Как да се говори на детето, когато в семейството му има близък с онкологично заболяване или самото то е тежко болно? Как да се говори на родителите, когато имат болно дете? Ето какво сподели по темата д-р Весела Банова на конференцията “Как говорим за рака - заблуди и реалност”.
Визитка♦ Д-р Весела Банова е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в работата с деца в риск. Работи в системата за закрила на детето в България от самото й създаване през 2001 г. Била е и изпълнителен директор на Държавната агенция за закрила на детето. От 2008 г. е терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство“. Освен това е управител на Психоаналитичен институт ТОЛК, в който води родителски групи, консултира и прилага терапия на деца и родители. |
- Д-р Банова, защо е важно как говорим за рака или за всяко друго тежко заболяване?
- От начина, по който говорим, зависи как детето или възрастният облича в смисъл и значение своето състояние на пациент с рак и какви избори прави.
Спомням си един прокурор, с който бяхме в Комисията за борба с трафика на хора. Направи ми впечатление на фин човек, който внимава как се храни. След като се сприятелихме, той ми разказа, че е болен от левкемия. Смайващото е, че този човек не говореше за болестта си, както аз бях свикнала – ракът да е свързан с ужас, с чувството за неизбежен край, със загуба на вяра, с чувството за наказание или за несправедливост
През цялото време този човек говореше за левкемията си като за хронично заболяване. Той преживя два рецидива и ги прие като нещо нормално, което се случва в развитието на дълго хронично заболяване. Този човек активно участваше във вземането на всички решения за неговата терапия и никак не се чувстваше обречен.
- Как трябва да се съобщи тежка диагноза?
- Моят опит на клиничен психолог и психоаналитик започна в детска онкохематологична клиника преди 30 години. Там прекарах 3 години. После продължих да работя с деца с проблеми в развитието и техните родители. Установих, че когато деца се раждат с някакво увреждане или тежко заболяване като сърдечните малформации, има думи, които успокояват родителите, и думи, които ги тревожат.
Съобщаването на диагнозата е ключово и е много важно с какви думи се казва. Ще направя паралел със съобщаването на родителите, че детето им се е родило с увреждане. Установих, че когато лекарите съобщават на родителите какво точно е увреждането, родителите „чуват“ само „Детето ви ще умре“ дори когато увреждането не води до летален край. Сигурна съм, че нито един лекар не казва, че детето ще умре.
Д-р Весела Банова
Може да е казал, че има тежка малформация, че има лоши перспективи. Но в случая е важно какво чува родителят. За това разказва документалният филм „Мамо, прибрах се“ за съдбата на дете, което се ражда със спина бифида (невралната тръба на гръбначния стълб остава незатворена на някои места). Това не е причина едно дете да бъде изоставено от родителите си. Но те изоставят бебето, тъй като мислят, че скоро ще умре
В конкретния случай родителите остават точно с това впечатление. Бебето е настанено в Дом за медико-социални грижи, където прекарва 7 години. Когато се променя мярката за закрила и то трябва да отиде в друг дом, службите пишат писмо на родителите. И те са смаяни, че детето им е живо. Филмът разказва как тези хора са облекли в смисъл и значение съобщаването на увреждането.
Когато липсват подходящите думи, се създава една празнота, която хората запълват с най-ужасните си страхове и фантазии. За да не се случва това, трябва да се предложи на тези хора място, в което да споделят страховете си, да си поплачат и да видят отсреща съчувствие и откровеност.
Обикновено има разминаване между медицинското досие, обективните изследвания и субективната реалност – начинът, по който човек (независимо от възраст и пол) облича в смисъл и значение, с неговите си думи, нещата, които му се случват и какво изпитва в тялото си.
- Как да разговаряме с децата за рака и за всяко тежко заболяване?
- Няма рецепта за това как да се каже на едно дете за болест или за голяма загуба. Защото езикът създава недоразумения. Една и съща дума може да облече в езикова форма съвсем различни съдържания. Детето на малка възраст може да реши, че ракът не е болест, а животното рак. В това няма лошо. Но много от неприятните преживявания и болести са изтласкани в несъзнаваното и човек няма контрол над асоциациите, които една дума поражда с тези преживявания.
Например, казваш на детето, че майка му е болна от рак, но няма как да разбереш какви асоциации ще отключат тези думи в него. Затова, когато съобщаваш тежка новина, трябва да си осигурил и пространството, в което да разговаряш с детето, да му дадеш възможност да рисува, да моделира с пластилин или глина, за да разбереш какво става в главата му в този момент. Ние трябва да бъдем партньори на детето в този процес.
- А можем ли да скрием от детето истината за заболяването?
- Детето ни чува най-добре, когато не ни гледа в очите, когато шумоли, когато привидно е заето с нещо друго или не се намира в една и съща стая с възрастния. Обикновено възрастните смятат, че когато детето е в другата стая, то не ги чува. Но когато наберем сили да говорим с детето за болестта и рак, то вече е чуло много неща.
Единствените, които са разбрали, че детето внимава какво му говориш, когато не те гледа, а е заето с някакви свои занимания, са финландците. Затова те са променили изцяло образователната си система, а резултатът е феноменален – юношите знаят по 3 – 4 езика и какво ли още не, без да бъдат смачквани от изисквания и без да правят домашни.
Ще подчертая, че няма рецепти и модели, по които да се разговаря с децата за тежки заболявания. Трябва просто да помогнем на родителя да намери своите искрени думи, с които да разговаря с детето си, без да се страхува.
Мара КАЛЧЕВА
