Стоичко Миличин е дипломиран магистър психотерапевт в областта на индивидуалната психология, с дългогодишен опит и квалификация, придобита в България и чужбина. Помага за преодоляване на различни душевни състояния без използване на медикаменти. В индивидуалната си практика успешно работи за решаване на проблеми от различно естество - фобии, депресии, личностни и семейни кризи, използвайки техниките на когнитивната психология, Ериксоновата хипноза, невро-лингвистично програмиране и други. Автор е на книгата “Огледало без рамки” - в нея психологът ни показва стъпка по стъпка как да бъдем щастливи в личния ни огледален свят. За да си щастлив, трябва да бъдеш, а не да имаш.

Според метода на биологичното депрограмиране на болестите и еквивалентите им, такива като здравословни неразположения и състояния на дискомфорт, почти всички болести на практика са причинени от психо-емоционални конфликти, които се пренасят върху органите. Точно това е идеалното решение за мозъка, който, действайки на основата на архаичния принцип, помага за премахване на прекомерния стрес и по този начин гарантира оцеляването на организма. А целта на психотерапевта е да намери подсъзнателната причина, която много често е свързана със субективното емоционално преживяване, както и опита на родители и предци.

Какво представлява депрограмирането на болестите и как емоциите ни предизвикват заболявания, разговаряме със Стоичко Миличин, психотерапевт.

- Г-н Миличин, как се формират болестите?
- Има хиляди теории коя емоция или кой енергиен недостатък на кой орган влияе и до какви заболявания води. Повечето теоретици са стигнали до някои изводи на базата на свои наблюдения: едни казват например, че страхът води до заболявания на сърцето, други - до заболявания на стомаха и чревния тракт. Аз имам малко по-друга теория: коя негативна емоция до какво заболяване води зависи от личното усещане на човека, който има проблем. Защото понякога казваш: “сърцето ми падна в гащите от страх”, а друг път - “стомахът ми се сви от страх”. Всеки описва по различен начин чувството си за страх - така, както той го усеща. И затова, най-вероятно, при някои хора страхът влияе на сърцето, а при други - на стомаха. Няма някаква строга формула - всичко зависи от личния свят, от менталната карта на човека.
Всеки от нас има своя собствена представа за това как изглежда светът. Възприема го първо по това, как родителите му отразяват света: “Ох, свило ми се е сърцето, много се притеснявам, баща ти не се връща, колко часът стана...” 

И детето възприема, че страхът и притеснението се отразяват на сърцето. Хората около нас също ни влияят в това отношение, когато се формираме като личности, кой орган с какви емоции ще свържем. И затова най-вероятно някои от усещанията при повече хора се отразяват върху едни и същи органи. Забелязва се някаква традиция, която е тук, в България. Ако отидем в Африка например, може да се натъкнем на друга традиция и страхът да се отразява върху съвсем различни органи.

- Според Клод Саба целта на психотерапевта е да намери “ключа” или проблема, а след това самият човек вече трябва да осъзнае причината, довела до заболяването му, и да се справи с нея. Споделяте ли това мнение?
- Аз не смятам, че трябва да оставяме човека сам да се справя с проблема си, след като намерим “ключа”.
Първо да уточня, че когато сме открили ключа, това не означава, че човек е отворен и че осъзнава проблема. Оттук нататък сложната задача не е да му показваме колко дълбок и сериозен е този проблем, колко трудно ще се справи с него, защото така правим още по-трудно излизането от ситуацията. Например, ако му кажем: да, ти имаш някаква дива паника и страхова невроза, която е дълбоко залегнала в теб и това е състояние, от което много трудно се излиза, 

на практика го програмираш 

да се забие още повече в това състояние. И затова е хубаво леко да бъде омаловажен проблемът - показваме, че има проблем, но съвсем лек и че е въпрос на време да се справим заедно с него.

- Т.е. психотерапията разполага с нужните средства след това да “депрограмира” болестта и да постигне оздравяване, независимо че говорим вече за болен орган?
- Да. Но трябва да уточня, че това, което постигаме с психотерапията, е премахване на причинителя, който води до това заболяване. Но ако то се е развило вече в определена степен например, както аз сега излизам от болницата заради бъбречен проблем, ако там се е образувал вече камък, психотерапията трудно би могла да разгради камъка. Предполагам, че е възможно, но няма такива научни факти. И при всички случаи ще трябва да се работи заедно с конвенционалната медицина.

