Когато дълго време имаме една мечта, искаме да я постигнем и все не успяваме, тогава сами се вкарваме в зациклящ сценарий. Вторачваме се в качествата, които нямаме; във външността си (физическия си вид), която критикуваме като несъвършена и абсолютно неподходяща за изпълнението на мечтата ни; в липсата на средства; в отсъствието на подходящ партньор/група; в отсъствието на подкрепа и условия; в неразбирането от страна на роднини и близки; в драматични събития, заради които желаното от нас минава на втори план; в негативни емоции, произтичащи от гореизброеното, в страховете си. Предприемаме неефективни действия: мрънкаме, оплакваме се, страдаме, че желаното не става. Самозакопаваме се в проблемната ситуация като отделяме безкрайно много време да търсим причината, да “разберем урока”, да анализираме хората, които ни въвличат в проблема. Поддаваме се на отчаяние, депресия, стигаме до емоционална автоагресия. Ставаме виртуози в правенето на генерализации: “В нищо не ми върви, все на камък удрям, няма изход!”. Дори се самоосъждаме по всички критерии на социума като безнадеждни некадърници. Не си разрешаваме да се забавляваме, да правим любими неща, да се смеем. Страдаме, страдаме, страдаме... Не стига това, ами и навсякъде виждаме щастливци, а общуваме с недоволни, гневни, сърдити, болни човеци.
Какво забравяме?
Да се попитаме: Колко време искам да остана в това състояние? Докога смятам да страдам? Ще го живея ли този живот?
Прозрението и промяната в поведението идват, когато осъзнаем: “Аз не съм проблемът, който имам!”.
Ето няколко примера:
“Аз съм вдовица от 10 години, гледам сама болното си 15-годишно момче. Животът ми се изнизва ден след ден, няма щастие за мен”.
“Аз съм с хронично ревматично заболяване, никъде не мога да ходя, животът е непоносима болка”.
“Аз съм на 44 години, цял живот не срещнах мъж, който да поиска да ме обича. Нямам дете. Животът ми е безмислен, в него има само работа”.
“Аз съм кърък, в нищо не ми върви, ако си намеря работа, тя е ниско платена и шефът ме уволнява на третия месец”.
“Аз съм непохватен”.
“Аз имам алергия, не мога да правя, каквото си пожелая и ходя където си поискам, заради нея”.
“Родителите ми смятат, че трябва да живея близо до тях и да съм им на разположение. Не мога да предприема нищо в личен план заради това”.
“Аз съм беден”.
Вижте как звучи, казано по друг начин: аз съм вдовица, аз съм хронично болен, аз съм кърък, аз съм жертва, аз имам неразрешим проблем.
©Shutterstock
Повтаряйки тези утвърждаващи изрази,
се идентифицираме с тях и се самонатикваме в болезнената, трудна и нежелана от нас ситуация и състояние. А твърдим, че не искаме!
Можем ли да погледнем на ситуацията, в която живеем, по друг начин? Например така: Съпругът ми почина, но е напълно възможно и вероятно да срещна друг мъж, във взаимоотношенията ми с който да има взаимност и любов. Ревматизмът е хронично заболяване, но има терапии и начин на живот, които го облекчават. Каква е личната ми полза да живея необичана?
Съзнавам колко е болезнена темата за личната болка. Освен това живеем в общество и култура, в които с болест, страдание и нещастие е много по-вероятно да се привлече внимание, подкрепа, помощ, състрадание. Учени сме, че човек в нужда не се пренебрегва. Така неусетно този модел ни “помага” да предпочетем да останем в болката, в личното страдание и да оправдаем бездействието си по отношение на щастието. На хората, които се справят, по-малко се обръща внимание. По-често гледаме на тях със завист, отколкото като пример за вдъхновение.
Но аз не съм проблемът, които имам!Аз съм човек, които може да рисува, пее, танцува, разказва любопитни истории, чете интересни книги, пътува, наслаждава се на красотата на природата, създава полезни за другите стратегии или продукти. Аз съм човек, който вдъхновява, забавлява, работи, твори, създава. Аз съм човек, който има пълноцеен живот!
Аз не съм проблемът, които имам!
Когато прочетете това изречение, искам да ви насърча да наблюдавате следното:
доколко сте се фиксирали в трудната ситуация за вас и сте “залепнали” за нея;
доколко сте идентифицирали същността си с неразрешимия проблем, който смятате, че имате;
къде отдавате личната си сила (която може да употребите, за да го разрешите)?
Съберете смелост и разберете защо предпочитате да се отъждествите с проблема и да не го живеете този живот.
Решението? В дистанцирането!
Присъствам в настоящия момент, тук и сега. Осъзнат съм за действията и мислите си. Самонаблюдавам се. Правя избор - как да действам, колко дълго време да остана в състоянието, в което съм. Задавам си въпроса: “Каква полза имам от болестта или проблема? Колко важност и значимост получавам от нея/него?”. Какво ще загубя, ако съм щастлив?
За финал, ще споделя с вас една мисъл на Даниел Троев: “Егото обожава да правите проблем от самите себе си”.
Борянка Борисова, психолог
