Зад поведение, назовано като мързел, психологията открива преживявания като тъга, отчаяние, липса на мотивация, физическа леност, доброволно съгласие за провал на възможностите и талантите.
Исторически погледнато, можем да изследваме и представата, че неправенето на нищо е привилегия на богатите - те са разполагали с достатъчно средства, поради което не им се е налагало да работят, за да оцеляват. Нещо повече - за тяхното богатство са работели роби/слуги, които са го увеличавали.
И така, какво се случва с мен, когато проявявам мързел? Дали съм депресиран, ленив, уплашен или привилегирован? Къде изтича енергията ми? Какво е това, заради което се отказвам от действието и предпочитам да стоя в бездействието? Какво е това, заради което предоставям на друг да напише сценария на моя живот?
Имах идея да опиша няколко случая, за да илюстрирам темата. Но се отказах, защото така щях да гледам на няколко места едновременно, а както знаем, погледът може да бъде само на едно място. Затова избрах да ви разкажа случай, в който последствията от неосъзнатостта на постъпките, липсата на себерефлексия и действие са най-видими.
Докато пиша тази статия, енергията на мързела така ме е завладяла, че ми е изключително трудно да се концентрирам, да мисля структурирано и да държа на фокус темата. Това ме кара да мисля, че мързелът има мощна отклоняваща сила. Към какво? Интересен въпрос!
Възможните отговори
На първо място, зад мързела се крие страх от провал и ниска самооценка. Когато нещо ни е много трудно, когато не сме го разбрали, когато нямаме отработени умения да се справим с него, ни е по-лесно да кажем: “О, с това няма как да се справя, то ми е трудно и е непостижимо. Няма и да го подхващам!”. И се отказваме да направим дори една крачка в “трудната“ посока.
Следващата причина за мързела е страхът от успех. Възможно е дълбоко в нас (може дори да не ги осъзнаваме) да има такива мисли: “Като се справя с хххххх (завърша висше образование, стана управител, доцент, ръководител на екип, купя си трета кола, второ жилище, оглавя проектантския отдел, имам собствен бизнес и т.н.) ще постигна повече, отколкото са постигнали хората от моето семейството и рода ми.
С постижението си аз ще се издигна по-високо от тях. Аз, най-малкият в семейството, ще стърча пред тях. Затова (от любов към семейството) избирам да не успея, защото с постижението си ще се отделя от тях, ще бъда различен и ще ги предам”.
Тук искам да отбележа, че това е един детски начин да кажем на членовете на семейната си система: “Аз ви обичам и искам да ви принадлежа, да съм един от вас, да не се различавам. Затова няма да се опитвам да постигна нещо, което не сте постигнали”.
Ненужните разговори и сериалите „ядат“ от времето ни
Възможно е проявяващият мързел човек да е воден от сляпа любов към член от семейството, който е с увреждане и не може да постигне това, което мързелуващият може, защото е в норма. Ако мързелът на можещия можеше да говори, би казал: “Мили ххххх, много те обичам и затова моите постижения няма да се отличават от твоите”.
Следващата посока, в която можем да изследваме мързела, е нуждата от грижа. Например не можете да кажете на майка си (защото сте на 45 г., а тя на 67 г.): “Моля те, погрижи се за мен, покажи ми, че ме обичаш, направи ми палачинки”.
Но можете да създадете впечатление, че не умеете да направите палачинки, да изпоцапате кухнята, да създадете на майка си толкова работа, че тя да каже: “Остави, аз ще направя тези палачинки!”.
И вълкът сит, и агнето цяло. Вие си получавате палачинките, т.е. грижата, а тя си спестява почистването на кухнята и признанието “супермайстор на палачинките”.
Ето, че стигнахме до следващата причина за мързела - “Не искам да порасна!”. Тук ще си позволя да дам думи на мислите на блажено мързелуващия човек: “Защо да пораствам? Много ми е хубаво мама и тате да се грижат за мен и всичко да правят вместо мен.
