Живях 20 години в Германия. От възмущение създах “И аз мога” при едно от връщанията си в България. Аз съм от голямо семейство. Ние сме три сестри, имам сестра близначка и по-голяма сестра. Цял живот помагаме на други семейства като нашето, но никога не съм знаела, че това се нарича благотворителност. Едно от семействата, на които помагаме, е като нас с три деца, като две са близначета. Едно от тях е с увреждания. Покрай тях разбрах, че за проблемите на тези деца в България се говори само около Коледа и Нова година. През останалото време хората не се интересуват от тяхната съдба. И си помислих как може да се промени това. Защото, помагайки само на едно семейство или дете, ние не променяме нищо в обществото. Искаше ми се по много красив начин да говорим за проблемите на деца с увреждания, с тежки заболявания, но не само по празниците, а през цялата година. И си казах, че изкуството е този красив начин да разказваме за тези не толкова лицеприятни проблеми. А изкуството ми е в сърцето, с изкуство се занимавах в Германия. Работех в телeвизия RTL и знам как функционират медиите. Започнах с конкурс за детска рисунка и бях наясно, че ако направя само една изложба, малко хора ще дойдат да я видят. Но щом хората няма да отидат при изкуството, нека изкуството да отиде при хората. Тогава разбрах коя фирма държи най-много билбордове в София. Обадих им се по телефона и те казаха:
“Страхотна идея. Елате и си изберете
колкото искате билбордове, напълно безплатно
А преди това ходих от медия на медия, от министерство на министерство. Обадиха ми се от Министерството на транспорта: “Момиче, чухме за вас. Не искате ли да ви дадем и място в градския транспорт? Сложете детските рисунки върху колите от градския транспорт.” И така един ден цяла София осъмна с тези детски рисунки - навсякъде. Тогава се изненадах, чудех се какво се случва в България.
Понеже много се разчу инициативата, ме поканиха от Софийския университет “Св. Климент Охридски” да разкажа пред студенти как една частна инициатива може да се превърне в социален феномен. След срещата всички студенти пожелаха да ми помагат като доброволци - още една приятна изненада. Тогава нямах офис и си казах: “След като в България всичко става с питане, я да питам за офис”. Питах за офис в общината, и то за офис в центъра на София, и то без пари. Помислиха и ни дадоха офис в центъра. Там продължаваме да стоим, без да плащаме наем, вече 11 години.
В началото ме питаха: “Момиче, кой стои зад вас?”. Стоях само аз. Допитах се до адвокат, който ме посъветва всичко, което правя, да има юридическа основа. Регистрирах фондация, но тогава разбрах, че в България фондация е мръсна дума, че на практика това са перачници на пари.
Затова реших всеки да помага без пари, а с каквото може
Така музикантите помагат с изпълнения, известните личности - с известността си - те стават лица на фондацията. Не познавах никого в България, но ми дадоха списък с най-известните хора и започнах един по един да им се обаждам и да моля за съдействие. Някои ми казаха “да си гледам работата”, но други повярваха в инициативата и се включиха. За тези 11 години сме направили около 250 концерта и страшно много събития. В един момент станахме толкова популярни, че започнаха да ни търсят за помощ и родителски организации. Помогнахме на една от тях и за пет месеца направихме дневен център за деца с множество увреждания в Студентския град. След това с родители на деца с аутизъм направихме дневен център в Пловдив.
Антонио Бандерас, Цветана Пиронкова и Долф Лундгрен с фланелка “И аз мога” подкрепят каузата
Осем години карахме на мускули. Една фирма плащаше заплатите на момичетата. Аз оставих всички неща, с които се занимавах преди в Германия, и се посветих на “И аз мога”. Просто съм отговорен човек и не мога да се откажа от нещо, в което много хора са повярвали. В момента работя в САЩ, Германия и България. Тук имах една или две асистентки. Когато видеха за каква работа става въпрос, обикновено напускаха. Но остана Десислава. Тя е най-верният човек на света. Независимо в кой край на планетата съм, Деси е на разположение и прави това, което трябва да се свърши. Може да й звънна и в три часа през нощта. Невероятен човек. Деси е отдадена на каузата, обича това, което прави!
Покрай многото концерти, които организирахме, известни хора станаха фенове на “И аз мога”. Актрисата Дияна Любенова предложи да поискаме и подкрепата на холивудските звезди, които снимат филми в България. Абсолютно всеки от американските актьори се съгласи да помогне безвъзмездно, защото знае какво е благотворителност. Те обаче искаха да правят парични дарения само ако сме регистрирани като организация в Америка, за да могат да си отписват даренията от данъците. Тогава реших, че трябва да се регистрираме и в САЩ.
Заминах и там една адвокатка ни регистрира безвъзмездно, а пък счетоводителка ни води счетоводството също без да иска заплащане.
Една година ни разследваха, за
да се убедят, че не сме перачница на пари
или терористична организация. Като се убедиха, че не сме, ни дадоха статут на американска фондация. Ние сме може би единствената българска фондация, която е минала през такава проверка. Целта ни е да събираме средства в САЩ, за да се помага в България. Затова искахме да станем популярни и в САЩ и да започнем да кандидатстваме за грантове от големи компании. Така се налагаше да се срещам със страшно много хора. Летях из цяла Америка. За да не е свързано това с много разходи, едно момиче от Американските авиолинии ме качваше на полетите като част от екипажа само за 250 долара на месец. Скапвах се от пътуване. Спях по диваните на чужди хора. Имаше месеци, в които съм се качвала на 18 полета. Общо взето, забравих за личния си живот.
