Раздялата с партньора е подарък за вас

Темата за разделите е болезнена, но те са част от живота, естествена част... Ние, човешките същества, реагираме крайно, когато преживяваме раздяла - сриваме света си, смятаме, че губим посока, цел и смисъл, дори можем да отидем твърде далеч - да  загубим себе си. 

А забравяме, че ако не приключим една връзка или ситуация, не можем да започнем нова, не помним, че “ако не издишаме, не можем да вдишаме” (д-р Менис Юсри).  
Обикновено, когато някой си тръгне от нас (особено, ако разберем, че е избрал друг човек), се чувстваме нещастни, необичани, отхвърлени, нежелани, незначими, неценни и от тази наша интерпретация боли. 
Но можем да погледнем на раздялата от друг ъгъл, с друго разбиране.

Малко разсъждения в тази посока
Когато някой си отива от нас, докосва неизлекувани рани. Отваря ги, за да ги видим и изцелим. Но често вместо да видим раните, ние правим друго - започваме да водим война, за да си върнем загубеното. Тръгваме да доказваме своята ценност и значимост, за да види другият, че има за какво да остане с нас. Борим се, защото не можем да приемем избора му да си отиде. Гневим се, негодуваме, обвиняваме, искаме да наказваме, защото смятаме, че се е отнесъл с нас несправедливо. Или бягаме, смятайки, че нямаме достатъчно  сили да се справим, свиваме се в своето ъгълче, затваряме се от и за света, игнорираме живота, за да се предпазим. Затваряме сърцето си, за да не боли отново.
 
Ето ги раните, които носим. Тях е нужно да видим и лекуваме. И да си дадем достатъчно време за това. Ако не го направим, в следваща подобна ситуация отново ще реагираме и действаме по същия начин. И без значение дали ще се бием, или ще бягаме, и в двата случая ще реагираме със защитно поведение, за да се предпазим от болката. Но така отново постигаме нещо друго, а не намерението си. Скриваме се зад дебели стени и никой и нищо не може да ни види. Нито мечтата ни, нито удовлетворяващата ни работа, нито подходящия за нас партньор, нито парите ни, нито здравето. А като сме се скрили, как това, за което копнеем, да ни види и открие? Как да стигне до нас?

Големият въпрос
Защо да поемем отново риска да продължим живота си, да търсим подходящия партньор, вдъхновяваща работа, истински приятели? Защото щастието е мисия възможна. И зависи от нас. Ако го искаме, тогава можем да се научим да го виждаме и разпознаваме. Как? Като сменим гледната точка.

Подарък, а не удар
Когато партньорът ми си тръгва от живота ми, той ми прави голям подарък. Отива си от мен, за да не ме прави нещастна всеки ден.  Напуска ме и освобождава до мен място за друг партньор, който да ме обича, цени, уважава, желае. Освобождава до мен място за мъж/жена, който ме вижда, има време за мен, грижи се за мен, присъства и дава във връзката толкова, колкото и аз. 



Когато мъж си отива от живота ми, той освобождава място за друг, който ще ме хване за ръце, ще почувствам силата му и ще му се доверя, че ще ме води, пази и защитава. И този мъж ще създаде пространство, в което да се чувствам обичана, значима, приета, спокойна и сигурна. Защото ме обича. И двамата ще правим така, че да имаме изпълнена с любов и уважение връзка.
Когато един мъж си отива от живота ми, вместо да избера страданието, мога да избера да му благодаря за това, че ми е показал къде бъркам по отношение на себе си - не избирам себе си, не се обичам достатъчно, не заявявам личните си граници, не следвам собствените си мечти (защото се увличам по неговите), не уважавам собствените си избори, защото правя такива, които удовлетворяват него. И когато си отиде, му благодаря за това, че ме спасява от това, че предавам себе си. Благодаря му, че освобождава в живота ми пространство да се развивам, да следвам собствените си цели, да се разделя с поведенията, с които си преча, за да живея собствения си живот осъществена.
 
Какво още е нужно, за да имам удовлетворяваща партньорска връзка?

Просто е - да имам желание и ясно намерение да бъда обичана и да бъда във връзка, в която има взаимна любов и грижа. И (въпреки преживяната болка) да поема риска да не се крия зад защитни поведения, а открито и честно да показвам коя съм и от какво имам нужда. Защото, когато съм себе си, “точният” за мен човек ще ме открие, избере и остане с мен, а “грешният” ще избяга. 

Когато избера себе си, и другият ще ме избере.
Когато съм вярна на себе си, и партньорът ми ще ми е верен.
Когато съм искрена със себе си, и другият ще е искрен с мен.
Когато поема отговорност за себе си, и другият ще бъде отговорен към мен. 
Когато се обичам, и другият ще ме обича.
Когато имам връзка със себе си, и другият ще иска да има връзка с мен. 
Когато се ценя, и другият ще ме цени.
Когато се харесвам, и другият ще ме харесва.
Когато с действията и изборите си не наранявам себе си, няма да допусна другият да ме наранява.
Когато аз съм свързана със себе си, в живота си ще имам партньор, с когото няма да проявявам защитите си. Защото няма да искам да се защитавам от него. На този човек ще мога да кажа: “Моля те, погрижи се за мен!”, и от действията му ще разбера, че това е човекът за мен. Защото той ще ме чуе и ще го направи.

И когато мога да бъда уязвима с един мъж, и когато мога да му се доверя да се погрижи за мен, и когато в негово присъствие мога да бъда силна, и когато в негово присъствие правя онова, което ме зарежда, вдъхновява и пълни живота ми със съдържание, тогава ще знам, че това е моят партньор. И ще съм щастлива с него, защото ще бъда себе си и истинска. И “истинският” ще остане с мен, защото ще знае с кого е и това ще му харесва.

Хубави думи, още по-хубаво става, когато ги превърнем в ежедневни действия.

Кога се променяме и защо да го правим?
Когато в живота си искаме нещо, а то не се случва, тогава е нужно да променим действията си. За да променим действията си, е необходимо да променим разбирането и отношението си. Най-вече към себе си. Онова, което наистина работи, е да бъдем мили, щадящи и любящи със себе си. С критика, негодувание и осъждане няма да се получи. Но с нежност ще стане. 
Ние, хората, се променяме, когато се отпуснем. 

Когато спрем да стискаме здраво защитите си, приемем себе си и се харесаме такива, каквито сме, когато се доверим на живота и оставим хората и ситуациите да са такива, каквито са, тогава сме в естествения процес на живота, а събитията, които ни правят щастливи, се случват естествено и с лекота. 

Борянка БОРИСОВА, психолог