Те знаят и могат всичко. Те работят много. Те получават високи доходи. Те много добре се справят. Аз не мога като тях. Те плащат жилището, колата, ежедневно се грижат за детето ми. Дали са изморени? Не, те се чувстват полезни и ценни. А аз мога да си почивам.
Защо да се тревожа с планове за бъдещето? Защо да си разрушавам комфорта и да рискувам с ипотечен кредит и усилия за кариера? Толкова хубаво е да съм дете на родителите си! Много е приятно и удобно в тази сигурна, защитена и обгрижваща среда. Семейството е всичко!”.
Порастването е отделяне,
избор на собствен път, ангажиране, отговорност. Мързелуването спестява всичко това.
Мързелът може да прикрива недоволство. Нещо ни гневи или наранява в отношенията с най-близките ни, но не го казваме, защото си мислим, че ще се скараме с тях. Нещо повече - вярваме, че конфликтът ще влоши или прекрати отношенията ни.
Затова предпочитаме да кажем, че ни мързи да свършим някакво свое задължение. Мързелът ни измъква от говоренето и изясняването на онова, за което сме гневни. Е, да, другият ще ни се разсърди за това, което не сме направили, но ще го отдаде на мързела, а не на гнева ни.
Мързелът носи ползи не само на мързелуващия, но и на този, който извършва действията вместо него. Да се върнем на семейството от примера за илюстрация. Детето все още е малко, не пише домашните си, не подрежда стаята си, не сгъва дрехите си.
Сътрудничеството в конфликта винаги е по-добро от противопоставянето
Майка му прави това вместо него, защото, от една страна, тя не знае как да накара детето да го направи, а, от друга - докато го прави, показва на мъжа си няколко неща - че е трудолюбива домакиня и грижовна майка, която обаче заради всички домашни задължения няма време и сили да отговори на сексуалните желания на мъжа си.
Мъжът от своя страна приема това, защото “за пред хората“ в семейството всичко изглежда много добре, а на него му е неудобно да подхване трудната тема за неслучващото се в спалнята.
Превръщането на ползите в трудности
Детето расте. Майката прави всичко вместо него, чувства се значима и полезна, не й остават сили и време да бъде жена на мъжа си. Детето остава дете - то не създава навици за самостоятелен и независим живот.
Стои близо до мама и тате, защото му липсват знания в различни области, липсват му умения за общуване, мислене, планиране, няма опит. Мама и тате му осигуряват дом. Помагат му да си намери партньор/ка, а след това помагат в отглеждането на внучето.
Моделът на живот се предава от поколение на поколение и стига до внучето. Днес то е на прага на живота, почти 18-годишно. Внучето излиза и не се прибира през уикенда.
Месец след месец неприбирането вкъщи зачестява. Майка му и баща му не знаят какво да направят, за да го върнат у дома. Притесняват се за безопасността му. Бабата и дядото вече са възрастни, уморени и виждат, че съвременният живот не е по силите и разбиранията им.
Майката и бащата, около петдесет и няколко годишни, свикнали за всичко да разчитат на своите майка и баща, сега са в безизходица, защото бабата и дядото нямат решение за ситуацията, в която се намират.
Има ли решение?
За да се справят с мързела на 18-годишния, 50-годишните ще трябва да се сбогуват със своя. Може ли човек, мързелувал 50 години, да се мотивира да направи нещо, за да покаже на детето си, че нищоправенето отнема смисъла на живота. Трябва ли бабата и дядото да си отидат, за да рухне опората, моделът?
Не зная...
Мързелът съдържа в себе си страх от порастване, от самостоятелност, от независимост и от успех. Той държи човек в детството. Заради него не предприемаме действие във важна за нас посока.
Питам се, ако не можем да вземем пример за зрелост от семейството, в което сме израснали, можем ли да вземем такъв от човек, чийто живот ни привлича със стила и постиженията му? Какво може да е това, което да ни накара да се разделим с мързела? Дали не е страданието?
Борянка БОРИСОВА - психолог, системен фамилен и брачен консултант
