“Самотна съм. Сама съм. От години не мога да създам връзка. Не срещам мъж, който да ми харесва и да ми е интересен. Ако срещна и харесам някого, той или се държи дистанцирано с мен, или ту изчезва, ту се появява, или има по-важна работа от нашите срещи.
После се оказва, че има някаква връзка, която нито иска да приключи, нито има желание да остане само в нея. След известно време ми казва, че много ми се радва и възхищава, но предпочита да не се обвързваме.
А пък, ако срещна свободен мъж, той ми казва, че любовта ми го задушава, че чувства, че съм се вкопчила в него и ме напуска. Как да се справя с това?”.
Години наред чета по темата, слушам разказите на жените, изследвам личната им история и заедно с тях търся причините и “решението”...
Търсила съм вярванията, които носят тези жени, питала съм се как звучат. Защо работя в тази посока? Защото вярванията имат толкова силна енергия, че се превръщат в сценария, по който човек подрежда живота си. Представете си например какво е въздействието на вярването: “За мен няма любов!”. Досещате се, нали?
След вярванията идва ред на защитите. Това са стратегиите, които сме си изработили, за да се предпазим от болката.
После насочвам вниманието си към “танца”, който може да се назове така: “Отхвърлят ме, защото се държа недоверчиво, отбранително, агресивно или съм недоверчива, отбранителна, агресивна, защото ме отхвърлят?”.
Следващата област, към която насочвам погледа си, са отношенията с майката. Тук чувам доста рационализации: “Разбира се, че уважавам, почитам и обичам своята майка. Грижа се за нея. Оценявам, че тя ми е дала живот. Простила съм й всичко”.
“Простила съм й всичко!”
Когато чуя това или подобно отношение, се питам: Какво означава това?! За какво жената е сърдита на майка си, за какво й се гневи?
Обичайно откривам, че някога, когато тази жена е била малко момиче, се е случило нещо, което тя е интерпретирала като отхвърляне от страна на майката.
Ще илюстрирам това, за което говоря: тръгнало е малкото момиче с протегнати ръце към мама, но в този момент тя не е откликнала на порива му. Възможно е малкото момиче да е преживяло това няколко пъти.
Мечтите изискват смелост и желание за живот
Тук искам да направя важно уточнение - детето е интерпретирало ситуацията като отхвърляне. Възможно е в реалната ситуация в живота му изобщо да не е ставало въпрос за отхвърляне, а за това в този момент майката да е преживявала трудности в личен план, например да е загубила някого, да е мислела как да се осигурят повече средства за по-добър живот на семейството, възможно е да е била болна и т.н., и да не е могла емпатийно да отговори на детето си.
Какво се случва с момичето обаче?
То “потъва” в преживяванията си (ужас, страх, объркване, мъка и т.н.) и създава негативни мисли като например, че за него няма любов, че тя за него е свършила.
От преживяванията и мислите следва преживяването за заплаха за сигурността и за живота му, и то започва да си измисля стратегии за оцеляване, за справяне, за самопомагане и самоизмъкване от животозастрашаващата ситуация.
Пропуснах да кажа, че момичето изпитва и гняв към майка си, и й се разсърдва, и/или се обижда за дълго. То се чувства уязвено, отблъснато, отхвърлено и тази болка е толкова силна, че то не се престрашава никога повече да тръгне с протегнати ръце към майка си, да помоли за любов.
Нещо повече - то се затваря за тази любов. И не пожелава повече да иска да я получи. Расте и развива почти съвършени стратегии за справяне и успех. Става автономна, независима жена, дисциплинирана, отговорна, постигаща резултати. Но - не можеща да “помоли” за любов.
Такава жена не може да “влезе” в женската си енергия, да се отпусне, да бъде нежна, мека, топла, спокойна и от тази енергия да общува и да се свързва с мъжа. Тя е все нащрек за евентуално отхвърляне. И създава поведение, с което се предпазва от отхвърлянето. Това е причината да не може да привлече мъж, на когото да стане интересна.
Какво вижда мъжа в една такава жена? Вижда готовност за битка, за бягство, вижда жена, която се справя с всичко, но не и с това да бъде жена и любима.