- Имате предвид, че трябва да се лекуват последствията от болестта, след като причината за появата й вече е отстранена? Така депрограмирането дава всъщност шанс човек да се излекува напълно от болестта си.
- Да, това е същността на депрограмирането. И другото нещо: правим така, че той след това да не образува повече камъни. Но този камък, който вече се е образувал, или ако е получил инфаркт и някои части от сърцето вече са се превърнали в мъртва тъкан, няма как чрез психотерапията да я съживим. Ако тръгнем да го правим по чисто енергиен път, не е сигурно дали ще се получи и още нещо - не се знае колко време ще ни отнеме това и дали човекът ще оцелее дотогава. Така че да говорим, че има някакъв пенкилер, който лекува всичко (да открием проблема и да го отстраним само с психотерапия) - това не е вярно.

- След като осъзнаем например, че сами с дадена емоция сме си причинили болестта, вината, която може да изпитаме, самообвиненията, няма ли да попречат на лечението?
- Всяко нещо може да бъде както пречка, така и помощно средство за лечението. Зависи как психотерапевтът ще използва, в случая чувството за вина - като оръжие да спаси човека или като оръжие да го убие. Защото както ножът може да отреже хляб и да те нахрани, така може и да те убие.

- Във вашата практика имали ли сте случаи на връзка между болести и соматични проблеми, при които сте работили в посока депрограмиране? Пример, който да показва, че това не е само теория и празно говорене.
- Имал съм досега няколко случая, в които са се получавали подобни ситуации. Първият ми опит беше с една от най-тежките ми ситуации в практиката: работих с едно момченце, което беше болно от рак. То почина впоследствие. Там работихме върху това да сваляме болката, която не беше соматична. При него освен болката, породена от самото заболяване, имаше и други болки, които бяха отражение, отблясъци на реалната болка. Това беше може би най-тежката ситуация за мен като специалист - наложи се да се гмурна в един случай, който беше доста 

тежък като емоционално изживяване 

и за мен, за да мога да открия и да изчистим причинителя, като по този начин да намалим болката. И за тази болка си имаше причина извън соматичното заболяване - емоционална причина. Успяхме да се справим с нея.

Имало е и други подобни случаи - отново с онкологично болни хора. Но най-честият случай е отразяването на депресията чрез проява на хронично главоболие. Този проблем е изключително често срещано явление сред дамите.

- Причинено от вътрешен емоционален конфликт?
- Да! И тръгва от израза: “Главата ми ще се пръсне, усещам как ме притиска отгоре и направо ме смачква”. Това се отразява не само върху главата, но и на целия гръбнак - като физическо усещане, според начина, по който го изговаряме. Както при хипнозата психотерапевтът трябва да слуша езика на клиента, за да може да му говори със същите образи, така и когато има някакъв физиологичен проблем, трябва да го слушаме, за да можем да определим какъв е причинителят му, да работим по изчистването му.

- Има ли и други важни неща, които да спомогнат оздравителния процес при психотерапията?
- Има още едно задължително условие: психотерапевтът трябва да е добър професионалист. За съжаление, както е и при всички останали специалисти у нас. Дипломи - много, специалисти - малко... Другият проблем е, че младите специалисти няма къде да се научат - маститите институти предлагат чисто теоретична подготовка. Процесът, в който работим, е много интимен, няма как да въведеш друг човек в такива дълбоко лични отношения между психотерапевт и клиент, за да може някой да наблюдава работата на специалиста. Не е като в медицината - хирургът прави операция, младият специалист наблюдава и започва да се включва по малко. И затова се учим един на друг с колегите - нямаме право да рискуваме емоционалния свят на клиента по никакъв начин.

