Имам трудна ситуация в живота си, чувствам се безсилен, не зная какво да направя и как да постъпя, искам някой да ме разбере, без да ме осъжда и да ми помогне да се справя. Изпитвам болезнени емоции, които не мога да овладея. Опитвал съм всичко, което някога ми е помагало, но сега не се получава. Вече ми е ясно - ще си запиша час при психолог. След няколко посещения вече не ми се ходи, той ме дразни, ядосва, нищо не се променя, отказвам се...
Кое е това, заради което сме склонни да се откажем и да предпочетем да останем в болезнената ситуация или преживяване?
Работата със себе си е дълъг процес. Първоначалният ентусиазъм и последващо отказване са част от динамиката му. Каква е причината за прекъсването, какво застава на пътя ни и ни пречи да продължим?
Ще се опитам да назова и разясня някой от най-честите причини.
Отказвам се да продължа посещенията, защото:
1. Страхувам се, че психологът ще ми каже, че аз съм виновен за ситуацията, в която се намирам. Ще чуя, че правя нещо неправилно.
Чувството за вина не винаги е основателно, всъщност ние не искаме да бъдем критикувани за постъпките си. В трудните взаимоотношения и ситуации в живота си сме се справили както сме могли (със знанията, уменията и опита си в този момент). Не можем да понесем критика, защото смятаме, че не сме се справили по най-добрия начин. Затова ставаме отбранителни - за да защитим себе си, постъпката си. В очакването да чуем, че правим нещо неправилно, по-скоро звучи гласът на собствения ни упрек, които ни казва, че сме сгрешили, отколкото този на психолога.
И още нещо - искаме другият участник в ситуацията или взаимоотношението също да понесе своята част от отговорността за станалото. Ако той не го прави, сме склонни да оневиним себе си и изцяло да прехвърлим отговорността върху него. Иска ни се той да е “лошият”, а ние да сме прави.
2. Това, до което се докосвам, е твърде силно, твърде голямо, напълно непознато, дори не мога да го назова с думи, а и е непосилно за мен.
Когато започне съвместната работа, клиентът се докосва до своите болезнени травматични преживявания. Тогава, за да продължи живота си, той се е справил с тях сам и си е изработил стратегии и защити. Болката му е била толкова силна, че за да не я усеща, я е изтласкал дълбоко в себе си, за да може да живее. Някои хора дори са се “отрязали” от тази болка, “замразили” са я, или са “изтръпнали”, за да не я чувстват. Затова тя е толкова далеч, не можем да я назовем, или ни се струва непозната? Корените на травмата може да достигат до времето, когато сме били малки деца и не сме имали думи за преживяванията си - това обяснява невъзможността да назовем това, от което ни боли.
Друга достатъчна причина да спрем посещенията, е, за да се откъснем за пореден път от раната. Възможно е преживяното да е твърде голямо за нас и да мислим, че няма да можем да преминем отново през него, въпреки подкрепата на професионалиста.
3. Ще покажа уязвимостта си, ще се разпадна.
Когато в хода на терапевтичната работа започнем да се свързваме със себе си, да се опознаваме, да разбираме кога, как и какво сме преживели, тогава започваме да разбираме и как сме се научили да се защитаваме. В процеса на работата с психолога започваме да виждаме и осъзнаваме защитните механизми, благодарение на които сме оцелели в трудните за нас моменти. И когато усещаме, че нещо се разпада - то това са те, а не личността ни. Трудността идва в момента, в който осъзнаваме, че те “не ни вършат работа” - защото чрез тях се дистанцираме от хора, преживявания, успехи, нови опити. Трудността на този етап е в това да изработим и приложим нови поведения, чрез които да се отстояваме, заявяваме, определяме границите си, изразяваме нуждите си.
4. Разбирам, че ще трябва да се променям. Защо аз, защо не се променят ситуацията и другите хора? Защо не се нагодят те спрямо мен?
Защото фактът, че съм отишъл да потърся професионална подкрепа, говори, че аз вече съм разбрал, че правя нещо, което “не работи за мен”, че постъпвам по начини, от които не съм удовлетворен и не постигам резултатите, които искам (в партньорската връзка, кариерата, приятелския кръг и т.н.), че живея с болка, която каквото и да правя, не намалява. Да, тръгвайки с психолога по пътя на изцелението, вече нищо няма да е същото, ден след ден ще заживявам по друг начин. А новото и непознатото плаши! Ще мога ли да понеса друг живот? Ще мога ли да го живея. Промяната е естествена част от нашия живот, тя е нормата.
5. Ще трябва да поема отговорност за себе си, за изборите си, за живота си.
