Великата ни актриса Стоянка Мутафова стана на 94 години на 2 февруари! Достолепната дама на българския театър е родена през 1922 г. в София. Баща й Константин Мутафов е драматург в Народния театър “Иван Вазов”. През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия, а след това - класическа филология в Софийския университет “Климент Охридски” и Държавната театрална школа в София. От 1946 г. до 1949 г. работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. - в Народния. Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър “Алеко Константинов”.
Актрисата има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг - чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той - на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Вторият й съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената й дъщеря - Мария Грубешлиева - Муки. Третият съпруг на Мутафова е актьорът Нейчо Попов. За него тя казва, че е любовта на живота й. За първи път се вижда с него в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ.
- Доста бурна беше тази година за вас - преживяхте операция на окото, счупихте ръка, контузихте крак, но посрещате 94-тия си рожден ден в добро здраве и в прекрасно настроение, г-жо Мутафова...
- Операцията мина добре, сега виждам по-добре с дясното око. Като си пуснах телевизора, не познах, че това е моят телевизор. О-о-о, цветовете по-ярки, по-ясни! Но още не е докрай свършена работата. Трябва да оперирам и лявото око и после ще слагам подходящи очила. На 1 март е насрочена операцията. Трябва да се обадя в театъра да предупредя, защото са ми сложили представление вечерта и то трябва да падне.
Искам да започна отново да чета, защото 20 години книга не съм отворила.
Сценариите ми ги увеличаваха, правеха огромни буквите, за да мога да чета. Ставаха големи почти като на афиш и ползвах лупа. Трудно се възприема така, друго е страница да възприемеш, друго е да възприемаш такова голямо нещо - едва ли не на ред по буква, та то не се връзва като текст! Мъчително ми беше, много мъчително учех ролите си. Аз имам добра памет и бързо помня, но докато го видиш, за да го запомниш текста, това беше трудното...
- Е, това, за радост, вече ще остане в миналото...
- Да, мисля, че ще остане в миналото, защото то много не ми остава вече... (смее се бурно).
- Вашето черно чувство за хумор е пословично. Но доста трудно сте преодолели страха от операцията?
- Не съм оперирана досега и интервенции не понасям. Дори като трябва да ми сложат инжекция, почти припадам от страх. Но сега не изпитах никаква болка, само усещах, че лекарят ме попипваше по окото. Нищо повече. Д-р Веселин Даскалов е много голям специалист и аз много държах той да ме оперира. Освен това е и много симпатичен като човек, приятен е, предразполага те. Защото има доктори, които само като ги видиш, ти идва да побегнеш на секундата! А при д-р Даскалов е точно обратното - като отида при него, ми е кеф - приказваме си, смеем се, аз просто не знам как ще му се отблагодаря на този човек, че
ми отвори окото
Като ми отвори и другото, целият свят ще се отвори за мен!
- Какво предстои след рождения ви ден?
- Канят ме пак в Америка. Вече 6 пъти съм била, не знам какво да правя. Един лекар казва: “Пет пари не давай, тръгвай!”. Друг пък ме спира: “Не тръгвай!”. От Америка ме агитират - в самолетите имало първа класа - ще ме сложат в голяма стая с легло, в което аз ще си лежа. До мен ще има лекар от едната страна, дъщеря ми - от другата страна... Викам: Добре, като има лекар, нека да има и един поп, да ме опее, ако се наложи! (смее се). Баща ми, горкичкият, имаше тумор в мозъка и вече му беше писнало от всичко. Аз го придружавах навсякъде. Имаше един много голям професор във Виена, който обещаваше да го върне здрав, ако отиде при него на лечение. Но баща ми казваше: “Не искам да си оставям костите по чужбина!”. А аз го успокоявах на шега: “Бе, татко, ние няма да ти ги оставим там, ще ти ги приберем!” (смях). Та и аз така сега...
Абе, ще видим как ще се почувствам и ще реша какво да правя...
- Откакто си счупихте миналото лято ръката на тревата във виличката ви в Драгалевци, ходили ли сте там?
- Не, Муки не ме пусна да отида, защото я хвана страх. Имаше хубаво време и имах свободно време, но Муки: “Не, тука, тука, ще седиш до мене, защото много ме е страх да те пусна!”. Така че миналото лято много страдах за Драгалевци. Много обичам да ходя, когато съм там, просто живея! Обичам много природата... Обичам планината. На морето се радвам по един начин, на планината - по друг начин.
