва да се свърши.
Питам се дали сега, когато ще трябва да създаваме безопасни условия за срещи, общуване и взаимодействие, ще постъпваме отново по същия начин? Дали сега, когато трябва да изчакваме на дълги опашки, ще си позволим да пилеем времето си, без стратегия и планиране?
Питам се ще се научим ли да използваме с полза за себе си ограниченото време на живота ни? Чудя се ще преосмислим ли кои и какви хора ще оставим в пространството на живота си? Питам се ще пренаредим ли приоритетите си?
Надявам се да сме открили границите си
Надявам се да е дошло времето да ценим другия. Надявам се да сме открили взаимоотношенията, в които искаме да инвестираме време, любов, мисъл.
Ще споделя с вас личните си преживявания и открития, до които достигнах в условията на социалната дистанция. Обичайно моят работен ден се състои от шест срещи с деца и две-три с възрастни. В края на работния ден систематизирам работата си и очертавам предстоящите посоки. После правя всичко възможно да се откъсна от шума и бърборенето на света, за да се отпусна, да възстановя силите си и да се свържа със своите мисли, чувства и преживявания.
Моето лично пространство е изключително важно за мен и се грижа да го пазя “чисто”, тъй като работя с болката, страховете, тревогите, притесненията, хаоса и объркаността на клиентите си. За да мога да съм полезна, за да съм в състояние да чуя историята на другия, за да мога да я отделя от тази на останалите, за да мога да съхраня и отдиференцирам личните си преживявания, аз трябва да внимавам и да пазя своето интимно и лично пространство.
В дните на карантина и онлайн работа, разбрах колко усилия ежедневно ми струва това. И си дадох сметка колко е важна почивката, разстоянието и отделянето от другите, за да мога после да се погрижа по най-добрия начин за тях и себе си. Често ме питат как общувам с близките, с приятелите, със семейството си. Ще бъда честна и ще кажа, че такива като мен са трудни за обичане и съжителство. Защото след работния ден имат нужда от време за себе си.
Партньорът ми трябва да прояви разбиране,
толерантност и търпение, за да изчистя насъбраното, да поема от своето, за да има какво да му дам. Лесно би било, ако и той има същите нужди. Но ако няма?
Когато консултирам двойка, в която единия има нужда от повече пространство, казвам на двамата партньори, че тази негова нужда трябва да се зачете, защото ако това не се случи, той ще си тръгне. Пространството е важно. Така, както огънят има нужда от въздух, за да гори, така и хората имат нужда от лично пространство, време за себе си и собствена територия, за да могат да създадат и развиват пълноценни връзки.
Темата за дистанцията при децата стои по друг начин. Децата имат нужда от взаимодействие с деца, за да развият своите социални умения - запознаване, общуване, създаване на приятелска връзка, споделяне на преживявания и играчки, умения за разрешаване на конфликти.
Децата имат нужда от други деца, за да играят и в играта да опознават света, взаимоотношенията, емоционалните си преживявания. Децата имат нужда от общуване и игра, защото тези дейности водят до развитие на когнициите - памет, мислене, внимание. Когато децата са лишени от взаимодействието с връстници, това може да повлияе на способността им да преценяват социалните ситуации, в които се намират, което ще им даде преживяване за неизвестност, страх и несигурност.
Когато детето не може да учи от взаимодействието с други деца, дори да знае богато количество информация в областта на различни науки, в живота си е много вероятно да влезе в ролята на “странния професор” - да знае много, но да не знае как да общува и да се свързва с другите, да не може да показва чувствата си, да не е в състояние да създаде връзка, да я развие и задълбочи.
Как да разрешим ситуацията с дистанцията?
Няма универсален отговор. Разбира се, аз ще ви насърча да потърсите психологическа консултация, в която да изследвате вашите причини за дискомфорта, който преживявате, и в която да откриете решението за себе си.
Борянка БОРИСОВА, психолог, системен фамилен и брачен консултант
