Насилието у дома е тема, която е свързана с много напрежение в обществото, а за хората, които са го преживели, с болка, срам, гняв и обида. По тази деликатна тема говорим с психолога Марио Васев.
Визитка
Марио Васев е клиничен психолог, консултант и формиращ се аналитик. Завършил е обща психология, след което изучава магистратура по клинична психология.
Обучавал се е и в позитивна психотерапия до завършване на консултантско ниво. С личен опит и работа под групова супервизия в психодрама терапия.
Формира се като аналитик към Българското общество за лаканианска психоанализа - БОЛП. Член е на Управителния съвет на Българската асоциация по психоонкология - БАПО.
От завършването си до момента работи в сферата на психологическото консултиране и терапия.
С опит в работата с деца, възрастни и двойки. Работил е в център за лечение на зависимости от резидентен тип, в услуга за подкрепа на хора, пострадали от насилие и като училищен психолог.
Практикувал е и в няколко столични центъра за социална рехабилитация и интеграция в подкрепа на деца и семейства в затруднение, терапевтичен рехабилитационен център за подкрепа на деца и възрастни, проект за превенция на отпадането от училище на деца към Фондация “Гъливер клиринг хауз” към Център за култура и дебат “Червената къща”.
Участвал е в няколко проекта за консултиране на пациенти с онкологични заболявания. Консултирал е възрастни пациенти в “Превантивно-информационен център по проблемите на наркоманиите - София”.
Провежда консултации в кабинета си в гр. София, както и онлайн за пациенти в страната и чужбина.
- Г-н Васев, разпознаваме ли насилието над мъже като проблем за съвременното ни общество?
- За насилието над мъже почти не се говори в обществото ни, за тях няма статии и документални филми. Самите мъже, жертви на насилие, рядко споделят за преживяванията си - темата е табу. За първи път в Европейския парламент започна да се говори по тази тема, след като през 2020 г. беше внесена резолюция на Европейския парламент.
В нея се отбелязва, че те не получават еднаква защита на правата им в сравнение с жените, както и това, че Европейската комисия едностранно насочва вниманието си само към жените, като по този начин нарушава забраната за дискриминация, съгласно член 21-ви от Хартата на основните човешки права.
Тоест, можем да си направим изводи, че има забрана за дискриминация между мъже и жени и тя не се спазва дори на ниво европейско законодателство.
Европейският парламент призовава комисията да третира равно мъжете и жените жертви при създаването и прилагането на програми срещу домашното насилие, а всички държави-членки да обърнат допълнително внимание на проблема, да предприемат подходящите мерки.
- Какво показва статистиката – колко са мъжете, жертва на домашно насилие?
- Преди да продължим със статистиката за мъжете, жертви на домашно насилие, добре е да споменем някои от проблемите с нея.
Първо, не се води такава и няма събрани достатъчно данни. Сякаш обществото ни не се интересува особено от тази тема. Второ – няма достатъчно изследвания, и трето – малкото информация, която има по тази тема, всъщност е изключително противоречива.
Например отварям една статия – в нея пише, че мъжете, жертви на домашно насилие, са 20%, в друга - че са 40%.
Такива големи разминавания ще са смешни, ако не бяха тъжни.
Сега нека видим какво има като статистика. България, за съжаление, е на първо място в Европейския съюз по общ брой жени и мъже, жертви на домашно насилие. Един на седем мъже стават жертва на домашно насилие от партньорката си.
Около 2,3% от тях биват следени от партньорките си, а един на всеки 20 мъже е бил жертва на сексуално насилие. Още по-притеснителен е фактът, че мъжете доста по-често от жените отричат и пренебрегват това, че са жертви на насилие.
В България за 2021 г. има над 300 официално регистрирани случая на мъже, жертви на домашно насилие. Но много вероятно е да се окаже, че този процент е значително по-голям.
Марио Васев
- Защо смятате така?
- Първо, защото мъжете много по-рядко съобщават, че са жертви. Втората причина е, че психическото и емоционалното насилие се разпознава по-трудно както от външни наблюдатели, така и от самия човек, когато е жертва.
И трето, при физическото и емоционалното насилие няма толкова ясни външни белези и симптоми, по които да се ориентираме, че го има.
- Какво спира мъжете да споделят, когато са жертви на домашно насилие?
- В обществото ни битуват схващания, които са вредни, токсични и пречат този проблем да бъде решен. Битува мнението например, че мъжете, жертви на насилие, сами са си виновни, че са изпаднали в такава ситуация. Защо?
Защото са слаби. Ако са истински мъже, ще могат да се справят с всичко – ще спрат насилието и ще си решат проблема сами. След като не могат, не са истински мъже.
Ние, независимо дали сме мъже или жени, сме продукт на нашето време, култура и общество. Във всяка култура по света е дълбоко заложено да има определени стереотипи за това какъв е мъжът, каква е жената и какви трябва да бъдат - има конкретни очаквания и изисквания към тях.
Чували ли сте, най-вероятно, един стар български израз, който е дълбоко вкоренен в нашата народопсихология: „Тарикат мъж не писка”.
Тоест, истинският, силният, големият мъж не се оплаква и се оправя с всичко сам – това е признак на неговата мъжественост.
Има и още един такъв цветущ български израз: „Червата да ти се влачат, ще кажеш, че поясът ти се е разпасал”. Т.е., представяш пред другите хора сериозен проблем като нещо маловажно, което не заслужава внимание.
Всичко това формира един обществен образ на истинския мъж като човек от желязо, който никога не се оплаква, никога няма проблеми, защото решава всичко тук, сега и на момента.
Ние с вас обаче можем да се запитаме какви са резултатите от така налаганите от обществото ни стереотипи?
Резултатите са да си мислим по такъв токсичен начин за тази мъжественост, която се издига едва ли не в култ. Ако един мъж е здрав и прав, той е по-силен от жена и трябва да може да се справи с нея – тоест, няма как да стане жертва.
Резултатът е, че ние просто няма как да мислим за мъжете, като за жертви на насилие от страна на жена.
Тези стереотипи ни внушават, че това е невъзможно, че е абсолютно безсмислено да говорим за мъже, жертви на насилие. Това е и причината всъщност да няма достатъчно статистика и изследвания по проблема. И това звучи много логично.
Обществото няма интерес към този проблем и дори извръща погледа си – не иска да гледа в тази посока.
- Какво трябва да се промени според вас, за да си признаем, че имаме като общество такъв проблем, за да можем да се справим с него?
- За да може нашето общество да се справи с този сериозен и широко разпространен проблем, първо трябва да спре да гледа в друга посока и да погледне централно проблема.
Второто – да започнем да говорим за него, да има активни дебати и консултации. Но, за да се случи това, първо трябва да можем да погледнем отвъд стереотипите за истинския мъж.
Обществото трябва да си даде сметка, че всяко човешко същество може да бъде слабо, ранимо и да стане жертва на насилие. Важно е да разчупим черупката на предразсъдъците, да не делим проблемите на мъжки и на женски – те са общочовешки, засягат цялото ни общество.
Насилието няма пол. Този проблем засяга всички и вместо да се сегрегираме по пол, трябва да бъдем обединени, за да се справим с него.
Животът ни е труден, но е важно да знаем: можем да потърсим помощ, защото е нормално да сме слаби и да не успяваме да се справим сами, независимо дали сме мъже или жени.
Милена ВАСИЛЕВА
