Професор по славянски литератури, писател, пътешественик и спортист, Боян Биолчев е роден на 11 декември 1942 г. в София. Следва полска филология в Ягелонския университет в Краков (Полша 1962-1968 г.) От 1972 г. преподава сравнително славянско литературознание, история на полската литература и други дисциплини в СУ “Климент Охридски”. Става доктор на филологическите науки с труд за Адам Мицкевич през 1996 г. Ректор е с два мандата на СУ “Св. Климент Охридски” (1999-2003 и 2004-2007 г.). Автор е на над 200 научни публикации и на десетки белетристични книги, сборници с разкази, новели, книги за деца, филмови сценарии и на романите “Очите плачат различно”, “Сатурнов кръг”, “Амазонката на Варое”. Писателят прояви типичното си чувство за хумор дори в това интервю за MyClinic, посветено на здравето и болестите в живота.
- Проф. Биолчев, здрав ли сте и какво правите, за да бъдете здрав?
- Имам едно лошо качество, че като започна да се разболявам, се държа като здрав, затова настинките и всички други болести се протакат. Спортувам и не се лишавам от нищо, без да прекалявам. От време на време боледувам като всички хора. Но не подчинявам живота си на представата, че мога да се разболея. Най-добре е човек да не прекарва живота си в този периметър на мислене, тъй като хипохондрията е заразителна. Ако мислиш непрекъснато за болести, неминуемо ще започнеш да търсиш симптомите им у себе си. Четивата за всякакви болести са свръхизобилни и в един момент установяваш, че при теб се проявяват всички симптоми. Като гледам телевизия, се ужасявам. Всички мъже в България ще започнат да си въобразяват, че имат проблеми с простатата, защото само тази реклама тече навсякъде. Не мисля, че ще стигнат лекарствата, ако всички повярват на това нещо. Животът не е бягство от болест, а стремеж към здраве.
- Попадали ли сте в обсега на българското здравеопазване? Някога да сте влизали в болница?
- Огромна част от живота ми е минала в болница. Не съм ги броил скоро, но имам над 15 операции - повечето след спортни травми. Така че познавам напълно ясно какво значи да лежиш в болница. Но пък никога не съм имал колебание дали да се оперирам и веднага съм се съгласявал. Благодарение на тази ми решителност съм и жив.
Три дни съм ходил със спукан апендицит
Не знам защо хирурзите решиха, че не се решавам на операция. Когато ме попитаха: “Вие решавате ли се да се оперирате?”, извиках с невероятен ентусиазъм “Да, разбира се!”. Накрая, след като всичко свърши, хирургът от Четвърта работническа болница тогава каза, че извадил от мен апендицит, голям колкото котка. Приличало е на бременност. Беше преди повече от 17 години. Тогава шеф на болницата беше моят приятел, генерал и професор - Григор Мечков, лека му пръст.
- Кога ви направиха последната операция?
- Последната беше преди 10 години, доста тежка - на откъснат от рамото бицепс. Получих травмата на ски. Преди това са ми оперирали ахилес, менискуси на колената и какво ли не, много разнообразен асортимент.
- Какво ви е мнението за лекарите?
- Като сравнявам лекар с лекар, няма еднакви. От друга страна, с малко изключения всички си приличат по едно - няма по-небрежни хора към собственото си здраве от лекарите.
- По какво съдите за това?
- Получавал съм съвет от лекар: “Трябва да спреш пиенето! Хайде наздраве!”. Имам доста приятели, които са великолепни лекари. Имам и приятели лекари, изкушени от словото. Например проф. Златимир Коларов е и лекар, и писател. Единствената ми болест, която рядко се проявява, е подаграта и точно той я лекува. Проф. Коларов има удивително отношение към психическото състояние на човека, има лъчезарно отношение към болестта. Казва: “Докато не те боли, си здрав. Като се прояви болестта, тогава ще мислим”.
- Как се справяте с подаграта, от нея боли?
