Христо Илиев: Предстои ми операция на тазобедрена става!

Известният волейболен треньор и състезател Христо Илиев е роден на 7 ноември 1951 г. в Троян. Цялата му кариера на волейболист в България преминава в “Левски” (1963-1981). Девет години носи националната фланелка (1971-1980), като най-големият му успех е сребърният медал от олимпийските игри в Москва - 1980 г. Играл е още за отбори в Италия, Турция и Обединените арабски емирства. 

Като треньор е водил отборите на “Левски”, френските “Тур” и “По”, националния мъжки и младежки тим на Индия, а също клубни отбори в Кипър, Кувейт и Дубай, “Лукойл Нефтохимик” и накрая “Дунав”. На два пъти е бил старши-треньор на българския мъжки национален отбор. Как през годините се е грижел за здравето си Христо Илиев сподели в интервю за MyClinic. 

---

- Г-н Илиев, къде ви намирам?
- Направил съм си голяма къща с всички удобства в моя роден край, в Троянския балкан, и се радвам на спокойствие и здравословен живот в това райско място. На 63 години оставих зад гърба си суетата, стреса на треньорската професия, напрежението в големия град. 

- Здрав ли сте обаче, защото треньорската професия е много тежка?
- Трябва да прибавя към треньорството и 17 години състезателна кариера във волейбола. Въпреки тежките натоварвания, травматизмът не беше голям, защото тренирахме по-разностранно и дозирано. През цялото време съм бил под наблюдение на добри специалисти - и в “Левски”, и в националните отбори. Навехнах глезен точно преди квалификацията за олимпиадата в Москва. Но тогава за 15 дни проф. Шойлев успя да ме възстанови с много силно лекарство. 

Средствата за медикаментозно и физикално възстановяване, които получавахме в националните отбори, бяха на световно ниво. Не говоря за забранени субстанции. Ако сега кажа на състезател да направи 16 км крос, ще ми отговори, че е волейболист, а не лекоатлет. Но по мое време тренирахме за голяма издръжливост, защото по старата система възловите мачове продължаваха повече от два часа.  

Помня един невероятен лекар, обаятелен и чистосърдечен човек - д-р Еленков. Той беше председател на медицинската комисия към Международната федерация по волейбол и успяваше да донася при нас всички новости на спортната медицина за възстановяване. 

- Остана ли ви някакъв здравословен проблем от спорта?
- Бях вече над 35-годишен, когато в Италия получих спадане на напречния свод на лявото ходило. Вероятно защото играехме в зала с циментов под, а и годинките се понатрупаха. Потърсих помощта на проф. Калцолари в ортопедична клиника в Болоня. Там ми направиха по отливки на краката специални ортопедични стелки - едните за спорт, другите за ходене. Но професорът ме предупреди тогава, че ако не правя вечер елементарни упражнения на ходилата, след време ще имам проблеми. И те наистина се появиха.

Сега съм с изразена коксартроза 

на лявата тазобедрена става. Тя ми напомня, че е трябвало да бъда по-постоянен в изпълнението на препоръките на италианския ортопед. 

- Мислите ли сега за смяна на ставата?
- Ще трябва оперативна намеса. Не се колебая. Консултирал съм се с достатъчно специалисти. Имам доверие на лекарите, че това е рутинна операция. Неминуемо ми предстои смяна на тазобедрената става. 

- Как ви е кръвното налягане?
- Нормално - 120 или 130 на 80. Никога не съм имал проблеми с теглото, спазвах режим. И сега не прекалявам с храната. Не съм маниак на тема здравословно хранене, но обичам качествени и натурални неща. Например козе сирене, кисело мляко, бяло месо и риба. След 17 години в чужбина си изградих личен стереотип да не ям вечер тежки храни. Купувам си от пазара пресни зеленчуци и си правя постни гозби, например тиквички в различни варианти. Пия много вода, за да улеснявам обменните процеси в организма. Така че за моите години съм жизнен, с позитивно светоусещане.

- Какви са впечатленията ви от болниците в страните, в които сте работили?
- Имам доста добра представа. За първи път потърсих лекарска консултация във Франция за очите и видях какво значи съвременно здравеопазване. Имах някакви проблеми с бъбреците. Направиха ми пълни изследвания за общото състояние. Разполагах с електронна карта, която ми служеше при всяко посещение при лекар. Чрез картата при всеки специалист, при който ходех, излизаха всички медицински сведения за мен. Още си пазя за спомен от Франция тази електронна здравна карта. Тя не е някакъв лукс, а обслужва всички граждани в тази страна. Излишно е да ви казвам колко високо е нивото на медицината там. 

Работил съм и в Индия - страна, рискова за заразяване с хепатит. В спортния център, в който тренирах националните им отбори, имаше здравна служба, оборудвана с последна дума на техниката. Там правеха медицински изследвания и бърз анализ на резултатите. 
Бях и в Дубай, където 

болниците са луксозни като хотели 

А в Кувейт си спомням, че работеха много български специалисти. Като посещавах военната им болница, имаше 120 лекари и медицински персонал от България. Завеждащ на отделението по очни болести на болницата, собственост на тяхната национална петролна компания, беше българка. Тя ме предупреди там да нося винаги очила, за да се предпазвам от дребните, почти невидими частици от пясъка, които са навсякъде и се набиват в очите. Но не успях на 100%. Прибрах се от Кувейт и Дубай и въпреки профилактиката на очите пясъкът ми ги беше увредил. Имах проблеми с шофирането, особено вечерно време. В една офталмологична клиника в София ми направиха операция и на двете очи заради помътняване на лещата. Сложиха ми изкуствени лещи - умни, гъвкави. Оперира ме проф. Петкова, която преподава в Медицинска академия. Много съм доволен от резултата. Вече четвърта година виждам прекрасно, чета без очила. А преди носех очила с няколко диоптъра.  

- Позволявате ли си сега по-голяма физическа активност, спортувате ли нещо?
- Не се натоварвам тежко. Обичам да плувам и да се разхождам. Винаги препоръчвам, особено на млади родители, 

да научат децата си да плуват 

Това е толкова важно, колкото и да ги научат да ходят. Защото чрез плуването човек се научава и правилно да диша. 

- Как си почивате?
- Винаги през деня гледам да си отдъхна в легнало положение. Научих се на това, когато работех във Франция. До залата имаше прекрасна градина, където през деня не идваха хора. Лягах на една морава и имах чувството, че за тези двадесетина минути земята изсмуква всичките ми негативни натрупвания и ме прави нов човек. 

Сега прекрасно се чувствам в Троянския балкан - тишина, спокойствие, чист въздух. Около себе си нямам хора, които да ме натоварват. Интуитивно се предпазвам от комуникация с негативни хора.

Чувам се редовно с дъщеря ми и с внучката ми в Кипър. Това общуване също ми действа благотворно. Синът ми е в София, с него обсъждаме разни проекти около къщата, идеята ми за създаване на овощна градина, малко земеделско стопанство.

- От треньорството отказвате ли се?
- До миналата година бях треньор. Една заплата няма да ми е в повече, но трудно се мотивирам да продължа. В днешно време да си треньор означава в повечето време да бъдеш администратор. А и на 63-годишна възраст не ми се иска да заемам мястото на млад, перспективен треньор. Споделям безрезервно това, което знам в професията. Имам контакти с един волейболен клуб в Благоевград, който се развива много добре. Наскоро имах разговор с кметицата на Троян по идеята там да се направи универсална спортна зала. Готов съм да създам волейболна школа за начално обучение. Това ми е на сърце, а и дължа нещо на родния си град.



Мара КАЛЧЕВА