Да осъзнаем, че трябва да поемем собствената си отговорност, е трудно. С поемането на отговорността влизаме в зрелостта. Осъзнаваме личните си участие и принос в своя живот и в този на значимите за нас хора. С поемането на отговорност ние вече заставаме в позицията на възрастни и не сме в позицията на детето. Работейки с психолог разбираме, че отговаряме пред себе си за изборите, които правим и носим отговорността за последствията от тях. Да, трудно е.
6. Срещам се с болката си, разстройвам се, плача. Ще мога ли да изляза от това, което е толкова болезнено за мен?
За всеки от нас продължителността на изцелението на душата е различно. Плашим се от емоциите си, когато мислим за тях в опозицията позитивни-негативни. Тъгата, мъката, самотата са естествена част от нашите душевни преживявания и когато си “разрешим” да ги валидизираме, когато се престрашим да постоим в тях - те преминават и се сменят. Когато сме преживели значима загуба, периодът на траур е с различна продължителност за всеки човек. Единственият начин да намалее болката ни, е да се свържем с нея, да я “извадим” и я изживеем.
7. Ще бъда манипулиран. Психологът ще ми направи характеристика, ще разбере какво ми е и ще използва това срещу мен. Ще ме кара да правя някакви неща и е възможно тайно да ми се присмива или да злоупотреби с мен.
Работата на психолога е да помогне на клиента да се свърже със себе си, да се опознае, да види поведенията си и т.н. Професионалистът работи с онова невидимо, фино, нежно, ранимо и силно нещо - душата ни. Естествено е да сме нащрек. Психологът е чувствителен за преживяванията на клиента си и е приел нелеката задача да го води с разбиране, съпричастност и грижа в периодите на трудност. Тази тема преминава в другата.
8. Доверието - мога ли да се доверя, ще бъда ли в сигурна среда, това, което разказвам, няма ли да се използва срещу мен - да ме уязви, унижи, да ме нарани или пък да разпространи информацията, която му споделям?
Конфиденциалността е основна част от етиката и професионалния стандарт на психолога. За него да опази информацията, да създаде защитено пространство за чувствата и преживяванията на клиента е акт, който не подлежи на съмнение. Доверието е връзка, която се изгражда дълго и както при всяка връзка - влизането в нея е поемане на риск: ще бъда ли приет, разбран, видян, уважен. Когато не вярвам на психолога, е добре да се запитам: “На кого всъщност не вярвам?”.
9. Искам съвет (рецепта), а психологът не дава такива?! Искам той да оправи нещата, а не аз - затова му плащам! Защо не ми казва какво да направя, а ме пита как бих постъпил? Аз, ако знаех, нямаше да отида при него!
Психолозите водят клиентите си към това да открият собствените си ресурси за справяне, да забележат успешните си стратегии, да се свържат с опита и реалните си възможности, за да изработят нови поведения за справяне, нови реакции и разбиране към случващото се в живота им. Психологът не дава съвети и рецепти, защото няма универсални такива. Ние всички сме различни и (колкото и клиширано да звучи) - уникални. А ако все още държите на универсална стратегия, си спомнете опитвали ли сте да направите същото като Иван? Да, нали? И не се е получавало?... Защото вашата история е различна.
10. Изтощително е да се ходи на психолог, работата е продължителна, не мога да намеря време да се ангажирам толкова дълго.
Живеем във време, в което отхвърляме нещо, не защото не е стойностно, а защото реалността предлага друго нещо с повече възможности. Днес често си тръгваме от ситуация или връзка, в която сме щастливи, защото се е появила възможност да бъдем още по-щастливи. Често хората се питат защо трябва да минават през дълъг терапевтичен процес, когато хубавите преживявания вече са на “един клик разстояние” и вместо да кликнат, да стоят в затъващите пясъци на болката? Да, светът, в който живеем, е динамичен и активен, но динамиката на вътрешния ни свят не е със същата скорост. За да разберем какво е това, от което имаме нужда и което ще ни донесе преживяване за удовлетвореност и пълнота, е необходимо да се забавим, да изместим погледа отвън навътре и да погледнем в себе си. От това място ще можем да изберем във външния свят онова, което наистина ни е нужно. Процесът е дълъг, защото пътят към себе си и свързването с нас самите не се случва “с един клик”, защото много сме се отдалечили, връзката ни със себе си е бавна и слаба.
Какво ме накара да напиша тази статия? Желанието ми да кажа на всеки, за когото е по-трудно да продължи, отколкото да го боли, че през преживяванията на гняв, раздразнение, безсилие преминава всеки клиент. Промяната плаши. Тя е предизвикателство, защото изисква от нас ново поведение, мислене и нагласа. Като всеки процес, и ТЕРАПЕВТИЧНАТА работа има нужда от честота, фокус и енергия, за да може да се случи. Регулярните посещения осигуряват това. При дълги периоди между отделните срещи, всеки път започваме почти отначало.
Така само увеличаваме трудностите си. Промяната е норма.
Борянка Борисова, психолог