- Споменахте, че имате камъни в бъбреците. Сам ли търсите да осъзнаете проблема, предизвикал болестта ви, или разчитате на помощта на колега-психотерапевт?
- Задължително търся помощ от специалист и работя сам за отстраняване на проблема си, както и с колега, на когото имам доверие. Защото е много лошо да те лекува някой, който сам не си е решил проблемите. При мен 

проблемът е в изчистването - 

емоционалното натоварване, което е естествено за работата ми. И напълно логично това дава отражение върху отделителната система.

- Колко дълго може да продължи процесът на търсене на проблема и справянето с него след това?
- Не може да се определи предварително нито един от двата процеса колко ще е дълъг. Много тежки случаи са се решавали бързо. Всичко е много индивидуално. Първото и най-важно нещо е как клиентът ще възприеме психотерапевта и доколко ще се създадат доверителни отношения между тях. Без тази стъпка нищо не може да се случи. Затова и аз винаги започвам разговора с нов клиент така: ако се чувстваш добре тук, ако си се отпуснал от този разговор и смяташ, че можем да говорим на всяка тема, без да изпитваш притеснения, ще работим заедно. Ако не, отиди и виж как ще се чувстваш при друг колега - може да си паснете по-добре и контактът между вас да е по-добър - за да се получат по-лесно нещата.

- А има ли заболяване, което не би могло да е в резултат на емоция?
- Най-вероятно вирусните заболявания не се предизвикват от емоция. Или инфекция, която се получава след някаква намеса - например рана, която се инфектирала. Но в този случай емоцията би могла да отслаби имунната система и това да е предпоставка доколко тежко ще протече заболяването. И най-вероятно това може да бъде повлияно, но преди да се случи, а не след това.

Как да открием „ключа“?
С психотерапията трябва да открием причинителя на психо-соматичното заболяване. Дали ще го наричаме ключ, причина, мотив, причинител - това е едно от смущенията, което води до конкретното заболяване. Откриването става с всички техники, които има психотерапевтът. Няма психотерапевт, който да не притежава такава подходяща психотехника. Виждаш какъв е емоционалният проблем, когато разговаряш с един човек - за връзката между определен емоционален проблем и заболяването се разбира от начина, по който той говори за психо-соматичното си заболяване. Например липсата на любов някои я свързват със сърцето, други казват, че не усещат подкрепа, трети споделят, че за тях е важно да вървят с любимия си човек, хванати ръка за ръка до края на живота си - в тези случаи проблемите тръгват в различни посоки. 
Личното интерпретиране на човека определя на кой орган ще се прехвърли възникналият емоционален проблем. По същия начин е и с главоболието например. А има и обратната версия. Как соматичните болести влияят на емоционалния ни свят. Ние сме едно цяло и всяко нещо оказва своето влияние върху нас като хора. Понякога дори чисто физическа травма може да повлияе върху емоционалния свят - тя го променя и води до отклонения. Според думите, които чуваме от човека, според начина, по който той описва изживяванията си и възприятието, което има за себе си - кое чувство как му влияе, намираме и ключа, с който да го лекуваме. 

Клод Саба: Много рядко мозъкът не изпраща програма за възстановяване, а за смърт 

- Д-р Саба, какво е това тотална биология?
- Това е резултатът от 33-годишните ми лични изследвания, прочетените много книги от най-добрите експерти, както и личната ми лекарска практика.
Практическото приложение на биологичното депрограмиране ви позволява да управлявате вашето здраве и да поправите физическите и психическите си дисфункции. В биологичната си реалност животът е поредица от моменти на успешно оцеляване и всичко това се дължи на феноменалното функциониране на мозъка ни. Мозъкът е повече от суперкомпютър, който във всеки момент е готов да стартира програмата на болестта в тези случаи, когато мисълта не може да се справи със силния и постоянен стрес. В това състояние на непрекъснат стрес, психичният конфликт се отпечатва на ниво биология, което напълно съответства на естествените архаични механизми, наложили се в дългия процес на еволюцията. Тоталната биология нарича този процес архаичен биологичен код на поведение, чиято цел е оцеляването ни.

