Александрина Георгиева е програмист по професия и преподава информационни технологии в една софийска гимназия. Основател е на фондация “Офлайн кидс”, като е посветила усилията си да информира родителите за рисковете от излагане на екрани в ранна детска възраст. Ето какво сподели Александрина по време на уебинар на тема “Защо бебета и малки деца не бива да са пред екрани”.
Ще започна с историята на семейство, което наказва сина си, като го лишава от таблет, телефон и игрална конзола. Детето се опитва да си ги върне със всякакви манипулации, с рев, с истерии, но родителите устояват на напора. След три дни без дигитални устройства таткото забелязва положителна промяна у детето – сънят му става по-дълъг и спокоен, не е изнервен през деня, започва да рисува, да сглобява лего и да твори с ръцете си. Такива истории не са изключение.
Екраните оказват неблагоприятно въздействие върху децата. Затова Американската академия по педиатрия и СЗО препоръчват деца да не се излагат на екрани поне до 2-годишна възраст. Масово специалисти психолози, логопеди, педагози от цял свят съветват родителите да изчакат навършването поне на три години, преди да дадат на децата си дигитални устройства.
Когато говорим за ограничаване на екранното време, визираме главно филмчета, игри и други забавления. Видеоразговори с далечни приятели и роднини и семейни снимки за спомен не оставят негативни последствия у детето.
В първите си години децата са изследователи, учат се много бързо и буквално от всичко. За да расте, детският мозък се нуждае от естествените стимули на околния свят и от време, за да обработи информацията, която научава. Например при игра с кубчета детето първо вижда кубчетата отдалеч, протяга ръчичка, докосва кубче, получава усещания за допир, приближава кубчето към очите, слага го в устата си. През цялото време мозъкът обработва информацията. По същия начин възприемат и детските книжки – трябва време да се възприемат думите, картинките, интонацията.
И време да обработят информацията
При екраните обаче нещата са коренно различни. Една анимация например подава огромен поток от информация към мозъка на детето, независимо дали трае само 10 или 15 минути. Децата виждат толкова движещи се образи, ярки цветове и звуци, каквито реалният живот не може да им предложи. Всичко това е неестествено. Детският мозък все още се развива и не е готов да възприеме и обработи толкова много информация за кратко време. Този огромен поток от информация принуждава мозъка да работи на пълни обороти, да вдигне скоростта си.
Но след като спрем анимацията, мозъкът на детето изведнъж вижда статична стая, в която нищо не се случва, и започва да търси огромния поток от движещи се образи. Така децата стават тревожни, неспокойни и дори агресивни в търсенето на нещо, което им липсва. Голяма част от анимациите са изпълнени с агресия, с удари между героите. А пък децата не могат да контролират импулсите си и избиват натрупаното в тях напрежение в агресия.
Екранната стимулация имитира атака върху сетивата, която мозъкът свързва с опасност. Ако видим мечка, мозъкът отчита тази опасност и тялото влиза в режим „бий се“, „замръзни“ или „бягай“ и съответно се отделя нужната енергия за бягство. Но мозъкът не прави разлика между реална и симулирана опасност от нещо, което сме видели на екрана – организмът отново влиза в този режим и отделя енергия.
Вместо да бягат обаче децата седят удобно на дивана и тази енергия не се изразходва. Когато това се случва твърде често, се отразява на нервната система – децата изпадат в състояние на хроничен стрес. Смяната на настроенията и агресията са само част от последствията на хроничния стрес.
За да могат децата да възприемат, обработват и научават информацията, те имат нужда да се фокусират върху едно нещо. Учените са доказали, че екранната стимулация
Александрина Георгиева
пречи на способността на децата да се концентрират
Мозъкът свиква да е зает с много образи и след това не може да се посвети на една задача. Много ясно си личат екранните деца. Те играят малко време с една играчка и я захвърлят. Проблемът се задълбочава в училище, където се изисква да си задържат вниманието за дълго време върху едно нещо.
Екранната стимулация дава удовлетворение, което не изисква усилие от детето. След екран всичко друго започва да му изглежда скучно. Затова дете, което познава ефекта на екраните, трудно може да се ангажира с друго занимание. Детският мозък се научава да получава удовлетворение наготово и усилията да направи нещо, за да получи награда, изглеждат твърде големи.
Екранната стимулация води до отделянето в мозъка на допамин – хормонът на удоволствието. В екранна детска игра това се случва много бързо и без усилие. Докато в реалния живот получаваме допамин, когато сме положили много усилия и време и накрая успеем да постигнем нещо. Когато нямаме нужните умения, за да си доставим допамин в реалния живот, прибягваме към по-лесния начин – към екрана.
Човечеството го очаква епидемия от слепота заради таблетите
Така се случва пристрастяването. С това идва друг проблем – когато изпитаме удоволствието от някаква доза допамин, следващия път тази доза не ни е достатъчна – имаме нужда от по-голяма доза. В един момент екранното време се оказва недостатъчно за детето да си набави търсения допамин и удовлетворение. Тогава то може да потърси друг източник на допамин – например да се пристрасти към наркотици.
Екранното пристрастяване забавя детското развитие
То пречи на стремежа на децата за опознаване и изследване на света, което е ключово за тяхното развитие. В първите години се развиват двигателните способности на детето – да лази, да седи, да ходи, да тича. Но има деца, които от сутрин до вечер са излагани на екрани. Резултатът е малко движение, изразходване на малко енергия, забавен метаболизъм, но повишен апетит и наднормено тегло. Ето защо в днешно време масово деца страдат от болести, които са характерни за хора на средна възраст.
Нормално е на около една годинка детето да каже първата си дума и докато стане на 3,5 г. вече да говори така, че да го разбере непознат възрастен. За съжаление много деца, дори 4 – 5-годишни, не могат да говорят. За това свидетелстват логопедите и учители в детски градини. Научните изследвания показват, че децата учат да говорят чрез двупосочни разговори. Колкото повече общуваме с децата си и им даваме възможност те да говорят, толкова по-бързо, естествено и лесно научават езика.
С навлизане на дигиталните устройства обаче разговорите в семействата силно намаляват. При телевизор, пуснат за фон, няма тишина, която да изпълним с разговори. От друга страна, родителят е до детето си, но вниманието му е другаде – в собствения телефон. Така липсата на комуникация води до забавено говорно развитие, което забавя и когнитивните им способности.
Зрението на детето се формира в първите три години. Офталмологът д-р Станка Узунова споделя, че в момента рязко се увеличават случаите на късогледство при малки деца
Причината е, че твърде рано и твърде дълго са излагани пред екрани. Децата не се раждат с развита способност да гледат надалеч. Тъй като телевизор, компютър, телефон се гледат от все по-близко разстояние, може въобще да не се развие гледането надалеч. Затова д-р Узунова препоръчва до 3-годишна възраст да не се гледат никакви екрани, а след това до 5-годишна възраст екранното време да е минимално.
Родителите трябва да осъзнаят, че деца до 3 години нямат нужда от екрани. Самите родители имат нужда да оставят децата си пред екрани, за да си освободят време за себе си. Но това се отразява зле на цялостното детско развитие. Деца с ограничено екранно време не само че не изостават от връстниците си. Напротив, те успяват да развият умения, които след това им помагат да напреднат в училище, да развият емоционалната си интелигентност, да имат критично мислене, социални умения за общуване, способност за разрешаване на проблеми, любопитство, инициативност.
Мара КАЛЧЕВА
