Защо възприемат болестта като стигма?

През лятото на 2021 г. претърпях две мозъчни интервенции в Университетска болница “Св. Иван Рилски”. Диагнозата беше огромна аневризма, която засегна очния нерв, което рязко влоши зрението ми. Да не мога да чета и пиша, беше голямо изпитание за мен. Но си казах: “След като не мога да пиша, ще говоря”. Така създадох моя подкаст в Youtube, като в девети епизод говоря за болестта като стигма. В. “Доктор” публикува част от този епизод.

В болница „Св. Иван Рилски“ с изненада разбрах, че има общности и хора, за които болестта е стигма. За тях тя е нещо срамно, за което не бива да се говори и трябва да се крие. Преди втората операция бях настанена в стая с жена с много тежка операция.

Тя имаше проблем с шийните прешлени и това беше причина да не може да ходи. Операцията е тежка, защото от двете страни на гръбначния стълбq в областта на шиятаq се слагат две метални пръчки, които се стягат като шина и държат гръбнака изправенq с необходимото разстояние между прешлените. Още на първия ден след операцията тази жена ходеше.

Сподели ми: „На никого не съм казала, че идвам на операция. Знаят само майка ми, мъжът ми и детето.“ Обясни ми, че в последната година, когато й се е появил проблемът, чувала обвинителни въпроси: „Какво ти става? По цял ден си лежиш. Не сме те видели да работиш в градината. Какво е това лежане?!”.

А пък нейният мъж е с осем години по-малък от нея, имат дъщеря на 13 години и си представям каква допълнителна храна за клюките е дало това в нейното село. И тя, милата, на никой не казва, за да не я одумват – не стига, че млад мъж е с по-възрастна жена, ами пък и болна! Ето, това тя изживява като голямо унижение и затова крие, че има проблем.

Какво влиза в работата на тези хора тя работи ли в градината, не работи ли въобще, какво трябва да се занимават с личния й живот?! И така болестта се превръща в голямата срамна тайна.

Падналият ангел

До моята стая бяха настанили майка с детенце, тригодишно ангелче с мозъчен тумор. Толкова е тежко като видиш дете с такава диагноза. А пък майката като слънчице, самата тя 25 – 26-годишна, за мен също си е още дете. Постоянно се опитваше да развлича и да разсмива дъщеря си. 

Условията в болница „Св. Иван Рилски“ са доста добри, ние сме в стая с три легла, със собствен санитарен възел, имаме и тераса. Там излизахме да си водим телефонните разговори, уж да не пречим на хората в стаята. Обаче се чува и в стаята, и в съседните стаи, така че там таен разговор не може да има.

Един ден чувам майката на това малко ангелче да говори по телефона, вероятно със собствената си майка: „Сега не знам как ще се прибера на село, какво ще кажа на леля Иванка? Тя като ни види с превръзката, веднага ще разбере, че сме били в болница и че е правена операция. Как да го скрия?“.

Аз просто изумях. Каква е тая леля Иванка, дето ще коментира и ще сложи клеймо на едно 3-годишно дете?! А другите майки какво ще кажат: Няма да играете с това дете, то е имало рак?! Дали мислят, че ракът е заразен, или е срамно да си болен? 

И прекалената грижа, и неглижирането са вредни за болния

От друга страна, има болни, които са много досадни и смятат, че техните близки трябва да се суетят около тях. След втората операция ме настаниха в една стая с две жени с много тежки диагнози, с мозъчни тумори. При едната пускаха баща й като придружител, предвид тежкото й състояние. Той се държеше с нея като с малко дете, казваше й „на татко принцесата“, тя капризничеше. А е жена на 50 години, бащата – на 70 и я обгрижва като бебе.

Да подчертая, че и неглижирането на болния, и прекаленото му обгрижване са еднакво вредни. На жената преди две години е била поставена диагноза мозъчен тумор. Тогава мама и тате решават, че ще си я гледат вкъщи, че тя няма да ходи на работа, че ще си я гледат и лекуват незнайно как. Но преди шест месеца майката умира, жената се влошава, припада и операцията става неизбежна. Като си говорим, тя ми казва: „След няколко дни ще ме изпишат и отсега си кроя планове как ще се прибера вкъщи, ще си лежа“. 

А аз й казвам: „Това, което си намислила, е много хубав план, но мисля, че първото, което трябва да направиш, е да станеш и да отидеш сама до тоалетната, а не баща ти да ти сменя памперсите. Задача номер две е да започнеш да ходиш сама, а задача номер три е да тръгнеш на работа. Но, разбира се, изборът си е твой.“

И съжалявам за неприятната тема, но след една животоспасяваща операция първият и огромен подвиг е да отидеш сам до тоалетната. Второто ти огромно постижение да направиш сам три крачки по права линия, без да се подпираш и да се държиш за нещо. Въобще, това е втори шанс, втори живот и през първия месец на втория си живот се учиш да го живееш.

На другото легло имаше жена, още по-тежък случай. Тя е учителка и към края на учебната година състоянието й се влошава, отива в „Пирогов”. Там й казват, че заболяването е нелечимо. Същото казват и в „Царица Йоанна – ИСУЛ“. В болница „Св. Иван Рилски“ пак чува, че случаят е изключително тежък, но може да направят операция като последен шанс и да опитат да я спасят.

Когато научава диагнозата, мъжът й я напуска. Те нямат деца и роднини, няма кой да се грижи за жената след операцията. Учениците й събират пари и плащат допълнителен престой под лекарско наблюдение в болницата. 

За мен лекарите в болница „Св. Иван Рилски“ са богове. Но понякога дори боговете не могат да скършат волята на Господ. Операцията беше минала, но тази жена стоеше пред Небесната порта. Беше много отслабнала, отказваше храна, почти не пиеше вода. Последния ден, преди да ни изпишат, бяха донесли варени яйца за закуска и аз я питам: „Искаш ли да ти обеля едно яйце?“. Дадох й яйчицето, тя си го хапна и ми каза: „Животът е прекрасен! Това яйце беше много вкусно!“ 

Така е. Когато застанем пред Небесната порта и знаем, че тя всеки момент ще се отвори за нас, животът изглежда прекрасен. 

В заключение ще кажа, че ракът не е присъда, а диагноза, и е лечим. И не е заразен. Прави ми впечатление, че хората се чувстват неловко да общуват с пациенти с увреждания. Или не ги забелязват, или пък започва една свръхгрижа, едно покровителствено отношение. А не бива така, нормално отношение си трябва. Защото хората с увреждания не сме по-различни, ние сме си нормални. Просто сме поставени в тела, които са по-слаби и по-немощни от вашите.

Виолета СТОЯНОВА