Срещах се основно с хора, които имат отношение към България. Това са българските общности в чужбина. Първо разговарях с всички консули в САЩ, които ми дадоха списъци с най-активните хора в българските общности. Те от своя страна започнаха да посвещават свои събития на “И аз мога”. На едно от събитията в Чикаго 41 000 души чуха в един ден за нашата фондация. Тогава се намери човек, който поиска да направи дарение за каузите ни в България. Той ни спаси офиса и даде началото на създаването на центъра за деца с аутизъм в Пловдив.
В момента съм навсякъде - пътувам постоянно от България до Америка и обратно. Лошото е, че няма как да се клонирам и да отида на повече места.
В България сме доста разпознаваеми, хората вече ни имат доверие и няма нужда да обясняваме кои сме и защо сме, не се налага да доказваме, че нямаме “скелети в гардероба”.
Фокусът на това, което правим в момента в България, е да запознаем обществото с проблемите на децата с увреждания и със специални потребности, но по красив начин. Нашата голяма цел е да променим България към добро. Затова започнахме от най-младите и заговорихме на техния език. Ето защо правим тениските “И аз мога”, с които се обличат много известни личности и правят фотосесии. Така предизвикваме интереса на младите например чрез любимите тенисисти Григор Димитров и Цветана Пиронкова. Провокираме ги да влязат в нашия социалноангажиран сайт и да видят, че не поп-фолкът е “суперякото нещо”, а че е “страхотно” да правиш нещо със социална полза. Снимките ни винаги са много красиви. Самите родители на деца с увреждания казват: “Ние не сме маймуни да ни показват навсякъде”. Затова сме против с това да се злоупотребява с визията на тези деца, които понякога не изглеждат добре. Не искаме да караме хората да ни дават пари по този начин, за да ги оставим накрая на мира. За тези деца е по-важно да бъдат интегрирани в обществото. А за да ги интегрираш, трябва да накараш хората да ги асоциират с нещо положително, с нещо красиво. Затова и организираме концерти. Но на тях почти никога не набираме средства. По-важното е да провокираме интереса на медиите и на хората към известните личности, които участват в концертите, и в крайна сметка подсъзнателно да започнат да свързват онези дечица с положителни неща - красиви картини, красиви фотографии, красива музика...
Ето това е начинът, по който интегрираме тези деца.
Това е невидим начин да променяме обществото
Тази промяна вече има и социологическа измеримост - всеки месец ни виждат над два милиона души благодарение на билбордовете, които и до ден-днешен ни се предоставят напълно безвъзмездно. С всяка компания и с всеки човек ние изграждаме дългосрочни добри взаимоотношения.
В различни университети и училища ни канят да изнасяме лекции за това какво представлява благотворителността. Много ученици си карат практиките при нас през лятото, съответно много студенти пишат дипломни работи на тема “И аз мога”. Бяхме номинирани за много награди и спечелихме част от тях. Това е начинът да бъдем разпознаваеми и да променяме обществото.
В Америка имаме много сътрудници доброволци, всеки от които решава сам с какво да помогне. Дори само да се чува за нас и така името ни да стане разпознаваемо, това е добре за каузата ни. Наистина в САЩ хората са много отворени за благотворителност, но има страшно много фондации, които се конкурират за общественото внимание. Хубаво е, че дори при тази конкуренция нашето име е много разпознаваемо и харесвано. То ни отваря врати. Но пак е нужна много работа след това. Затова нямам работен ден, аз съм 24 часа на разположение. И дори когато спя, мисля за работата. А това, че много хора ни копират, означава, че правим нещата правилно.
Сега помагаме на дневен център „Надежда”
Тази година сме си поставили за цел изграждането на модерен дневен център “Надежда” за деца с увреждания. Самият център съществува и е дело на жената с трите деца, на която едно от близначетата има увреждане и заради която създадох “И аз мога”. В момента център “Надежда” е в много лошо състояние. Намира се в училището за незрящи деца “Луи Брайл” в столичния квартал “Надежда”. Проблемът е, че и родителите на децата с увреждания живеят с доходи под социалния минимум. Обикновено са само майки, защото бащите са напуснали семейството. Майките не могат да работят, защото са ангажирани постоянно с болното дете.
Когато има и здраво дете в семейството, то се превръща в бавачка на болното дете, от една страна, а от друга - почти всеки лев в семейството отива за нуждите на болното. Така се неглижира абсолютно здравото дете. Като сега помагаме на дневния център “Надежда”, няма особено да подобрим състоянието на децата с увреждания. Просто с терапиите, които ще получат, те ще имат нормално съществуване, а майките ще имат шанс да работят и да изкарват повече пари за семейния бюджет. Тези жени са достойни за уважение, защото не искат да им се дава милостиня, а да имат възможност да работят.
В момента в дневния център има само един терапевт, защото майките нямат средства да си назначат още двама терапевти, колкото са реално нуждите според броя на децата. Те са 50 и е абсолютно невъзможно да бъдат обгрижени само от един терапевт.
Когато има и здраво дете в семейството, то се превръща в бавачка на болното дете, от една страна, а от друга - почти всеки лев в семейството отива за нуждите на болното. Така се неглижира абсолютно здравото дете. Като сега помагаме на дневния център “Надежда”, няма особено да подобрим състоянието на децата с увреждания. Просто с терапиите, които ще получат, те ще имат нормално съществуване, а майките ще имат шанс да работят и да изкарват повече пари за семейния бюджет. Тези жени са достойни за уважение, защото не искат да им се дава милостиня, а да имат възможност да работят.
В момента в дневния център има само един терапевт, защото майките нямат средства да си назначат още двама терапевти, колкото са реално нуждите според броя на децата. Те са 50 и е абсолютно невъзможно да бъдат обгрижени само от един терапевт.
Мара КАЛЧЕВА
