Г-жо Прангаджийска, вашият живот е стартирал с трудности, разкажете ни малко повече за тях.- Оставена съм за осиновяване веднага след раждането си. Никога преди да започна да се занимавам с психотерапия, не съм смятала, че такова събитие има определящо значение за характера на човек и е водещ фактор през целия му живот. През първите месеци от живота си детето се идентифицира с майката - не разбира, че това са различни неща и отделянето от нея е разделяне на едно цяло, което новороденото преживява като смърт.
Ранната депривация (отделянето от майката) предизвиква мощна травма в бебето,
свързана със страха от отхвърляне и изоставяне. И колкото и рано да е осиновено, то носи тази травма през целия си живот и тя рефлектира върху отношенията със заобикалящите. Тази рана остава в телесната памет и несъзнателно хората, които са я преживели, в следващите етапи от живота си избягват ситуации, свързани с отхвърляне и изоставяне.
Как тази толкова ранна травма оказва влияние върху живота на изоставените деца?
- Осиновените деца несъзнателно изграждат един фалшив АЗ. За да се предпазят от повторно изоставяне, стават изключително добри и отзивчиви, желаят и се стараят да се харесат на всеки, защото зад това е скрит парализиращият страх от отхвърляне. Тези деца сякаш изгубват способността да изразяват чувствата си, особено негативните. Целият този стремеж да бъдеш по-добър от лошото бебе, което мама е изоставила, поглъща огромно количество енергия.
Усещането за безусловна любов не съществува при осиновените деца
Те не познават любовта „Въпреки”, а любовта „Заради” - не вярват, че ще са обичани, въпреки че понякога са непослушни и грешат, а заради това, че са добри и старателни. Ето защо цялата им енергия е насочена към това да не разочароват, да радват, да се раздават. Друга част от осиновените деца се държат отхвърлящо, но това отново е провокирано от безумния им страх от отхвърляне и по този начин тестват света дали наистина ги обича, въпреки че са лоши.
Как вие се справихте с тази травма и последиците от нея?
- Разделям живота си на два етапа – преди да започна лична терапия и след това. При хората, които са оставени за осиновяване, както и тези, при които до края на първата годинка е имало физически или емоционално отсъстваща мама, се запечатва убедеността
„Аз не заслужавам, защото щом са ме изоставили, значи не заслужавам”
Този човек през целия си живот изпитва трудност да показва слабост, да моли за помощ, да се подчини, но с доверие и истинско смирение, а не примирение. Самооценката е изключително ниска и той търси спасение в интелекта, който никога няма да го изостави, и многото, което постига в интелектуално отношение, му помага да преодолее онази голяма празнота, свързана с „Аз не заслужавам”. В процеса на терапията се научих да се обичам, все повече се доверявам на себе си и другите, да моля за помощ и все повече вярвам, че Аз заслужавам.
Преди да започна личната си терапия, не исках да знам нищо за биологичните си родители, бях едно обидено дете, макар и на 40, и бях убедена, че това са хора, които не ме интересуват, щом не са ме потърсили през целия ми 40-годишен живот. Това обаче е едно рационално обяснение, плод на ума, което служи за предпазване от доминиращия страх от повторно отхвърляне, което за осиновените е изключително плашещо. Днес не само не ги обвинявам, а изпитвам благодарност за това, че съм на тази земя и дишам благодарение на тях.
Как протича животът ви след осиновяването? - Аз съм осиновена и живяла в Луковит. Родителите ми бяха съвсем обикновени хора, които ми дадоха изключително много от гледна точка на разбиранията си и аз много го ценя. Баща ми обаче беше алкохолик и пребиваше майка ми пред очите ми понякога. Никога не съм гледала на себе си като на жертва, но днес осъзнавам колко големи поражения нанася това върху детската психика. Децата, отраснали в дисфункционални семейства с алкохолизъм и насилие, изпитват четири основни чувства за случващото се и това се вина, страх, гняв и срам и те ги съпътстват през целия им живот.
Майка ми почина, когато бях на 20 години, и малко след това баща ми доведе вкъщи една жена, която имаше десет деца, живеещи в различни домове. Те идваха по различно време и къщата ни се превърна в място, което вече не чувствах дом. Дълги години му бях и обидена, и гневна, чувствах се и виновна за това, че му се ядосвах, докато не осъзнах, че силата е в това да можеш да простиш на родителя и да разбереш, че това е неговият ресурс и когато се разделиш с обвиненията към него, само тогава порастваш и се превръщаш в зрял възрастен човек.
А интересът ви към психотерапията?
- Винаги съм искала да уча психология, но по различни причини все не се получаваше. Тогава имах едно обяснение, днес вече знам, че не се е случвало просто защото тогава още не съм била готова за този избор, защото психотерапията не е просто професия, а един път, който изисква емоционална и духовна зрялост. Работих в едно от министерствата ни и при смяна на едно от правителствата останах без работа. Тогава бях изключително гневна на тогавашната директорка, но днес осъзнавам колко много ми е помогнала, защото, бутайки ме от ръба на пропастта, ме накара да се срещна със себе си, да си повярвам, да тръгна по един напълно нов път и да превърна една изключително дръзка и смела мечта в реалност. Благодарна съм на Мадлен за това, че ме съпътстваше и помагаше в това израстване. На 40 години направих огромна промяна с мен самата и с живота си и много ми се иска да вдъхвам вяра на жените в тази възраст, които сядат в кабинета срещу мен и смятат, че след 40 животът е монотонно съществуване. Иска ми се да повярват, че
всяка част от живота, който им е даден, може да е едно абсолютно ново начало
Да пуснат децата си да пораснат, да обърнат фокуса към себе си, да повярват в качествата, които всеки един от нас носи, в неизчерпаемия потенциал и собствените си възможности. Да, убедена съм и съм доказателство за това, че никога не е късно да промениш живота си и да откриеш това, което да придаде нов смисъл на света около теб и да те прави щастлив.
"Единство на противоположностите - земя и небе, огън и вода, суша и море, любов и омраза... Дуализмът е част от живота ни, но нищо не може да съществува без своята противоположност".
Едно интервю на Тина Философова