Вижда несигурно, неуверено дете,
което се нуждае от любов, сигурност и защита, и което е склонно да ги изисква по всякакви начини, но не вижда жена, която може да му бъде партньор.
Как се чувства жената? Самотна и отново отхвърлена.
Напоследък често мисля дали самотата, за която тези жени споделят, че е постоянната им спътница, не е идва от това, че момиченцето в тях е обърнало гръб, спряло е да общува и си е тръгнало от мама. Ще споделя какво ме кара да мисля в тази посока. Тези жени обикновено са умни, креативни, имат някаква творческа заложба, имат и интерес към дадена област от живота.
Бягството от проблема ни осигурява живот в проблема
Но те не се наслаждават на тези свои интереси, не отделят време за тях, не “потъват” в тях, не позволят на интересите им да ги отпуснат и презаредят. Свързвам извършването на тези дейности със спокойствието, че имам любовта, от която се нуждая, тя е в мен, получила съм я и не ми се налага да “ходя по света” и да я търся; тя е вътре в мен и ми дава сигурност, спокойствие, енергия и топлина, за да извършвам дейностите, с които съм уникален.
Тоест, погледът ми не е навън, защото съм гладна, а е навътре, защото съм сита. И като съм сита, мога да използвам това спокойствие, за да се осъществя. Обаче изброените дейности за тези жени сякаш са безсмислени, празни, самотни.
В тях те не се чувстват на мястото, всъщност не се чувстват спокойни да ги извършват. Парадоксът е, че обратната връзка, която всеки човек, който поне веднъж ги е виждал да ги извършват, им казва, че точно в тях “ги вижда” на мястото им, че са вглъбени и сияят, докато ги правят.
Затова мисля, че отговорът на въпроса “Къде всъщност са “потънали” тези жени?” е - в това да са сърдити на майките си, в това да стоят нацупени, със скръстени ръце, в ъгъла, обърнали им гръб. Така те “стоят” и по отношение на живота и мъжете.
Дали има шанс тази сръдня да премине, този гняв да отече, инатът да се разчупи и жената да се помири с майка си? Много трудно. Съпротивите са силни. Защитата също. Защото болката е голяма. Защото страхът е бил много силен. Може би е звучал така: “Ще оцелея ли без мама? Как ще се справя без нея? Кой оттук нататък ще ми дава любов? Откъде ще получа любов? Как ще живея без любов?”.
В началото на статията споменах, че търся “решението”. Познавайки силата на тези сръдня, гняв и инат, казано с други думи, познавайки силата на болката, не казвам да правите следващото упражнение, но все пак ще ви го предложа. Може някога да се опитате да го прочетете, а може някога дори да го направите. Не насилвайте себе си. Самият факт, че признавате чувствата си вече е една стъпка напред.
И така. Представете си, че отново сте онова малко момиченце, което е преживяло това да не се озове в майчината прегръдка. И сега от позицията на порасналата вече жена кажете: “Мила мамо, тогава, когато ти не ме взе в прегръдката си (обърна ми гръб, излезе от стаята), аз се уплаших много, не знаех нито дали ще оцелея без теб, нито как ще се справя без теб.
Чудех се кой оттук нататък ще се грижи за мен и ще ме обича. Бях много уплашена и затова много ти се разсърдих, а после избягах от любовта ти. Обаче сега разбирам, че никъде не съм избягала и все до теб стоя. Затова ще се опитам да постоя малко тук, до теб, за да разбера може ли този ужас да премине, може ли да видя, че ме обичаш и че не си ме изоставила”.
Ако успеете да направите това упражнение и усетите, че чувството ви се променя и енергията на любовта започва отново да тече между вас и майка ви, тогава, (когато сте готови), усетете коя е посоката на вашия живот, погледнете към нея и (ако и когато ви е възможно) направете една стъпка към него, към живота си.
Ние изискваме от майките си много. Искаме да са супергерои. Но те са едни обикновени жени и точно, защото са били такива, са майките, които са ни дали достатъчно.
Борянка БОРИСОВА - психолог, системен фамилен и брачен консултант