- Споделяли сте ми, че много обичате морето. Предвиждате ли да му се полюбувате това лято?
- Морето ме вълнува много. В морето всеки един сантиметър е различен. На едно място лъщи слънце, на друго - друго виждам. Човек с въображението си гледа. И много
обичах да говоря с чайките
Нямах страх от медузи. Всички пищят с отвращение: “Ау-у, медузи, не влизай!”. А аз си ги пробия най-спокойно и влизам навътре. Нищо от това, което ражда морето, не ме плаши. Хората са различни. Сега си спомням една смешна случка. Когато Стаматов бил председател на Съюза на артистите, решават да си направят разходка до Америка. На палубата голямата актриса Зорка Йорданова, която беше много романтична, много фин човек, развълнувана гледала морската шир: “Каква красота, какво безбрежие!”. Актьорът Коджабашев седял до нея и вметнал иронично: “Е, к’во, вода!”. Но сигурно го е казал с чувство за хумор, защото той имаше голямо чувство за хумор... Та аз плувах много хубаво, не съм била плувкиня, просто си плувах за удоволствие като луда и не съм се уморявала. Не знаех какво е умора. Но лекарите сега не ми дават, защото малко не съм добре със сърцето. А на младини плувах, без да се съобразявам колко време е минало. Един път дори загубих бряг! Уплаших се много. Чудех се: Боже, сега насам ли, натам ли?. Ако тръгна натам, да не взема да стигна Цариград. Я да се науча да хвърлям гребци и кючеци още във водата, че като ме посрещнат в Турция, да не се изложа (смях). Но нещо ме е насочило, улучила съм правилната посока. А на всичкото отгоре
без малко да прегърна един удавник
в морето до мен. Удавил се в Созопол, а водата го донесла в Бургас, после разбрах... И затова - ту се обърна по гръб, ту плувам брус, за да не ме докосне мъртвецът....
По едно време видях брега, успокоих се. А там се събрал народ, народ, народ! Чакат ме спасителни лодки, чудеса... Добрах се до брега и паднах на пясъка. Нейчо, мъжът ми, без малко да ме бие: “Може ли да ме поставиш в такова положение, да изчезнеш във водата и да те няма!”. Голямо премеждие, един-два дена не влизах във водата. Дотогава никога не съм се страхувала от морето, колкото съм по навътре, толкова по-добре съм се чувствала.
И друг път изпитах страх. Аз не знаех, по-късно разбрах, че капитаните на корабите не стоят постоянно на руля. Те задават посоката и от време на време отиват да видят дали всичко е наред. Плувам си аз в морето и гледам, че един параход се движи точно срещу мене и не мърда! Аз му давам знак, че има човек, да се мръдне... Не! Накъдето аз отида, и той срещу мен! Викам си: “Боже, този ще ме направи на кайма!”. Едва успях да се отдалеча от него, а като излязох, ми казаха, че голямо премеждие съм преживяла. Ако съм попаднала във водовъртежа около парахода, нищо не е щяло да остане от мен!
- Още ли се вълнувате, преди да излезете на сцената?
- Някои казват, че винаги е като първия път. Неее, това не е вярно! Но въпреки всичко, има си една треска, преди да изляза на сцената, всеки път... Но опитът си казва думата...
- Какво желаете да ви се случи по-нататък в живота?
- Искам повече спокойствие. Живях много неспокойно, неспокоен човек съм. Искам малко да си успокоя духа. Някой път ме питат: “Какво ти е пък на тебе? Всичко имаш - сцена имаш дори на тези години!”. Отговарям в такива случаи: “Имам едно вътрешно не-спо-кой-ство!”. Това е най-страшното! Характер. Това ми пречи, други викат, пък че това ми помага и ме поддържа жизнена на тези години. Де да знам! Божа работа!
- А мислили ли сте да слезете от сцената?
- Понякога искам, понякога не искам. Има дни, когато размишлявам: Абе, какво правя още по сцените на тия години? Друг път си мисля: А какво ще правя, като остана без сцената?!. Абе, каквото ми поднесе съдбата. Благодарна съм, че имам това, което беше дотук!
Валерия КАЛЧЕВА
Стоянка Мутафова: На 1 март ще ми оперират окото
Сега е наред лявото, с дясното вече виждам по-добре
