Животът ни се нарежда, когато слушаме себе си

Обмислях каква да е темата на първата статия в започващата година. За мен е интересно какви теми от психологията вълнуват вас, читателите. Моят интерес към нея е като към наука, която може да ни помогне да намерим отговорите на въпросите: как да живеем добре всеки ден от живота си, как да го пълним със съдържание, как да общуваме така, че да имаме удовлетворяващи взаимоотношения, как да приемаме ставащото в дните, как да правим успешни избори, да сбъдваме мечтите си, да творим живота си, да обичаме, как да се справяме с емоциите, кое да послушаме, когато сърцето казва едно, а разумът - друго? Затова често пиша за себепознанието. Смятам, че то е начинът да живеем “тук и сега”, осъзнато и пълноценно в дните си.

Искам да благодаря за доверието - за мен всяка статия е отговорност, ценно предизвикателство, възможност за развитие, безценен шанс да стигна до хората. Всеки път когато създавам статията, пред мен стоят два въпроса: “С какво ще бъде полезна на човека, който е отделил от времето си, за да я прочете?” и “Ще му е приятна ли за четене?”. 

И така, следпразнично, реших да ви разкажа една история (разбира се, с разрешението на притежателя є). В нея има всичко - болка, драма, колебание, страх, предизвикателство, риск, осъзнаване, самонаблюдение, смелост, самоувереност, вяра, свобода и случване. В тази история има както равносметка, така и алгоритъм за случване на целите, които си поставяме.  Ето я:

“Всеки ден мечтая за собствена практика, за ателие и арт-магазин, за романите, които ще напиша, за къщата на морето, в която ще остарея. И всеки ден ходех на работа. Работех всеотдайно и с малка заплата. До една вечер, в която се прибрах в осем вечерта, след дванадесетчасов работен ден,  вечерях някакви остатъци от храна, намиращи се в хладилника, изкъпах се и си легнах. Тялото ми тежеше от умора. В главата ми кънтяха думите на шефа: “Никаква работа не свършихте! Никаква!!!”, и в опита си да ги пусна да преминат през мен, пресмятах, че имам цели шест часа за сън. И докато се отнасях в съня, се появи отново гласчето, което ми припомняше отскоро, че дните ми са такива вече почти двадесета година... Събудих се преди алармата в пет сутринта.

Гласчето реши да ми прави компания, докато пия кафето си. И започна да ми задава въпросите си: “Кога ще случиш мечтите си? Кога ще направиш това, с чийто образ заспиваш вечер? Кога ще намериш време да го обмислиш детайлно? Кога ще направиш план как да го случиш? Кога ще предприемеш действия, за да го осъществиш? Кога ще работиш за себе си? Как ще разбереш кое е подходящото време? Откъде ще получиш подкрепа, за да го реализираш? Кой ще ти каже, че вече си натрупала достатъчно опит, за да стартираш? От какво ще добиеш увереност? С какво днешният ден ще те доближи до мечтата ти?...”
Не му отговорих, но си обещах да го направя, и то скоро. 

Започнах работния си ден и той тръгна с цялата си трудност и отговорност. И точно в него си дадох сметка, че откакто работя, условностите на системата, човешките стереотипи, предразсъдъци и културни норми, с които се съобразявах, само ме подчиняваха на себе си. И нищо и 

никой не оценяваше уникалността 

и приноса ми. Системата нямаше опция за кариерно развитие. Нито финансово поощрение за инициативност или постижения. С течение на времето това натрупа в мен разочарование, негодувание и обида, които потисках и не признавах. До днес. Но в този ден не можах да излъжа себе си. Беше настъпил моментът да поема отговорността за живота си - да реализирам това, в което исках да живея. Зная, че не мога да обвиня някой друг, че заплатата ми е малка, а отговорностите - много. Защото в трудовия договор единият подпис е мой, а това означава, че аз съм се съгласила със задълженията си и заплащането. Отговорността за моя живот е моя!...