- Как може да се твърди, че болестите ни помагат да оцелеем, когато хората страдат от тях?
- Прави сте - това може да изглежда странно на пръв поглед на човек, който не е запознат с метода. Живият организъм работи до известна степен като мотор. 
При максимално натоварване бързо изразходва горивото си и заглъхва. По същия начин е и при човека - прекалено силният конфликт може да доведе до суперстрес и той да умре. Заболяването в този критичен момент на суперстрес помага на човек да функционира в режим на пестене на енергия, като в същото време осигурява решение на проблема. Това е феноменът на оцеляването. Както знаете, всяка болест има две фази - фаза на активния конфликт и на оздравяването.

- На вашите семинари може да се чуе например, че алергията няма нищо общо с алергените или че тютюнът не е канцероген. Смятате ли, че хигиената на живота на човека или нацията не са свързани със здравето им?
- Фактът, че начинът на живот се отразява на качеството му, е съвсем очевиден. Ако животът ни устройва, ще имаме по-малко конфликти, а дори и по-малко болести. Така например жителите на Крит и индианците имат социална система, която им позволява да имат минимум конфликти. Ако се храните правилно, ядете много органични плодове и зеленчуци, това е добре, но въпреки това, ако мисълта ви не е в състояние да преодолее неконтролируемия стрес, тогава ще развиете същата болест както и човек, който яде каквото му падне!

По отношение на алергените, те, разбира се, предизвикват верижна реакция, но в същото време е доказано на базата на Тоталната биология, че, от една страна, тези алергени са включени в биологични конфликти, от друга страна - алергичната реакция може да бъде причинена и от псевдоалергени. Това бе потвърдено от сериозни изследвания с плацебо.

Що се отнася до тютюна, експериментите с животни, по-специално с домашни мишки и морски свинчета, показват, че конфликтът е необходим елемент в комбинация с наличието на тютюн, за да се развие рак на белия дроб. Въпреки това ясно е, че в големи дози тютюнът е опасен, но рискът е в дозата.

- Мислите ли, че класическата медицина върви по грешен път?
- Не бих казал така. Както казва моят близък приятел и колега, белгийският невропсихиатър Жан Лерминьо, напълно логично е, че традиционната медицина се е заела с лечение на симптомите, т.е. с външните признаци на проблема, тъй като тя не знае, че всичко започва в кората на главния мозък. Глупаво е, но продължават да не обръщат внимание на последните научни открития, които доказват връзката на мозъка с вътрешните органи. Напълно споделям мнението на някои учени, че процесите в сърдечната дейност са свързани с невробиологични и психологически процеси. А това е революция в кардиологията!
Признавам много от предимствата на класическата медицина, но например при хроничните заболявания, ако спрете лечението, заболяването се появява отново - и така до безкрайност. Лечението трябва да се проведе на ниво причини, а не симптоми. Ако покривът ви тече, колкото и дълго да бършете пода, нищо няма да се промени! Бих предложил да се качите на покрива и да го оправите.

- Смятате, че няма нелечими болести?
- От 1500 пациенти само трима не успяха да се измъкнат от болестта си. Като правило, колкото по-дълго сте в активната фаза на заболяването, толкова по-дълго ще продължи лечебният процес. И този процес на възстановяване ще бъде съпроводен от болка, подуване, възпаление, т.е. дискомфорт... По принцип процесите се случват по-бързо. Ако искате, едновременно можете да използвате различни видове терапия, по-специално от класическата медицина. Всичко това е възможно, докато мозъкът е експедитивен. Ако мозъкът е повреден, всичко става много по-трудно. Мога да кажа, че много рядко мозъкът не изпраща програма за възстановяване, а изпраща програма за смърт. Програмата за заболяването е програма за оцеляване. От двете злини мозъкът избира по-малката. Вместо човек да умре много бързо от изтощението, причинено от стрес, получава заболяване, което му позволява да отложи смъртта и да реши проблема си на биологично ниво, по архаичен начин.
Разбира се, в идеалния случай по-добре е да имаме добро здраве, което ще ни позволи да функционираме нормално в продължение на много години в нисък режим. Но тъй като пренапрежението води доста бързо до смърт, природата е измислила междинен етап - стадия на болестта. По време на заболяването организмът работи в режим на средно напрежение, това може да продължи известно време, а понякога и много дълго (в случай на хронични заболявания).

Подготви Милена ВАСИЛЕВА