”Искам да знам как да постъпя, за да не ми се случва повече така. Обидих се... Един успял мъж ми каза, че е влюбен в мен, че ме харесва, че го вдъхновявам, зареждам. Че се чувства омагьосан в присъствието ми и когато съм около него, може света да покори. Предложи ми да му стана любовница, да ми купи жилище, кола, да подкрепи развитието ми, да ми осигури средства за почивки и пътувания.
Искаше само едно - да бъда на негово разположение по всяко време, защото имаше семейство и задължения към съпругата и децата си.
Понеже се познавахме отдавна, му припомних, че искам ”нормална” връзка. Поясних му, че това за мен означава да имам партньор, с когото да живеем заедно и заедно да градим дом, да отглеждаме децата си, да почиваме, да се подкрепяме и развиваме. Но мъжът срещу мен не ме чуваше и настояваше за своето.
Няколко часа по-късно се почувствах зле, плачех, ридаех горко, тръшках се и се чудех как може този човек да си мисли, че с пари може да купи вниманието ми, присъствието ми, разположението ми. Крещях наум, че парите дават свобода, че могат да бъдат употребени за развитие, за създаване, за подкрепа на стойностно дело. Не за затвор! Чудех се не ставам ли за друго, а получавах това предложение?! Бях се обидила, защото мъжът беше направил предложение, което изцяло обслужваше неговия интерес и пренебрегваше моите желания! Ако някой наистина ме харесва и цени, защо не се съобрази и с моите желания?!
После друг въпрос ме връхлетя и хвърли в различна посока - защо потъвам в целия този цирк, а не кажа: ”Благодаря, предложението ти не ме вълнува!”. Искам да разбера какво провокира в мен
и как да върна равновесието си?”.
Вторият разказ: ”Понякога давах жилището си на свои приятели, за да празнуват в него. Бяхме се договорили да почистят и изхвърлят боклука след себе си, да оставят дома във вида, в който им го давам. През изминалата година често го ползваха, два пъти вече бяха нарушили договорката ни. И двата пъти изтъкваха достатъчно сериозна и драматична причина за постъпката си. Всеки път, когато искаха жилището, нуждата им беше на живот и смърт. Припомних им условията, съгласиха се. Но когато се прибрах в неделя и влязох вкъщи, замръзнах... Мивката беше отрупана, всички съдове бяха извадени за употреба, мебелите бяха разместени и развесени, някои бяха с петна, имаше боклук - на пода, на шкафовете, навсякъде...
Стоях изтръпнала и не разбирах защо са постъпили така?! Нали бяхме говорили, нали се бяхме договорили?! Защо те постъпват така, въпреки уговорката?! Обикалях из къщата и мислех: ”Разбирам нуждата им от пространство, проявих разбиране предишните пъти, когато не почистиха, но сега... Защо?!”. Не издържах и се обадих да попитам. Отговорът беше: ”Спахме цял ден уморени. Ееееее, ти пък сега! Нищо няма да ти стане, ако почистиш и измиеш тези няколко чинии и чаши!”. Чувствах се глупава, наивна, идваше ми да крещя и руша. И тогава осъзнах - аз съм обидена! Как да се избавя от това чувство?”.
©Shutterstock
Кога и защо се обиждаме?
Обиждаме се, защото в такива ситуации мислим за себе си следното: ”Мен ме нема в целата схема!”, ”С мен си позволяват да правят каквото си поискат!”, ”Не ставам за нищо друго”, ”Не ме зачитат”. Чувстваме се употребени и използвани, неценни, незначими, неважни, нищожни и жалки. За да върнем стойността си, се обиждаме.
Чрез обидата компенсираме чуждото лошо отношение и казваме на себе си: ”Аз съм много важна/-ен, щом ми се случва това!”. Вирваме глава и млъкваме сърдито. Придаваме си онази важност, която другият с поведението и отношението си към нас ни отнема.
Защо не работи обидата?
Защото потвърждава за другите, че ние се съмняваме в собствената си ценност.
Реакцията и постъпката на знаещия своята стойност и значимост човек са други. Той ще припомни на другия първоначалните договорки. Ще заяви спокойно и твърдо желанията, позицията и нуждите си. Ще откаже неустройващото го предложение. Ще наложи санкция. Ще напусне ситуацията и ще се отправи към онова, което търси и от което има нужда. Без драми, без фръцкане и гореливо вдигната глава.
Какво правим, когато се обиждаме?
Остойностяваме се с проблема, който имаме, искаме да е нерешим или най-малкото мнооооого голям. Защото, когато имаме такъв проблем, си придаваме важността, която искаме да имаме, за да бъдем почетени, уважени, уважавани, достойни за чуждото внимание.
А защо с проблем? Защото никой не ни е учил как да показваме своята стойност, важност и значимост без проблем. Защото не знаем какво е да ни обичат, харесват, приемат, одобряват, поощряват заради нас самите, заради това, което сме.
Игрите на обидения
Когато отидеш твърде далеч в отношението си към мен, аз ще ти се обидя, за да ти покажа, че си некоректен човек, който постъпва с мен унизително. Така ще покажа на себе си и на другите, че ти си лош, а аз съм добър. По този начин ще печеля симпатиите им. Никой не обича лошите, всички предпочитат добрите. Аз искам да съм добър, за да ме харесват.
Няма да ти говоря! Няма и не искам да ти кажа как ме караш да се чувствам. Първо, защото нямам смелост. Второ, защото ще вляза в конфликт с теб, а аз съм добър човек - добрите хора не влизат в конфликт. Трето, защото не зная колко сили имам - когато вляза в конфликт с теб, не зная имам ли сили да отстоя и защитя себе си.
Аз съм жертва! Ти се отнасяш с мен зле, манипулираш ме и ме управляваш, налагаш ми волята си! Но хората съчувстват на жертвата и я съжаляват.
Ако ти кажа как ме караш да се чувствам, има вероятност да те загубя, а не искам, защото си ми ценен и значим. Но ако ти се сърдя, ти ще се почувстваш зле и ще дойдеш да ми се извиниш.
Когато се обиждаме, даваме на себе си това послание ”Аз съм важен, аз съм прав”, другият сбърка, аз имам правото да се защитя. И забравяме, че никой не може да ни обиди, когато се грижим добре за себе си и отстояваме позициите си.
Борянка БОРИСОВА, психолог