- Аз съм режимаджия от спорта и
умея да пазя диета, не ми тежи
Ям картофи, моркови, ориз, пилешко филе и заради това намразих кокошките. Само пилешко ми е разрешено. Аз съм харпунджия и вадя риба, но не съм любител на това ядене. Предпочитам друго. Самата риба не е особено диетична и най-много пържената. Но съм майстор на печената риба. При мен се събират тълпи от приятели, които изяждат като термити всичко, което извадя от морето. Аз обаче мога и без риба в менюто си.
- Когато бяхте ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, създадохте медицински факултет. Какво ви мотивира да го направите?
- Исках да възстановя структурата на Софийския университет, каквато е била през 20-те години на миналия век и с каквато е започнал. За да имаме един пълен, истински университет в България, трябваше да включим и медицински факултет. Това беше моя амбиция и задължение.
- Не е ли странно обаче, че сега профилирани учебни заведения се наричат университети?
- Още през 90-те години казах, че въвеждането на повсеместна употреба на “университет” съдържа привкус на нежна олигофрения. Но не ме послушаха.
- Каква диагноза ще дадете на българското общество в момента?
- Много често се казва, че обществото ни е болно. Но ако е болно, това означава, че може да се излекува. Бих казал, че обществото ни е упорито здраво и постоянстващо в поредната глупост. Много ни е здрава глупостта.
- Имате ли разказ или друга творба, посветена на лекар?
- Като че ли нямам герой лекар. При толкова приятели лекари никога не ми е идвало наум да напиша нещо за тях. При мен писането идва спонтанно и ако съм го изпуснал, спонтанно си е отивало. Някои идеи са ми хрумвали преди тридесет години и са написани сега. Случва се и това.
- Писали сте обаче за доктора на експедицията в Антарктида, че реже мезетата с хирургична вещина?
- “Антарктида - окото на космоса” е реалити роман. Не съм го измислил. Притежава всички жанрови особености на романа, но героите му са реални личности. Д-р Андреев лекуваше само със скалпел на българската антарктическа база, понеже е хирург.
Никой не се оплакваше, защото
той веднага тичаше за скалпела
Оказа се изведнъж, че всички са здрави. Това, че реже най-тънките мезета, е литературна измислица. Но никой от приятелите на остров Ливингстън, с които бях цял месец, не ми се разсърди след излизането на романа.
- Че поукрасихте техните подвизи?
- Не бих казал, че е поукрасено. В романа те произнасят думи, които не са казали, но сами усещат, че биха могли да кажат. Затова не ги дразнят.
- Какво пишете сега? Довършихте ли книгата за 1913 година?
- В момента съм в кратка почивка. Не гледам на писането като на изпълнение на план. Нямам и памет кога съм изписал всичко, но като гледам, се събраха 12 тома. А отношението ми към писането е било като към някаква глезотия на ума, закачка със самия себе си, следобедно мечтание на дете, но в никакъв случай преднамерена дейност. Още пиша книгата за 1913 година, силно казано я пиша. Непрекъснато искам да седна, но отлагам. Надявам се това лято да я завърша.
- Имате ли столетници във вашия род от Прилеп? Какъв е генът ви?
- Дълголетен е родът ми. По бащина линия имам над 90-годишни предци, моят баща живя 91 години, лека му пръст.
В рода на майка ми имах прабаба на 110 години. Но тя е живяла, преди да се появят трамваите. Един дълголетник днес спокойно може да бъде сгазен от нещо.
- Блазни ли ви мисълта да станете столетник?
- Не. Особено като наблюдавам колко е мъчително да изгубиш собствения си облик и да се вкопчиш в продължаването само на физиологическите функции. Искам да живея толкова, колкото ще ми позволи да имам ума, който винаги съм имал.
Мара КАЛЧЕВА
Проф. Боян Биолчев: Извадиха ми апендицит, голям колкото котка!
Животът не е бягство от болест, а стремеж към здраве
