Той: “Най ме дразнят равносметките, отчетите и анализите. Защо ли? Защото не искам да си давам ясна сметка какво правя! Не искам и да си признавам къде съм сбъркал в преценката си! Зная, че в крайна сметка винаги се оказвам прав!”.
Тя: “Изобщо не искам да знам кое е най-доброто за мен! Искам това, което искам! Точка! Искам да го видя как се гърчи! Ясно ли е?! И не ме интересува колко е детинско и незряло!”.
Изобщо не подозирах, че двамата клиенти, които консултирах, са двамата участници в една и съща човешка история.
Докато ги слушах, в ума ми кънтеше думата “смирение”, а аз я пропъждах точно толкова напористо, колкото бяха двамата пред мен.
Не зная дали сте наясно, но когато психологът не успява да зададе въпрос по дадена тема на клиента си, или самият той има трудност с тази тема, или темата е толкова болезнена за клиента, че консултантът усеща изградената стена.
В следващите часове и дни думата “смирение” връхлиташе в ума ми и затова реших да й отделя време и да разбера посланието й за себе си. Така си спомних историята на една любов, която не съм ви разказвала. Притежателите на тази история са умни, талантливи, харизматични, прозорливи мъж и жена, наши съвременници, които (когато се срещнахме) носеха в себе си един голям копнеж - да осъществят мечтата си, да се утвърдят и да бъдат признати. Те нямаха нуждата от одобрението на света, в който живееха. Имаха нужда от представление на по-голяма сцена и на признанието на публика-познавач.
Когато се срещнали, те не разпознали един в друг подаръка, който Животът им направил, нито взели под внимание “магията”, която с лекота случвала всичко между тях. За мъжа от тази история това, което му се случвало с жената, било не нужно, не необходимо, не онова, което търсел и напълно пренебрежимо.
За жената то било ценно, но тя така и не могла да изрече думите, с които да каже, че иска да продължат заедно. След кратки закачки, всеки поел по пътя си, но и двамата не продължили по него. Една невидима нишка ги дърпала. Когато дойдоха при мен поотделно, те искаха да открия “кукичката” и да я откача, за да стигнат там, където се бяха запътили. Когато ги попитах имат ли предположение тази нишка към какво ги кара да погледнат, и двамата разказваха за любовта, която са изпитали един към друг, и двамата признаваха ценността на случилото между тях. Но някак имах усещането, че това признание е само на думи. И двамата бягаха от допира до чувствата, които изпитваха към другия. Усещах, че много боли.
Времето минаваше - отработихме болката от загубата, двамата осъзнаха цената на направените избори и вече вървяха в посока поставяне на нови цели.
Дали бях открила и премахнала “кукичката”?
Един ден най-изненадващо те се срещнаха в чакалнята пред кабинета ми.
Истината, както и любовта имат способността да избухват.
Обичайно тя имаше навика да се врътва и с гордо вдигната глава да напуска сцената, а той авторитетно да дава изявления и нареждания. Този път не се случи нищо такова. В момента, в който се видяха, телата им настръхнаха готови за битка, гледаха се в очите един безкрайно дълъг миг, после сълзите им потекоха, двамата тръгнаха едновременно един към друг, прегърнаха се и в прегръдката си изплакаха всичко, което не бяха признали един за друг на глас, наум, насаме, пред мен, пред приятел.
Случайностите в живота винаги са навреме.
Дошъл беше редът на признанието
Време беше и двамата да кажат на глас какво са един за друг.
И понеже болката беше голяма, а кабинетът - празен, даде пространство на думите им.
Никой не ме е обичал като теб. Ти ми подари подаръка да бъда обичан.
Помня топлината на прегръдката ти, в която потъвах заспивайки.
Бил съм богат, когато съм те прегръщал.
Ти ме научи, че нещата не стават отведнъж, че са процес, а подготовката им е магията на намерението и сътворението.
В утрото с аромата на кафето, ти зареждаше деня ми с лекота и надежда, с увереност за успех.
Подготвяше ме с търпение за трудните битки.
От теб научих, че в живота ще получа подкрепата, от която се нуждая.
Показваше ми уязвимостта си, но това не отнемаше от силата ти.
Твоята нагласа за живота ме провокира да му се доверя. Повярвах в себе си и разбрах, че въпреки трудностите, ще се справя.
Разбрах каво означава начинът, по който ме гледаше.
Осъзнах, че всяка дума изречена между нас, е била на мястото си.
Открих мъдростта и увереността си
Всяка твоя мисъл ме обогатяваше.
Не искам да воювам, искам да сътруднича. Не искам да руша, искам да създавам.
Пренебрегнах те.
Няма те в дните ми, но не мога да те изтръгна от мислите. Бесен съм, настанила си се в сърцето ми като в удобно огромно кресло. И всеки път, когато реша да си спестя нещо, ти сякаш прокарваш през него бодлива тел и ми сочиш неискреността ми. От тази болка осъзнах какво си за мен, какво си ми дала, какво съм бил с теб, какво е да бъда човек. Колкото и да не искам да го призная, нещо между нас “се е заплело” и за да продължа живота си без теб, ще трябва да откъсна от сърцето си. От тази болка познах смирението. Видях и признах случилото се между нас. Много пъти съм мислел да изтрия телефонния ти номер - но тогава разбирах, че това означава да си причиня болка, която не мога да понеса. Още толкова пъти съм искал да ти се обадя, но в тези моменти разбирах, че ако се видим, има само един път пред нас - общият ни.
Огледах се в теб и видях начина на живот, които обичам и искам да живея. Това, което се случваше между нас, не изглеждаше бляскаво и красиво като за снимка, то не бе представление за публика. То беше само за мен и теб. То бе енергията, за да случим другото, мечтаното от нас. Не я използвахме. Още се питам можем ли да дадем живот на това между нас и едновременно да реализиламе желаните си постижения?
Сега е време да тръгваме.
Още не зная отговора им. За мен честността и откровеността са по-важни, защото те освобождават от кукичките, дават свобода и смирение. Само когато признаем (зачетем) приноса на хората в живота ни, можем да бъдем в мир със себе си (смирени) и да продължим по пътя си.
Борянка БОРИСОВА, психолог
