Нали знаете колко е приятно да вземете телефона/лаптопа/ таблета и да се зареете в социалните мрежи, или да разглеждате различни продукти и дестинации? Всички го правим. Почиваме си, информираме се, общуваме с хората, които са на разстояние от нас. Разглеждаме, пренасяме се на приятни места. Мечтаем. Чертаем планове. Или просто си играем любимата игра и... Ама кога са минали 2 часа?! Е, разбира се, по спирките в градския транспорт няма да скучаем, ще лайкнем това-онова, ще се осведомим кой къде е бил. Да не забравяме и колко е приятно да чатиш с някого - тръпка, вълнение, еуфория... Комплименти, мили думи, романтика, адреналин. Мечти за цветно и интересно бъдеще. Ами, когато се събудите посред нощ и не можете да заспите дълго? Добре, че ги има тези телефони, че да можем да се приспим отново някъде към шест сутринта...
Интернет ни дава много. Но вече всички знаем, че и взема от нас.
Кое е това, заради което предпочитаме да сме във виртуалното пространство? Къде не искаме да сме? Къде не можем да бъдем? За какво не искаме да имаме време? Какво не можем да направим? От какво искаме да избягаме? Да поразсъждаваме...
Мъчителните мисли и преживявания
Когато ни боли от загуба, самотни сме или в живота ни има празнота, да потънем в Мрежата е достъпно спасение. Разсейваме се, разнообразяваме се, откриваме нещо, чрез което си помагаме да преминем през болезнените преживявания. В такива моменти интернет може да е добър вариант, но колкото и да отлагаме, все някога ще се окажем сами с болката. Колкото и силно да я изтласкваме, тя ще си проправи път до съзнанието ни и ще се свърже с нас. За да я изживеем, за да я преболеем. За да продължим напред. Защото животът е движение. Не можем да останем на едно място. Ако останем - пропускаме възможностите да бъдем щастливи отново.
Невъзможност (или нежелание) да общуваме с хората, които са около нас в момента
Колеги, приятели, роднини - когато не можем да се свързваме с хората, когато ни е трудно да общуваме, е по-лесно да сърфираме. Може по някаква причина да си мислим, че хората, които са около нас в момента, са ни далечни. А може и да сме по-крайни - смятаме ги за безинтересни, досадни, скучни. Защо да слушаме човека, който е до нас в момента, като ни вълнуват далеч по-интересни теми, за които можем да се осведомим веднага в Мрежата.
Притесняваме се, смущаваме се и не можем да участваме в разговор
Въпреки всичките си полезни умения съвременният човек се затруднява да създаде контакт и да поддържа разговор, в който да прояви любопитство към личността на събеседника си. Използвам думата “любопитство” в онзи смисъл, в който подхождаме непредубедено и сме готови да открием богатството и значимостта на личността пред нас. Във времето, в което живеем, добре познаваме цената, но често забравяме за стойността. Подхождаме към всяка комуникация оценъчно. Оценяваме другия и ни е много важно как ще бъдем приети. Дали затова си спестяваме усилието?
Откъсваме се
Не искаме или не можем да се свързваме с хората. Твърде сме уморени, забързани, пълни - с много мисли, грижи, ангажименти, тревоги, предстоящи задачи или трудни ситуации. Когато вътрешният ни свят е препълнен, тогава бягството от комуникация е начин да си спестим информация. Не общуваме с хората около нас, за да не се натоварваме, за да не поемаме случващото се с тях, защото сме претъпкани от собственото си бреме.
А всъщност голямата ни трудност може да се окаже тази да не сме в състояние да бъдем насаме със себе си.
Защото сме неудовлетворени - от постиженията си, от работата си, от взаимоотношенията си, от етапа, в който сме, от ангажиментите си, от доходите си, от разходите си, от мястото, на което живеем.
Защото не можем да понесем липсите - на деца, на партньора, на приятелите, на родителите, на вдъхновяващото занимание.
Защото имаме много оправдания да не случваме мечтите си и сме забравили, че можем да насочим енергията и креативността си да търсим начините да ги реализираме.
Защото предпочитаме да търсим вина - в държавата, в политическото управление, в системата и т.н.
Защото не искаме да чуем потребностите и нуждите си, понеже сме убедени, че няма начин да ги удовлетворим.
Защото сме потънали в ежедневните си задължения и сме загубили собствения си смисъл. Отдалечили сме се от онези дейности, които ни карат да се чувстваме живи, пълноценни, значими.
Защото сме забравили какво беше това да имаме свободно време, в което да нямаме ангажименти. Смятаме, че умът ни все трябва да е с нещо зает. Смятаме, че винаги трябва да правим нещо. Вече ни е непознато това състояние - да нямаме задача. Сякаш когато не правим нищо, сме никои и съществуването ни е празно... Толкова искаме да сме стойностни и значими, да сме смислени и важни. Трудно ни е да сме в нищото...
Защото все трябва да се забавляваме и не можем да отделим време да плачем, тъгуваме, да се разделяме.
***
Спомних си едно интервю на психолога проф. Р. Стаматов, в което той говори за “Парадокс на свободното време”. “Работим много, казва той, за да осигурим собствения си стил на живот, да живеем в благополучие и да имаме свободно време. Но, когато го имаме или не знаем какво да правим с него, или го пилеем в празни неща. (...) Във времето, в което нямаме какво да правим, се прокрадват въпросите: Какво е животът ми? Научих ли се да живея? Какво да правя с живота си?” в края на това интервю той казва: “Пасивната употреба на свободно време е разрушителна.
Времето е единственият ресурс, който не може да се възстановява”.
***
Няма да напиша, че истинският живот е извън Мрежата. Няма да ви припомням, че в свободното си време можем да спортуваме, творим или се наслаждаваме на чуждо творчество, нито ще ви казвам да се разхождате, пътувате, четете интересни книги, да гледате филми или да си спомните за хобито си. По скоро ще ви подаря един въпрос: “За какво не искам да си освободя време? За какво не искам да остана сам със себе си?”.
Борянка БОРИСОВА, психолог