Спомних си сесиите си с психолога. Ползите ми от тях са много - получавах яснота за актуална своя тема; чувах ценна обратна връзка за себе си в трудни моменти; припомнях си силните си страни; надниквах в тъмните места в себе си, които ме плашат от години...; и още ползи имам - получавам дара на това да бъда изслушана и разбрана. В това пространство на доверие и сигурност виждах себе си и можех да направя избори, които да ме правят щастлива. Тези часове ми дадоха яснотата и увереността, че ако искам нещо да се случи в живота си, това зависи от мен и изборите, които правя, както и от това как ще се заявя в света и как ще присъствам в него. И осъзнах, че ако аз избера себе си, и светът ще ме избере.

Та... в този последен работен ден от годината в мен 

се бореха разумът и чувството 

Разумът ми казваше: В момента няма свободни работни места, нямаш препоръки (разбирай връзки), имаш задължителни плащания, които заплатата покрива. Чувствата си знаеха своето: Отново оставяш себе си на заден план. А онова гласче като ехо-ефект повтаряше: И е така от двадесет години... 
“Смелост е да го направиш, въпреки страха”, си повтарях.

В последните часове на работния ден взех решение и напуснах работа. 

Чувствах се свободна. Усетих, че притежавам силата си.

 В първите дни се наспах, те бяха и празнични. Но в първия работен за другите ден усетих тревогата, несигурността, а се задаваха и новите предстоящи плащания. Почувствах се уязвима, завъртяха се въпросите за значимостта, онова гласче вече не се обаждаше...” .

“Последвах сърцето си... Сега накъде?” - ме попита героинята на моя разказ, но след като го изрече, и двете знаехме, че знае отговора.
“По пътя към превръщането на мечтите ти в цели, а целите в реалност!” - отговорих аз.

В такава ситуация може да се почувстваме уязвими, без свое място в света. Защото сме учени да приемаме, че сигурност е да имаме работа, заплата, връзка с някой, който ще ни осигури финансова помощ..., но както всички знаем, тази сигурност не винаги ни прави щастливи. Затова казах на моята героиня: “Дошло е времето, в което да създадеш своето място в света за себе си”
.
Как да сбъднем мечтата си?

Тя беше направила първата крачка. Беше казала: “Не!” на работно място, което не є носи удовлетвореност и възможност за високи доходи. Втората крачка в нейния случай е ясна, защото тя има мечта. А за да се превърне една мечта в реалност, е нужно действие. Това означава конкретно разписване как практиката и арт-ателието да заработят. Понеже си го беше представяла много пъти, а и правеше опити да го работи, когато имаше свободно време - не беше трудно да го разпише. Останалото го указваше  нормативната уредба. 

Мнозина ще попитат: “А пари за случването?”. Може и да не ви се вярва, но когато човек ясно знае какво иска и има план - възможността се появява - подкрепата идва от приятел, роднина, познат, непознат, инвеститор. Има такъв закон: “Това, което търсиш - търси теб”.

Самочувствието и самоувереността са от полза!

Когато търсим или създаваме работа, идва моментът да се представим и напишем автобиография. В нея е необходимо да направим добро представяне на себе си, на трудовия си опит, на знанията и уменията, както и на опита си във всички други сфери и дейности, в които се справяме добре. И знайте, че тук: “Скромността не краси човека”. 

Нужно е да вярваме в себе си и да го показваме!

И когато търсим работа, и когато създаваме собствен продукт на пазара, е добре да опишем това, което предлагаме, ползата за потребителя и начина, по който ще се случва. Свенливостта е излишна, защото това, което предлагаме, е нужно на другите хора и ще направи живота им по-добър.

Ако в момента на преход и случване усетим колебание или несигурност, е нужно да правим нещо, чрез което да избираме себе си, да се фокусираме върху силните си страни и да поддържаме вярата в себе си. Можем да потърсим приятелска подкрепа, вдъхновяваща книга, филм или просто да си спомним, че винаги до днес сме се развивали, учили, успявали, справяли в трудни ситуации благодарение на себе си.

Не забравяйте:

Когато поемаме собствения си път, е важно да помним, че:

• това, което искам да направя, е ценно и нужно не само за мен;
• не съм сам/а;
• ще намеря подкрепа, ако я поискам;
• имам място в света;
• значим/а съм;
• заслужавам да съм щастлив/а;
• осъзнавам собствената си стойност и заставам зад себе си.
Когато ценим качествата, знанията, уменията и труда си, те биват оценявани и зачетени и от другите.


Борянка Борисова, психолог